Петнадесет години преди пробива

На второто позвъняване мъжът отвори вратата. Пред него стоеше един ликос. Беше облечен с човешко яке и дънки, макар да му стояха смешно, обгърнат с обичайното за расата му спокойствие, а малко зад него имаше двама притеснени лекари в бели престилки.

Противно на широко разпространеното заблуждение, пропагандата, слуховете и филмите, извънземните не се различаваха толкова от хората. Поне на външен вид. Много по-лесно се разпознаваха по змийското си поведение, но и за това се изискваше опит. Мъжът си бе имал достатъчно работа с тях за да ги познае и да не се стресне.

- Аз съм Маво, войн от Имперската гвардия, ученик на Сикво. Желая да говоря с господаря на дома. – Поклони се късо ликосът.

- Аз съм Бекет-кин, господарят на дома. – Представи се домакинът, наблягайки на титлата си на глава на рода. Работеше за тях достатъчно, да му отнемат и първия почивен ден за два месеца беше прекалено. – Влезте, Маво. – Постара се с тона си да намекне, че няма много време.

- Няма нужда, няма да се бавя...

- Влезте!

Ликосът пристъпи наколко крачки в къщата и огледа набързо сложената маса. Домът бе обзаведен спартански. Малкото неща, които можеха да се видят, обаче бяха скъпи и качествени. Не липса на пари бе проблемът, по-скоро на някой да ги харчи. Ликосът кимна на момчето, станало от стола си, за да го уважи, и продължи.

- Бекет-кин, вие сте осъден от Имперския съд. Присъдата е смърт и ще се изпълни незабавно.

Това вече изненада мъжа.

- Според законите имам право да знам за процеса, да се подготвя и защитя.

- Според земните закони – да. Но като земен Защтник сте пряко подчинен на Императора и под юрисдикцията на Имперския съд.

Ликосът свали лявата си ръкавица и постави дланта си с разперени пръсти, сякаш облегнал се на стъклена стена, отделяща го от мъжа.

Толкова. Идваше и заявяваше че е екзекутор, а след това чакаше осъдения да постави ръката си. Мъжът можеше да откаже, да бяга, да нападне ликоса физически... както знаеше, че са постъпвали стотици хора, когато са идвали екзекуторите. Не знаеше за някой, на когото това е помогнало.

“Ученик значи... глупаци. Подценявате ме.” Помисли си мъжът.

- Не можете да ми забраните да се защитавам.

- Разбира се. Имало е случаи да се изпращат до трима екзекутори за осъден.

Мъжът протегна дясната си ръка и покри дланта на ликоса. Двамата затвориха очи. След два удара на сърцето дишането на Бекет спря за миг. На лицето му се изписа изненада. След още два лицето му се сгърчи от болка. Веднага след това клепачите на екзекутора трепнаха. Пет секунди след това мъжът се свлече на пода.

Лекарите претърсиха тялото за пулс, дишане и мозъчна дейност, и когато не откриха нищо, го положиха на носилка.

- Бекет-кин, извинете за безпокойството. – обърна се ликосът към детето, което бе наблюдавало това с широко отворени очи.

- Знайте, че сте вече мъртъв, войн. – гласът на детето трепереше.

- Всички умираме, рано или късно.

- Постарайте се да оцелеете, докато ви намеря и убия.

- Аз винаги се старая. Постарайте се, Бекет-кин, да си осигурите наследник преди това. Не бих искал да заличавам рода ви.

Ликосът последва лекарите. Детето още дълго гледа през отворената врата без да помръдне. След това излезе от внезапно опустелия дом и никога не се завърна.

Петнадесет часа преди пробива

Малката болнична стая не бе предвидена да побира толкова посетители навeднъж. Посетителите се бяха разположили на няколко стола и на свободното легло, вперили поглед в свързаната към безчет медицински уреди фигура.

Легналият мъж бе на около тридесет, но смален и остарял преждевременно. Кожата му имаше нездрав бял цвят, изпъстрена с вени. Ръцете и краката бу бяха болезнено тънки, атрофирали от многогодишна неупотреба. Гласът му трепереше.

