Минаха години, при това доста години от моя живот. Затова реших да ви разкажа моята история. Роден съм през 1891г. Времена на разкош и величествени бални зали. Баща ми беше генерал, а майка ми обичаше да се занимава с  шиене на  рокли и грижа за домакинството. През детските си години не обичах да излизам много навън и да играя по улиците с моите връстници. Обичах да седя на двора и да чета книги. Това усещане ме караше да се чувствам истински щастлив, защото за мен книгите не бяха просто средство  за удоволствие, а те бяха моя живот. Доста често моите връстници ме наричаха книжен глупак, но  това не ме засягаше, защото за мен не книгите, а хората  се бяха превърнали в предмети без души, които не осъзнават собствената си незначителност. И така годините минаваха, а аз пораствах и мечтаех да отворя собствена книжарница или да напиша книгата на живота си. Доста често с баща ми не си говорехме, защото той не ме разбираше и се чудеше какъв е този мъж, който постоянно  чете. Той искаше да ме прати в армията, за  да служа в някое поделение и някой  ден да продължа неговият път и да стана генерал като него. За съжаление моят път  бе доста далеч от бойното поле, за това един ден аз просто реших да замина и да пътувам из света, за да създам моя велик свят, сбъдвайки мечтите си. Баща ми беше твърдо против моето решение, но аз бях млад и твърдо решен. Един ден взех от къщи една торба, в която сложих  малко храна за из път и взех малкото си спестявания, които ми бяха останали. И без да кажа каквото и да било, просто тръгнах. Вървях без посока и цел, но вече се свечеряваше. Стигнах до един малък град, в който малко по-нагоре по улицата, по която вървях, имаше странноприемница, в която реших да отседна. Когато влязох видях един интересен мъж, който седеше сам на масата и четеше някаква книга.
 Попитах го:
- Мога ли да се присъединя към Вас?
- Да, разбира се – отвърна странника.
- Ако смея да попитам – каква книга четете?
-„ Пътешественикът” –  отвърна странника.
- Ами вие какво правите тук,чакате ли някого?
 - Не – отвърнах аз – търся къде да отседна ,защото пътувам и  събирам информация, за да напиша своята книга. – Впрочем, коя е любимата Ви книга?
  -„Пътешественикът” – отвърна отново непознатия.
 - Искате ли да ви почерпя – каза той, докато записваше нещо в книгата си.
 - Да – отвърнах аз.
 Минаха няколко минути, а нямаше следа от странника. Само тълпа от непознати и масата, на която седяхме и книгата му, която бе оставил.
 След дълго чакане аз осъзнах, че той няма да се върне повече. Реших да отворя книгата, която четеше и пишеше в нея, докато говореше с мен. Когато я отворих видях: ”Не спирай да търсиш, защото пътя към твоята книга е ключът към твоята душа”. Тогава разбрах, че това, което е писал, е било за мен.Този факт ме караше да се чувствам много щастлив и обнадежден, но все пак трябваше да преспя някъде.Тогава реших да говоря със собственика на странноприемницата, дали мога да  пренощувам при него. Човекът беше доста добър и ме настани в една стая, която беше доста скромна. Имаше едно легло, дървен шкаф и паяжини на тавана.  Хапнах малко и легнах да поспя. На следващият ден станах и тръгнах отново на път. Исках да отида на ново място и да се запозная с нови хора, които да ми разкажат за себе си и за любимите си книги. Ден след ден вървях самоцелно и не намирах нищо. Вече нямах пари, а и храната ми почти бе свършила. Бях се изморил от пътя, а и беше станало вечер. Хората започваха да се прибират по къщите си, а на  мен единственото, което ми бе останало беше да гледам безкрайните пусти улици, които бяха огледален образ на моята самотна и изгубена същност. Застанах пред един магазин и реших да пренощувам  навън. На сутринта чух едно чукане на прозореца.
 - Хайде, момче, ставай, какво правиш тук?
 Тогава видях, че мястото, пред което съм пренощувал е  малка книжарница, а вътре имаше  дребен старец, който тропаше на прозореца.
 - Извинете – отвърнах аз  – просто нямаше къде да преспя.
 - Какво правиш тук момче, откъде си?
 - Пътувам, за да говоря с хората за любимите им книги. Искам да напиша своя книга и някой ден да отворя собствена книжарница.
Старецът ме погледна учудено,  докато пушеше лулата си и повдигайки вежда ме покани да вляза.
 Попита ме дали искам да остана тук и да работя с него. Аз бях повече от въодушевен  и с радост приех. Дните минаваха неусетно, хората идваха и си отиваха. Над книжарницата имаше една малка сграда, в която живееше възрастния човек. Там нощувахме, а през деня работехме в книжарницата. В началото с възрастния човек не си говорехме особено много, за него аз бях чудатия пътешественик. С течение на годините той стана най-близкия ми човек.Приемах го като мой втори баща. Годините минаваха като един миг. Не след дълго старецът се разболя, не можеше да се движи и храни нормално. Всеки ден аз се грижех за него, но явно усилията, които полагах ,не бяха достатъчни, защото скоро той почина. Бях съкрушен, това бяха едни от най-хубавите ми години в живота. Не можех да спя, плаках по цели нощи за него и за изгубеното време, което никога нямаше да се върне. Един ден, поредният прекаран в книжарницата, аз търсех една книга. Отворих един шкаф и от него падна  писмо. Отворих го озадачен и прочетох: ”Оставям книжарницата на теб, защото вярвам, че това е твоя втори дом и твоята мечта. И никога не забравяй, пътешественико, докато си жив, ще продължавам да се прераждам,за да мога да живея винаги в теб”. Когато видях това писмо, имах чувството, че за момент сърцето ми спря. Не вярвах на това, което виждах. В този момент почувствах, че празнотата е изчезнала и на мястото на сълзите е дошла усмивката, която озаряваше душата ми с щастие. Затъркаляха се дните. Продавах нови и нови книги и реших с  парите да купя още една книжарница, и от двете да направя една голяма.Най-голямата в града! Така и стана – след няколко години неуморен труд, купих още една книжарница. Моята книжарница не беше различна,  само защото беше най-голямата , а в нея имаше книги за история, романи, различни култури и племена и най-вече за човешки истории на обикновени хора.Това озадачаваше хората те обичаха да купуват от мен, защото във всяка книга  намираха или даряваха късче от душата си.
Ето това е моята история.Сигурно се питате какво ли стана с книгата, която ми остави непознатият в странноприемницата?  Тя се казваше „Пътешественикът” и всъщност беше напълно празна! Да. наистина. До момента, в който аз написах своята история в нея. Може би, когато я четете,  вече сигурно ще съм мъртъв, защото както казах минаха години , при това доста години от моят живот!