Пиша това, докато стоя сама в дома ти и си мисля за теб. Бих искала винаги да мисля за щастието, което ми даваш, и за хубавите ни мигове заедно... Но понякога едно тънко, подло гласче в мен започва да ми припомня, че времето ми тук бързо изтича. И че животът ми пак ще се превърне в безкрайно очакване. Ще чакам всяка сутрин, когато ще ти пиша. Всяка нощ, когато ще те сънувам. Всеки миг, който ще отминава без теб. Ще чакам да чуя гласа ти, ще чакам следващата ни среща... И ще копнея да си с мен всеки път, когато се чувствам щастлива. 
Ще се страхувам, че ще те изгубя през времето и разстоянията, че ще се изгубим един друг като листа, изтръгнати от силна буря и захвърлени на различни краища на света, за да изгният в самота.
Чувствам се като дете, страхуващо се от тъмното. Страх, който не разбирам, но ме обгръща цялата, страх от нещо неясно, нещо, което съм твърде малка и слаба, за да разбера. Страхът, че може просто да се разминем някъде по този огромен и забързан свят. 
Бях чела веднъж за реките, които, щом веднъж се разделят, вечно се търсят, но никога повече не се пресичат. Почти мога да си представя как се лутат между камъните, блъскат се в корените на дърветата, криволичат изгубени, търсейки се безутешно, за да станат пак едно цяло. Според легендата това никога не се случва. 
Звучи банално като в сладникав, стар филм, но мисля, че с теб докоснахме нещо много красиво и вече ми е трудно да живея без него.
За щастие, аз всъщност съм непоправима романтичка и безкраен оптимист. Остава ми надеждата, а тя винаги е силна. Надявам се, че ако нещо е толкова истинско, не може просто да се изгуби. Надявам се, че това, което откриваме един в друг, е взаимно и ще устои на времето, разстоянието и всякакви бури. И се надявам, че ние ще сме първите реки, които ще се пресекат, за да останат заедно в края на историята. 
А всичко това, което написах, беше просто моят начин да ти кажа, че те обичам.