- Нека започваме дами и господа. Нямаме излишно време. Алекс, раздай папките, моля те.

Едрият мъж, който бе поканил останалите в стаята, раздаде по една папка на всеки от присъстващите.

- В папките които получихте се съдържат документи, доказващи че близките, които сте търсили от години, са мъртви или в ръцете на ликосите. Как съм ги получил не е важно, но ще обясня по-късно. Прегледайте ги.

Млада жена се разхлипа когато разгледа своята папка. Бивш военен с побеляла коса само стисна юмруци докато кокалчетата не побеляха. Реакциите на останалите бяха между тези две крайности, но никой не остана спокоен.

- Как се добрахте до това! Държа да знам веднага! Отговаряй, чудовище такова! Как разбра за баща ми. – Разкрещя се изведнъж младеж на около осемнадесет. Алекс се озова зад него и го хвана докато резките му движения престанаха.

- Първо трябва да знаете малко история. – Продължи легналия мъж.

Петнадесет секунди преди пробива.

Родригез преброи старателно парите и ги върна в плика.

- Кажете на шефа си, че стягат примката около мен. Нека следващият път използва някой друг за да замаже грешките си... или поне отдели повече пари.

Едрият мъж пред него кимаше нервно, а на лицето му беше застинала глупава усмивка.

- Разбира се, господине. Както кажете.

Мъжът се обърна да си ходи, явно премисли и подаде ръка за сбогуване. Родригез се поколеба, но не му се губеше време и просто пое ръката. Усещането беше подобно на електрически шок.

„Идиот самоубиец. Защо трябваше да се случва на мен? Мразя да убивам” Бяха последните мисли на Родригез преди да психическият удар да се понесе към него.

Петнадесет часа преди пробива.

– Ликосите ни завлядяха преди осемнадесет години. Някои малко по-рано, някои малко по-късно, но като цяло никой никъде не остана свободен. Съвсем естествено е да искаме да се освободим, но технологичната разлика е непреодолима. Тяхните машини се контролират психически, а само хората с импланти вързани към мрежата Гея могат да го правят. Имплантите обаче биха ги издали и позволили на ликосите да ги убият моментално щом се опитат да вдигнат бунт.

Ликосите твърдят че предишната им империя е посяла семената на расата си из галактиката и затова си приличаме толкова. Това е лъжа, макар че няма значение. Тяхната планета също е била заселена както Земята, просто са развили технологията си по-бързо. Истинският проблем е че досега са намирали две планети като Земята. Точно двадесет години след намирането им те са обеззаразени, което значи че на тях не е останал живот. Дори бактериите не са пощадени. Евакуираните са под един процент от населението, на тях е даден статут на ликоси, но са кастрирани за да не дадат поколение. Не желая това да се случи и тук.

ПРОБИВ

Хенри паркира електромобила си в подземия паркинг. Сякаш всичко подсказваше за още един скучен ден на ръководител охрана. Веднага щом отвори вратата усети раздвижване сякаш в тила си. Някой от връзките му беше под атака.

Извади комуникатора си и звънна на отговорника по въоръжена охрана.

- Някой е нападнал Родригез. Психически де. Накарай някой да мине и да прибере трупа, че министъра ще е вкиснат цял месец ако не се оправим по-бъ...

Очите му се разшириха, а отпуснатите му пръсти изпуснаха комуникатора. Усещаше все още връзката си с министъра, но нещо от другият край се бе променило рязко, и от там идваше психически удар.

Петнадесет часа преди пробива.

- Ликосите са предани до смърт на императора си, защото може да ги убие за секунда чрез имплантите. Вързани са към своя мрежа, Еклисия. Те не могат да бъдат обърнати до наша страна – за тях подкупите и изнудването са непознати.

Това оставя центърът на психичната им мрежа – императорът. В единственият случай, когато императорът е загинал от естествена смърт вместо да бъде предизвикан и сменен насилствено, Еклисия била разбита на стотици парчета. Започнала продължителна и кървава гражданска война. Ако това се повтори бихме могли да пометем малкото ликоси на Земята без да се страхуваме от подкрепленията им. Бихме имали време да ги настигнем. Бихме имали шанс. Едно на милион, но по-добре отколкото да не правим нищо.

