От монотонното подрусване почти ù се доспиваше.
Но едва ли можеше да заспи. Часът бе 3 без 15, а вече близо час и половина седеше, загледана в оттичащите се зад замъгленото стъкло на прозореца дъждовни капчици. Беше едно от онези пътувания с влак, по време на които нито ти се чете, нито можеш да заспиш и не ти остава нищо друго, освен да се отдадеш на сиво бездействие.
 Всъщност първоначално Анастасия имаше намерение да прекара времето във влака "Бургас-София", отдадена на записките си, но изглежда кофеинът в кафетата, които уж щяха да ù помогнат да се освежи, за пореден път ù направи лоша услуга - сега Ана беше попаднала в капана между абсолютната неспособност да се съсредоточи и невъзможността да компенсира нуждата от сън. Чувстваше се смазана и знаеше, че е заради напрежението. Този изпит беше твърде важен - тя отдели за подготовката му повече време, отколкото за всички изпити от сесията, взети заедно. При все това дразнещото я от началото съмнение в успеха ù се задълбочаваше. Всички колеги на Ана я уверяваха, че е немислимо да вземе изпит при проф. Маврунов на първо явяване. Професорът се славеше сред университетските среди като истински мизантроп, казваха, че се заяждал със студентите във всеки отдал му се случай и никога, ама никога не давал изпит от първия път.
 А Ана трябваше да вземе изпита, защото имаше нужда отново да повярва в себе си. Бяха ù се насъбрали прекалено много пропуснати и провалени изпити, прекалено много неуспехи, прекалено много нещастие. Животът ù през последната година беше истински ад. Трудно преживя раздялата с Генади, доскоро се улавяше, че все още мисли за него като за любим.  Костваше ù голямо усилие да го изхвърли от живота си напълно, да го заличи от мислите и сърцето си. Но успя. Спечели победа над себе си, победа над чувствата си. 
  Дъждът навън беше спрял, но стъклата бяха толкова замъглени, а нощта толкова тъмна, че момичето напразно се взираше в опит да разбере коя е гарата, когато влакът спря. А толкова обичаше да се наслаждава на променящия се пейзаж. Мразеше да пътува през нощта. Мразеше и този дъжд. Без да знае защо, очите ù се напълниха със сълзи и тя захапа долната си устна, за да не заплаче. Знаеше, че трябваше да избяга от мрака и дъжда, които я преследваха навсякъде.

