Минаха почти два дена откакто се събудих на това странно място, но все още не си спомням как се озовах тук. Единственото което си спомням е че говорих с Оскър, момчето с сините очи за което споменах преди. От както съм тук той се грижи за мен. Малко след като се събудих за първи път на това място бях нападната от странни рицари, които се опитваха да ме убият.

2.Спомените се завръщат 

            Когато се озовах тук, аз разбрах, че няма как да се справя сама, че в момента не бях достатъчно силна за да се бия. Когато се свестих след боя разбрах много неща като например, че това е бойно поле, а ние сме бойците. Всички бяхме длъжни да се бием за да запазим живота си, тъй като това беше някакъв паралелен свят, в който ние трябва да сме добрите а тези които ни нападат – злите. Но за жалост никой от нас не знаеше какво се случва в момента. Повечето бяха много уплашени и се готвеха за битка която нямахме шанс да спечелим. Аз бях наистина много уплашена, но се чувствах в сигурност по някаква причина. Беше много странно, знаех че мога да умра в следващата си среща със онези зли рицари, но въпреки това не се страхувах.
            След няколко дена битката започна бяхме обградени още в началото. Тъй като не можех да се бия аз трябваше само да се грижа за раните на хората, но това не значеше че не съм на бойното поле. Ужасявах се само от мисълта за това че съм на сред битка, но всеки път щом погледнех към Оскър, аз се успокоявах и можех да продължа. Беше ме страх от това да не умра, но ме беше много по-страх да не се случи нещо на Оскър. Не знаех по каква причина се чувствах така, все пак той беше човек с който съм говорила само веднъж, но в същото време имах чувството че го познавам от много дълго време. Може би това беше защото на няколко пъти той ми спаси живота. Или поне така мислех.

              По време на битката всички се изтощиха много, но се случи нещо странно. Хората който се биеха срещу нас ставах все по силни със всеки удар които им нанасяхме. Това беше странно, бях доста разтревожена. Тогава няколко войника от армията на противника си проправиха път до мен. Казах си:

- Това е края. - После затворих очи, но в следващия момент чух някой да вика.

- Нее - Изкрещя той.

                Когато отворих очи видях Оскър. Той беше защитил, жертвайки своето тяло. По някаква причина аз почнах да плача и да крещя, а това не ми беше присъщо. Особено ако става на въпрос да го правя за някое момче.

- Защо го направи? - Попитах го аз, обляна в сълзи. Макар че мислех че ми е за първи път да правя така, аз имах странното усещане че съм го правила и преди точно това и точно заради такава ситуация.

- Все още ли не помниш това което се случи тогава. - Погледна ме с насълзени очи, но не от болка а от мъка.

               Бях объркана в главата ми започнаха да излиза образи, които по някаква причина ме караха да плача. В следващия момент в ума ми излезе странен спомен как някой лежи в скута ми, а в ушите ми започнаха да кънтят думите:

- Винаги ще те защитавам. - На глас аз питах защо, а в следващия момент Оскър заедно с гласът който чувах каза:

- Защото винаги ще те обичам без значение какво ще ми се случи или колко време ще мине докат' те чакам.

               Бях объркана но не исках Оскър да умре. След като искрещях "Не Умирай" тялото ми започна да произвежда светлина а раните на оскар зараснаха наистина много бързо. Радвах се че Оскър е добре, но за жалост това беше едва началото на моята трагична, романтична и с неизвестен край все още история...