Императорът се намира на тронната планета и човеци не се допускат дори в местната слънчева система. Няма как да бъде достигнат физически.

Има много слухове за психичната мрежа, повечето от които са вярни. Имплантираните могат да общуват психично с машините на ликосите и с останалите свързани с общ възел. За да достигнат някой от друг възел трябва да минат през цялата междинна йерархия от възли, описвайки защо е необходимо да се направи. Това не е телефонна услуга, следи се строго и не се използва без нужда.

Всеки имплантиран може да бъде нападнат психически по мрежата или чрез пряк физически контакт дори от неимплантиран. Няма нужда да обяснявам че неимплантираните по правило са необучени и шансът им за успех дори срещу обикновен чиновник е минимален.

Малко е известно, но е възможно по-нисък ранг в Гея или Еклисия да нападне по-висок. При победа получава връзките в Мрежата на победения. Ще се изненадате колко малко победи са необходими за да се достигне до императора.

И тук отново има малък проблем. Еклисия и Гея са отделни и само един човек има връзка към Еклисия. Това е Защитникът.

Теоритически е възможно Алекс тук да отиде до някакой чиновник с имплант, да го нападне психически, да си пробие път през Гея до защитника, оттам през Еклисия до императора и да го убие. Да спаси човечеството.

Десет секунди след пробива.

- ... танковете не са ефективни срещу пехота ако командирът не се покаже, а тогава става уязвим за....

Войниците се разшумяха стреснати, когато гостуващият офицер рязко спря лекцията си. Стоеше изправен до катедрата без да помръдне няколко секунди, а след това се свлече на земята без да издаде звук.

Петнадесет часа преди пробива.

- Разбира се, Алекс няма нужното умение за да победи всички срещнати по пътя си. Докато се бори ще е беззащитен от физическо нападение и ще бъде убит на първата минута от боя. Освен това всеки негов противник ще може да отклони един удар като изгори имплантите си. Някои могат да преживеят и още един удар като изгубят втората си личност, форма на раздвоение на съзнанието, добита със специални тренировки. Алекс е лишен от тренировките и от имплантите.

Аз имам умението. Но не мога да стигна до никой с имплант.

Затова направих нещо друго. Алекс носи психически имплант, но не е вързан към Гея. Вързан е към нова мрежа, само от двама човека, аз и той. Утре ще има уговорена среща с министърът на енергетиката, за да даде подкуп. Когато ръцете им се докоснат ще нападна през него.

Всичко това не стига. Минал съм през тренировката, но изгубих втората си личност преди години в психическо нападение. Никога не съм имал импланти. Ще умра при втория удар, ако първия получа преди да са намерили и убили изпадналият в безсъзнание Алекс.

Затова сте ми нужни вие. Моля всеки един от вас да се присъедини към мрежата ни, като му бъдат сложени импланти. Това ще даде шанс на нападението да успее.

Двадесет и три секунди след пробива.

Гняв, любов, битки и учения, спорове, досиета и какво ли още не ме засипа от унищожената личност. Стараех се да не им обръщам внимание доколкото можех търсейки нишката нагоре. Не ме интересуваха всички дребни охранители и войници, търсих светлата здрава връзка към някой по-силен от притежателя, пътя нагоре. Може би... ето!

Активирах я веднага.

„Какво по дяволите става” долетя въпрос от другия край. За пръв път в това нападение отговорих.

„Дай ми връзка към Еклисия или ще те убия.”

„Значи ти си човекът, който уби предшествениците ми. Все едно, дали ще ме убиеш ти или ликосите. Ще изпълня дълга си.”

Ударих.

Трудно е да се опише психичният дуел. Зарядът идва от самата мрежа, запратих го към противника си, но колкото по-близо до него отиваше, толкова по-слабо можех да му влияя, и толкова по-силно му влияеше противникът ми. В един момент не можех да накарам заряда да продължи, той спря, а после се стрелна обратно към мен.

