Моята религия
Сачми прехвърчат през бодлите. Боде и жалкото, и жаркото. Не обичам тензухени завивки... Памукът е блажен и сладко се разлива, покрива разбримчени пътеки.
Не желая да съм цялостна в кръвопролития. За теб присветква ли безлунността ми? А гарвани опитват ли да пробият стените? Удавяйки и последната ми корабокрушителна мисъл. Инертни книжовности ангажират с безполезността си.
Нареди ли пъзела с грешките в идиличността си, посочващ как всяко начало е кал... и как се нацепва земята ми, тази, в която мечтаех да израстна, но я изгубих, излъгана от плоски неверности... А тя ме зачена наесен. Показа ми притихналост свята. И че нямаме нужда от кич и помпозност. Колко са сухи днес „идеалните ни възможности”. А как с мазолести пръсти търсим грижовност.
Позна ли се от другата страна на скъпата витрина? Направена от фалш и красота. Издигната от достъпна нищета. Аз днес ще бъда глуха. Ще бъда просеща, извергната, с отрязана ръка... (отрежи и другата, не посягай на душата ми!)
Днес хладното острие е най-добрият приятел... а кръвта, снабдяваща слепоочията, обещава толкова сладост... По-желана е само бездумната прямост. А аз се ранявах за нея. Дори наполовина открила я, затварях я в клетка. Не от страх, че ще избяга – тя ми е владетелка, по рождение съм я избрала. Орисница. Ориса ми пръстите на слепеца и лицето на немия. Прямост. С очертания въглени. С ораторски устни. Ако посмееш, вземи ми я. Но тя е покръстена. С моята вяра. И моята себеанализност. Прямост: не се кланя на езически кръстове.
© Ралица Стоева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Браво!!!Поздравления!!!
-
Благодаря ви за мненията.
Това, което правя най-вече с писането си е да предам усещанията и да ги изхвърля на повърхността, само и единствено емоцията и нейното пресъздаване чрез думи ме води.На моменти даже са толкова хаотични и объркващи, което може би се усеща в текста.Никога не съм мислила за сюжет да си призная.При мен акцентът идва винаги във финала, който се старая да се яви като осъзнаване и приемане.Или понякога даже като собствено успокоение.А понякога нещата поемат в съвсем различна посока, повлияна от емоцията на самото писане... -
Добре. Дебюси не е робувал на форми, Сравински също. Има ли смисъл в сюжета, ако не остава нищо в съзнанието ни след като го осмислим? Не е ли по - истинна надсетивната и подсъзнателна емоция, която оставя диря дори и след като думите загубят очертанието на смисъла си? Образът натежава. Не го допускай! Това е моето мнение...
-
"Прямост: не се кланя на езически кръстове."
Но я разпъват на кръстове и я замерят с думи. Един подава, друг поема.Ураган от думи, докато я смачкат. И я затваряш в себе си за себеанализ. Важното е да не я предаваш, да не я продаваш, да и останеш вярна, да и вярваш, за да бъдеш себе си!
Браво! -
"...Прямост. С очертания въглени. С ораторски устни. Ако посмееш, вземи ми я. Но тя е покръстена. С моята вяра. И моята себеанализност. Прямост: не се кланя на езически кръстове..."
Сигурно знаеш колко си права /за пореден път/Прямост...не би трябвало да се кланя на нищо...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Творбите ти живеят чрез теб, защото си ги изживяла, затова са толкова истински!