 Звукът от приплъзването на вратата на купето я изведе от унеса ù. Натрапилият се беше висок, добре сложен мъж, на не повече от тридесет и пет, със средно дълга пусната тъмна коса, която придаваше на лицето му твърде странен вид. Непознатият седна на отсрещната седалка и след като кимна мълчаливо в отговор на поздрава ù, извади омачкан от влагата брой на "Стандарт" и се зачете във вестника, без да обръща никакво внимание на момичето.
Ана обикновено нямаше навика да се натрапва като нежелан събеседник, но сега се страхуваше, че дъждът отново ще я настигне и тя ще се разплаче пред този мрачен, неприветлив мъж... което със сигурност щеше да я накара да се почувства унизена. Сега само това ù липсваше. Трябваше да се разсее.
Освен това, необяснимо как, този мъж я привличаше. Може би защото рядко се случваше мъж да я игнорира така - и затова си имаше причина. Ана беше красиво момиче с дълга тъмно руса коса, бяла кожа, миловидно одухотворено лице с правилни черти, имаше хубави крака и апетитен ханш, талията ù беше тънка, коремът стегнат, а бюстът толкова разкошен, че често ù навличаха неприятните коментари и закачки на по-невъздържаните ù колеги.    
След малко събра смелост и попита:
- От къде сте?
Непознатият вдигна очи. Ана неволно потръпна, когато срещна погледа му - очите му бяха тъмни като нощта, от която искаше да избяга.
- София. Бях при роднини в Ямбол - и отново насочи вниманието си към вестника.
- Аха, да - отговори колебливо момичето - Не видях коя е гарата. По принцип обичам да пътувам през деня. Но утре имам изпит и...
Мъжът въздъхна и остави вестника.
- Добре, явно ти се говори. Ще разговаряме.
Резкият му тон накара Ана да се засрами.
- Извинете ме, не съм имала намерение да Ви се натрапвам.
Непознатият изкриви устни в някакво подобие на кисела усмивка.
- Вече го направи, така че можеш да продължиш да ми досаждаш.
Това вече беше прекалено. Положи старание гласът ù да звучи колкото се може по-студено, когато каза:
-Моля Ви, довършете си вестника, нямам време за разговори. Както ви казах, утре трябва да се явя на изпит.
И тя решително решително разтвори папката с материалите и записките си, опитвайки да прехвърли вниманието си на тях, но пръстите ù трепереха от гняв.
- Значи учиш антропология.
Ана не отговори.
- Казвам се Камен, приятно ми е.
Тя колебливо пое ръката му в своята.
- Аз съм Анастастия. Ана.
- И толкова ли труден е този изпит, Ана, че те е разплакал?
Ана се сепна.
- Черното под очите - обясни мъжът. - Когато аз бях студент, рядко съм виждал почернени момичета преди изпит. Колежките ми не се гримираха толкова.
Ана нервно потри с пръсти кожата под очите си, сякаш това щеше да ù помогне да се избърше.
- Аз... беше ми доста напрегнато. А бях сама, реших да си поплача, за да разсея напрежението.
Втора кисела усмивка се появи на лицето му.
- Не е нужно да си сама, за да се отърсиш от напрежението.
Камен се наведе към нея и прокара длан по бедрото ù. Ана инстинктивно отблъсна ръката му. Но силните тръпки на възбуда, които усети от докосването му, нямаше как да се сбъркат. И тя осъзна, че неистово желае този мъж. 

 Въпреки това отново се опита да го отблъсне, обяснявайки му, че не е такава, за каквато я взима.  Заплашваше, протестираше, обвиняваше го, молеше. Но след малко  разбра, че докато устните ù ругаеха нахалния непознат, цялото ù тяло го искаше. След няколко секунди вече се бе предала в обятията на мрачния странник.

 По-късно, когато голите им тела се бяха слели в едно и погледът на Анна вече потъваше в тъмните очи на Камен, тя си помисли, че от ужасно много време не се бе чувствала толкова жива, толкова цяла. Усети, че не само в тялото, а и в душата ù отново пламти животворният огън на страстта. Той я изпълваше цялата, караше я да иска още и още. И всеки път, когато я изпепелеше докрай и Ана започваше да потъва, нов огън я изпълваше и събуждаше феникса на нова страст. И пак, и пак, и пак.
А когато Камен най-накрая изля елексира на страстта си в нея, останаха дълго прегърнати, голи и потни, не помръдваха, не изричаха нито дума - бяха напълно отдадени един на друг.

 След около час и половина влакът пристигна на гара София. Когато Камен излезе от купето, Ана понечи да го последва, но срещна тъмния му твърд поглед. Гласът му беше леден, когато каза:
- По-добре първо аз да изляза. Няма да е добре посрещачите ми да ме видят с теб.
 Светът сякаш се срути. Ана недоумяващо го гледаше, а Камен продължи:
- Надявам се да съм ти помогнал да се отпуснеш, Ана, успех на изпита. Но, между нас казано, съмнявам се да го вземеш.

 Момичето го гледаше как излиза от купето и се отдалечава, а след това тръгна към прозореца, за да го види за последно. Но погледът ù се спря на седалката, където бе седял Камен, преди да ù предложи утехата си. Там лежеше мъжки портфейл. Камен беше изгубил портфейла си. Отвори го, за да провери съдържанието му, извади една от визитките му и не повярва на очите си, когато прочете написаното: "Проф. Камен Маврунов -  Университетски преподавател. Катедра Антропология".
 Анастасия потрепера. Мракът отново я беше застигнал. От животворния огън беше останала само пепел, а дъждът вън продължаваше да вали.