Така отклонявахме топката психична смърт отново и отново. Колкото по-близо до мен идваше, толкова по-близко бях до загубата, но и имах по-дълго време да въздействам на зяряда при контраудара. Бихме се в четири измерения, може би пет, реалното пространство тук нямаше сила. Намерения, емоции, мисли, логически парадокси и чиста воля се вливаше в заряда и бе необходимо да им бъде отговорено подобаващо за да бъде спрян или отклонен. Все по-бързо и по-бързо се стрелкаше заряза между нас докато противникът ми най-сетне не допусна грешка.

От неговият край на връзката долетя болка и изненада. В този момент част от чипа в главата му бе изгоряла за да прекрати контакта с мен и да го спаси. Секунда по-късно отново усетих присъствието му, този път по-близко и чисто, беше заобиколил защитата за да продължи битката.

Следващата размяна на удари изгубих, и то само за няколко секунди. Усетих как преса стяга мозъка ми, за да го унищожи. С мъка отклоних напрежението по една от подчинените ми връзки. Много рано бе за да губя някой! Защитникът щеше да си плати за това.

Петнадесет часа преди пробива.

- А откъде да сме сигурни че наистина можете да направите нещо? Че имате уменията? – Запита бившният военен.

- Казвам се Ричард Бекет, сина на първия Защитник. Въпреки преданата му служба ликосите го екзекутираха. Баща ми ме научи на всичко което знаеше. Ако искате доказателство, знайте че съм нападал и преди. Пет пъти, колкото пъти сте чували по новините че Защитниците са умирали. Първият път исках просто да се добера до убиеца на баща ми. След това разбрах че съм добър, повече отколкото очаквах, и се опитвах да съборя императора с един помощник. Сега вече не мога. Умирам, докторите ми дават не повече от седмица живот. Аз знам че най-вероятно ще умра утре, в бой с ликосите. Сигурна е смъртта само на Алекс, утре, и моята - до месец. Част от останалите ще живеят, ако победим. Уверявам ви, че при победа рискът ви ще бъде щедро възнаграден.

Но ако се откажете, ще можете ли да гледате ликосите които са отнели живота на близките ви, и да знаете че не сте сторили нищо да ги спрете а сте могли?

Аз нямам какво повече да казвам. Ако искате да помогнете идете при доктор Смит в 120-та стая. Ако ли не – живейте живота си.

Двадесет и девет секунди след пробива.

Алекс стоеше като статуя, все още протегнал ръка, макар Родригез да беше паднал назад, обръщайки стола си. За секунда лицето на Алекс се сгърчи в болка, а след това той падна на пода като отсечено дърво.

Петнадесет часа преди пробива.

- Ще кажете ли как сте се сдобил с информацията все пак? – Запита отново младежът.

- Когато победя някой в психичен двубой получавам не само връзките му в мрежата. Съзнанието на противникът се разпада, пръскайки спомени и мисли навсякъде. Част от тях получавам и аз. Самата информация не доказва нищо, но когато зная какво да търся намирам нещата по-лесно. А сега моля ви да ме оставите да си почина.

Тридесет и пет секунди след пробива.

От Защитника долятяха спомени, емоции и всичкия умствен боклук, очакван при пряк психически удар. Изчаквах. Това бе втората му личност - фалшивата. След малко той се изправи пред мен, беззащитен и треперещ. Слабият му идар просто подаде заряда където ми трябваше и го убих с един удар. Този път викът на болка беше истински, както и връзките, особено златната връзка към Еликсея.

Активирах я и избрах наслуки една от многото звезди на ширналата се пред мрежа ликоси.

„Аз съм Геро, ученик на Дефо. Вие сте Землянинът. За мен е чест да се...”

Ударих. Не ме интересуваха тяхните норми за чест. Честта, с която пратиха ученик да се бие с баща ми броени дни преди да го обявят за учител. Честта, с която позволяваха на необучени хора да се борят срещу опитните си екзекутори. Един от нас щеше да умре, какво значение имаше дали разменяхме любезности преди това? И без това никой нямаше да разбере.

Явно този бе начален ученик, наскоро свързан към мрежата. Три кратки резки удара го погубиха.

„Аз съм Дефо, имперски Учител. Представете се, землянино.”

