Моята религия
Сачми прехвърчат през бодлите. Боде и жалкото, и жаркото. Не обичам тензухени завивки... Памукът е блажен и сладко се разлива, покрива разбримчени пътеки.
Не желая да съм цялостна в кръвопролития. За теб присветква ли безлунността ми? А гарвани опитват ли да пробият стените? Удавяйки и последната ми корабокрушителна мисъл. Инертни книжовности ангажират с безполезността си.
Нареди ли пъзела с грешките в идиличността си, посочващ как всяко начало е кал... и как се нацепва земята ми, тази, в която мечтаех да израстна, но я изгубих, излъгана от плоски неверности... А тя ме зачена наесен. Показа ми притихналост свята. И че нямаме нужда от кич и помпозност. Колко са сухи днес „идеалните ни възможности”. А как с мазолести пръсти търсим грижовност.
Позна ли се от другата страна на скъпата витрина? Направена от фалш и красота. Издигната от достъпна нищета. Аз днес ще бъда глуха. Ще бъда просеща, извергната, с отрязана ръка... (отрежи и другата, не посягай на душата ми!)
Днес хладното острие е най-добрият приятел... а кръвта, снабдяваща слепоочията, обещава толкова сладост... По-желана е само бездумната прямост. А аз се ранявах за нея. Дори наполовина открила я, затварях я в клетка. Не от страх, че ще избяга – тя ми е владетелка, по рождение съм я избрала. Орисница. Ориса ми пръстите на слепеца и лицето на немия. Прямост. С очертания въглени. С ораторски устни. Ако посмееш, вземи ми я. Но тя е покръстена. С моята вяра. И моята себеанализност. Прямост: не се кланя на езически кръстове.
© Ралица Стоева All rights reserved.
