Моят начин да ти кажа
Посвещавам ти го с благодарност.
За магията в думите ти, с която откривам тези пътища...
За първи път. След толкова години. Години на болка, отчаяние и страх. Години на разочарование, мечти и безброй желания. За първи път. Лятото ми ухае на морски бриз и сол. Долавям мириса на цветя. Поглеждам смело в чуждите усмивки и очи.
След толкова време, Господи... Благодаря! Балсам със сладост, усещам Любовта. И гърдите ми са пълни, топли и чувстват. Сърцето ми бие с нова честота. Какво се случи?!
Напомням си да не се плаша точно сега...
Тя е толкова далечна. Като човек. Почти недостъпна, даряваща миг лъч само на близки и познати. Тя е онази фигура, така недостижима дори за вяло изучаване. Думите й – някак сериозни, може би дори строги, прикриващи океан от чувства. На моменти – остри. Излъчването й – силно, заслепяващо, респектиращо. Усмивката й – може би умирала хиляди пъти, заради историята зад душата, но ослепителна като скъп кристал, щом се подари. Очите й – чист извор на бездънно зелено. Уникални, неестествено красиви.
И си повтарям – не е моментът.
Забрави за страховете си.
Освободи ги по течението...
Аз знаех, любов моя, че си толкова красива! Красотата ти дори ме разтресе. Зачудих се срещу кого трябва да се изправя. Дарили са те с ангелска материя. Единствено съжалявам за превързаното ти сърце. Но всички имаме белези по повърхността му. И моите са били оплаквани с хиляди дни.
Аз предпочитах да седя в болницата, знаеш ли? Там ми бе удобно. И познато. Трудно е, когато си затворник, да вдишаш отново от чистия въздух. Не знаеш какво да правиш. Бил си изолиран дълго време. И сякаш нарочно си буйствал срещу себе си, за да пренощуваш в сигурността. В бремето. В „кътчето“ независимост. Свличах се стотици пъти по вратите на изхода. Предполагам, че липсваше убедителността, за да наруша оковите.
И навън всичко продължаваше в греховността си. Съзирах фалшивата любов, подивявах по илюзорността на демонстрацията. Народът болееше. Но не падаше, не се удряше и нямаше рани. Защо ли?!
И те виждах да излизаш от същия изолатор. Цъфтеше. Колкото и да го прикриваше. Отричаше. Показваше го само пред приближените. Забелязах те. Съзирах те сред останалите гърчещи се по пода добри или отклонили се в уроци души. В онзи ден те срещнах. И ти бе моето изпитание.
Ще откажа ли поредния бинт или ще се затичам със силата на здрав?
Ще те докосна ли или ще залегна от хорските очи?
Вече те виждам, любов моя.
Ти си на няколко метра и ми махаш с ръка.
И си толкова красива с тези руси коси, пилеещи се по вятъра.
Не вярвам, че вдишвам Новия живот...
Не вярвам, че по вените ми кипи отново кръв...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
Благодаря, Ади!