Учителят беше добър, много добър. На два пъти почти ме докопа, на третия изгубих една от връзките си. Той усещаше, че нямам имплант или втора личност. Може би изненадата все още да ме вижда след успешният му удар го разколеба достатъчно да победя без повече загуби. Продължих напред.

Четиринадесет часа преди пробива

Възпълен мъж седеше на един от столовете пред леглото на Ричард. В стаята бяха само двамата.

- Трима от девет се решиха, Ричи. Лошо, може би трябва да отложим нападението.

- Не ги излъгах за здравето си. Наистина умирам, Стивън. Ако не го направя сега няма да го направя никога.

- Но нямаш достатъчно хора! Щом не успя с пет, как ще го направиш с четирима, като броим и Алекс.

- Пак са пет. Броя и себе си. Този път ще се бия до смърт.

- Е, както си решил. Жалко е да те загубя, никой от останалите няма такъв талант като теб, нито пък смелостта и жертвоготовността. Е, почивай си, утре ще е голям ден.

Четиридесет и пет секунди след пробива.

„Върховен Имперски Учител Армо” Представи се следващият ми противник. Този път съзнанието бе твърдо като камък. Усетих как страхът се надига в мен. Бях се срещал с този и преди. Три пъти.

Съсредоточих се колкото можах и ударих. Отговорът беше по-бърз и точен от всеки предишен. Зарядът се стрелкаше все по бързо, успявах да го отклоня повече от късмет отколкото с умение, гледах да оцелея вместо да нападна. В един момент късметът ми изневери. Следващата нишка загина. Оставаше една, а проривникът ми бе недокоснат.

„Землянино, виждам че уменията ти са намаляли от миналият път.” Невероятно, за пръв път в живота си виждах някой да прекъсне дуел за да говори. ”Както и бедните души, които предлагаш вместо своята, когато загубиш. Знаеш ли каква мистерия бе за нас? Особено първите пъти, когато не оставяше никой жив за да разкаже по-точно за теб. Трябва да призная, прекалено много време отделихме за да те търсим сред подчинените ни, носещи чип. Едва Императорът се досети че нямаш такъв, поне не и от нашите. И понеже знаем колко примитивна е технологията ви знаем и друго. Всеки път който ни нападнеш тялото ти е в клинична смърт.След минута мозъкът ти ще започне да се разлага, но минута е много когато няма да нападнеш. Или греша?”

Нападнах, но отново бях победен. Изгубих последната си нишка.

„Землянин способен да победи учител, това се смяташе за невъзможно. Землянин, способен да победи Върховният учител, това Е невъзможно. За пръв път оставаш да се биеш дори когато си беззащитен. Искаш ли да ти кажа какво ще стане ако ме победиш? Ще се изправиш пред най-добрият ми ученик, личният Пазител на Сънищата на императорът. По-лошо преподава от мен, но се бие по-добре. Ако победиш и него те очаква и моя Учител, императорът. Все още ли смяташ че имаш шанс?”

Ударих, и този път той не отвърна на удара, просто задържа заряда. Дори не знаех че е възможно.

„Императорър каза когато си готов да жертваш живота си да ти дам това” и ми подаде връзката си напред. Потръпнах, но я активирах.

Следващият срещнат не каза нищо, но ми позволи да мина по неговата връзка нагоре.

Съзнанието, пред което се изправих, беше необятно. Почувствах се нищожен. Дали имах силата да нападна?

Нападна той, но не използваше психичният заряд който познавах. Не усетих болка, не изгубих съзнание, макар че ударът бе точен.

„БЕКЕТ – КИН.” В мисълта му нямаше въпрос. „МНОГО ЛЪЖИ СТЕ НАГОВОРИЛ ЗА НАС.”

„Не повече отколкото вие сами сте наговорили за себе си, императоре.”

„ТАКА Е. ЧАСТИЦА ИСТИНА, НОСЕЩА В СЕБЕ СИ ПАРАЗИТА НА ЛЪЖАТА. ВСИЧКИ ПОЛЗВАМЕ ТОЗИ БРАЧЕН СЪЮЗ.”

„Има още като мен. Те ще продължат борбата ми и ще те убият някой ден. Напуснете Земята.”

„БЕКЕТ – КИН, СЪЗНАНИЕТО ВИ Е ПРЕД МЕН. НИКОЙ ОТ ДРУГИТЕ ДОРИ НЕ СЕ ДОБЛИЖАВА ДО ВАШАТА СИЛА. В МОМЕНТА ВОЕННИ ЧАСТИ ОТИВАТ В БОЛНИЦАТА ЗА ДА АРЕСТУВАТ ВАШИЯТ ЕКИП. СТИВЪН ЩЕ БЪДЕ ЕКЗЕКУТИРАН, ОСТАНАЛИТЕ СЪДЕНИ ПО ВАШИТЕ ЗАКОНИ. НО ТИ СИ ТВЪРДЕ ИНТЕРЕСЕН ЗА ДА ТЕ ПУСНА ТОЛКОВА ЛЕСНО. ТЯЛОТО ТИ УМИРА, НО АЗ ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ЗА ТОВА.”

Почувствах се по-слаб отколкото бях като дете в ръцете на баща ми. Императорът заслужаваше титлата си, усука съзнанието ми докато всичко се покри в мрак.

Две минути след пробива.

Лекарите бяха застанали от двете страни на болничното легло. Уредите показваха спринане на сърцето, но активна мозъчна дейност. След това тя също угасна.

Лекарите се засуетиха около тялото. След минута се един от тях се обърна към Стивън.

- Мисля че го изгубихме, сър.

- Продължавайте да опитвате!

- Сър, преди когато искаше да се върне мозъкът му намаляваше акривността му и изпадаше в безсъзнание. Сега просто... спря. Мисля че са го спипали.

- Не ме интересува...

Думите му спряха рязко когато вратата се отвори и в стята влезе ликос, последван от няколко полицаи. Ликосът бавно и спокойно свали лявата си ръкавица, докато говореше с бавния си спокоен змийски глас.

- Стивън Гришам, вие сте осъден от Имперския съд. Присъдата е смърт и ще се изпълни незабавно.

Епилог

Два часа след пробива.

Ричард се събуди. Тишината го подтискаше и той лежеше, без да посмее да отвори очи. Физическа тишина, причинена не от отдалечеността му от тялото, а от липсата на звук. Сърцето му биеше лудо. Страхуваше се да види опръсканата с кръв болнична стая и ликосите, обкръжили леглото и чакащи с търпението на каменни статуи. Най-сетне затаи дъх и рязко отвори очи.

Първото, което видя, беше тавана – светлооранжев и извит. Не се намираше в болницата. ‘Колко време съм бил в безсъзнание?’ запита се Ричард. Изправи се до седнало положение и се огледа. Лежеше на легло в голяма стая. Трите стени бяха заоблени, а третата липсваше, откривайки просторна тераса, а небето бе червено. Помнеше я, но едновременно с това знаеше, че няма начин да я е виждал никога.

Отне му известно време да осъзнае нещо още по-невъзможно. За пръв път от години усещаше чаршафите около краката си. Краката, които лекарите отдавна обсъждаха дали да ампутират, отказвайки се защото останалата част от тялото скоро щеше да ги последва.

Отметна чаршафа и се изправи. Няколкото крачки до терасата му доставиха безумно удоволствие. Защо на хората им трябваше да пият и да пушат, да взимат наркотици, когато можеха да ходят! Да скачат, да тичат, да танцуват, да се въртят... Главата му се замая, но гледката от терасата - еднаквите хълмчета докъдето стига погледа разсеяха всичките му съмнения. В крайна сметка това не бяха краката, които лекарите искаха да отрежат. Бяха краката на Дефо, Имперски учител трета степен, и се намираше в неговата стая. В неговото тяло, с неговите спомени. Част от тях, поне. Често усещаше как спомените на жертвите го заливат, смесват се с неговите. Караха го да желае неща, които бяха искали загиналите, да му лиспват неща, които отдавна се бе отказал – общуване с хора, нормален живот – и ходене. Стараеше се да избегне чуждите спомени доколкото може, но винаги част от тях полепваха по него.

Сега той трескаво се зарови в спомените на Дефо. Трудно различаваше истинските от спомените на фалшивата му защитна личност. Гледката го съсредоточаваше, отсяваше лъжите и излимислите.

Устните му се изкривиха в грозна усмивка. Намираше се в Тронния свят, където никога не бе стъпвал човек, дори в самия Имперски дворец. Познаваше пътя до Тронната зала и макар спомените какво има в нея му убягваха беше сигурен че ще намери Императора там. Наведе се и взе метална тръба с мек плат на края си, опряна прилежно до леглото. Изглежда служеше като метла или бърсалка за прах, но беше тежка и удобна.

Хихикаше се тихо докато крачеше все по-бързо към целта си. Двореца беше гигантски и скоро крачките му се забързаха и той се затича, а смехът му кънтеше из коридорите.

Ликосите бяха навсякъде, но никой не го спря. Щом го видеха се стряскаха и спираха на едно място, обърнати към него. Ричард беше готов да се обзаложи че се опитваха да се свържат с Дефо по мрежата и израженията им показваха потреса от неуспеха.

Да има физически достъп до Императора. Това бе мечта на всеки от Съпротивата. Вероятно психическия имбецил дори не се замисляше, че тялото му е уязвимо.

Дефо явно не бе млад и тялото му се изморяваше, но Ричард го изстискваше, опиянявайки се с физическата умора. Не бе чувствал такава от десетина години. Едва дишаше, когато стигна огромните богато украсени порти на залата.

Бяха направени от син материал и дебели, но Ричард не усети теглото им изобщо, отваряйки ги със замах. Както бе очаквал стражи нямаше. За негова изненада трон и още повече владетел на него също не се виждаха.

Залата бе кръгла и гигантска – вероятно повече от двеста метра в диаметър. Тавана се издигаше в изумителен купол, от чийто център през дупка влизаше слънчева светлина. Пода слизаше леко към центъра и в средата имаше празно пространство.

Стотици, може би хиляди ликоси се разхождаха, хранеха и спяха в залата. Десетки влизаха и излизаха през многобройните входове. Никой не му обърна внимание и НИКОЙ не изглеждаше по-различен от останалите.

Ричард тръгна по широката пътека, водеща от входа към центъра. Тишината го потискаше. Ликосите нямаха нужда от думи да общуват. Видя грохнал старец, който спомените му трърдяха че е Върховен Имперски Учител Армо. Още един проблясък в спомените ми подсказа че от другата страна на залата би могъл да намери Пазителя на Сънищата, парализиран от врата надолу младеж. Липсваха обаче спомените как да намери и разпознае Императора, или дори дали Императора може да бъде намерен и разпознат.

Ричард спря, клекна и хвана главата си в отчаяние. Беше толкова близко до целта си и все пак толкова далеч.

- Психическият имбецил не е толкова тъп, землянино. – Чу глас отдясно. Звучеше, сякаш знае как трябва да звучат думите, но няма опит да ги изговаря. Ричард се обърна рязко и закрачи. Беше го заговорил нисък и слаб ликос, седнал едва на няколко метра от пътеката. Ликосите около него го погледнаха странно и пак се захванаха със своите дела.

- Психическият имбецил е сменил десетки тела за хилядите години, които е властвал, землянино. – Този път гласът идваше от другата страна на пътеката и беше по-гладък и уверен. Ричард се спря и поколеба.

- Имперския имбецил има много умения, чиято сила ти дори не можеш да проумееш. – разнесе се трети глас.

- Може би трябва да му се подчиниш. –веднага след третия се обади и четвърти глас.

Ричард тръгна към втория обадил се ликос. Може шансът му да е едно на милион, но беше по-добре отколкото да не направи нищо. Вдигна палката и замахна.

„ОТНОВО ГРЕШИШ, БЕКЕТ – КИН. ЕТО, ВИЖ ГРЕШКАТА СИ ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ.”

Ричард изведнъж се видя в гръб, изправен ликос с палка в ръка, държащ я на сантиметри от главата на друг ликос. След това второто му тяло бавно се свлече, а съзнанието му потъна в мрак за последен път.