'Мърсотия под никтите'' 1-2 глава

— Тук не е краят на света. Тук е по-зле. Тук е сякаш дори не е започвал.

 

ГЛАВА I. КРАЯТ НА СВЕТА, НО НЕ И КРАЙ

 

Можеше да се събудиш от звука на автобуса, от лаенето на кучета, от рекламата на шибаните пластмасови прозорци, която гърмеше от съседската кола.

 

Можеше да си помислиш: „Е, всичко е нормално. Хайде, мамка му, да живеем“.

 

Но само ако си пълен идиот.

Защото в тази република всичко изглежда нормално, но само на повърхността.

 

Като лъскавия екран на счупен телефон.

 

Като усмивката на клошар, на когото току-що са избили зъбите.

Някъде деца отиваха на училище.

 

Някъде отваряха будки.

 

Някъде бабичка продаваше ягоди до подлеза.

 

Всичко това би изглеждало като живот, ако не беше един факт: ти сам знаеш, че това са театрални декори. А зад тях има само пустота.

Мори стоеше до стената.

 

Обикновена. Плочките — сиви. Надпис със спрей: „Животът е шега, която никой не разбра“.

 

Вятърът разклащаше краищата на обява за продажба на стая „с ремонт“. В ъгъла лежеше изхвърлен букет. Не миришеше на гнило. Миришеше на... навик.

На него — тъмно яке. В джобовете — стар, но умен телефон, флашки, слушалки, нож.

 

На рамото — раница с техника.

 

Изглеждаше като обикновено момче. Ако не знаеш кой е всъщност.

На екрана на телефона — логове:

 

[06:47] ДОСТАВКА ПОТВЪРДЕНА

 

[06:48] ПОДОЗРИТЕЛЕН IP. ОПИТ ЗА ДОСТЪП ДО ОГЛЕДАЛОТО

 

[06:49] ЗАТВОРЕН. КАНАЛЪТ ПРЕНАСОЧЕН. ФАЙЛОВЕТЕ ИЗТРИТИ

Изтри всичко. Бързо.

 

Пръстите му — точни, хладни.

 

Не се съмняваше. Никога не се съмняваше, когато ставаше въпрос за тяхната мрежа.

— Е, кво, Мори, вече мога ли да те включа директно в контакта, мамка му? — Ва се приближи с усмивка.

 

Обикновена улица. Обикновени блокове.

 

Но разговорите им не бяха за училище и мечти. Бяха за стока, шифри и смърт.

Тя спря до него. Ръцете в джобовете, гласът — леко дрезгав.

 

— Днес е тунелът. Клиентът е с парите. Пет кила. Ро каза, че както винаги си в тила.

— Опитаха се да влязат през нощта — каза Мори. — Някой просто нахлу в огледалото. Нерезидент. Сигурно тест.

 

— Отрази ли го?

 

— Без проблем.

 

Ва кимна.

 

— Ти си пълно куку, естествено, — ухили се тя. — Но без теб щяхме вече да седим по ъглите и да дъвчем парцала в ареста.

Тръгнаха по улицата.

 

Наоколо — стъклени входове с графити. Баба на пейка обсъжда цените на лука.

 

Момче с тротинетка псува в слушалките си. В павилиона — кафе 3 в 1 и кифлички, от които после те боли стомахът.

 

Животът тече. Само че не е жив.

Те са екип.

 

Без показност. Без знамена. Без викане.

 

Просто петима.

 

Просто онези, които не забелязваш, докато не започнеш да се тресеш от техния прах.

 

Или докато не се озовеш с чувал на главата.

Мори не продаваше.

 

Не режеше.

 

Не гореше.

 

Просто заличаваше следите им, сякаш никога не ги е имало.

И точно в това беше неговата власт.

 

ГЛАВА II. ТИШИНА В КВАРТИРАТА, КАТО В ГРОБ

 

Ключът заяде, както винаги.

 

Мори дръпна няколко пъти, бутна с рамо. Щракване — и входната врата се отвори широко със скърцане, напомнящо въздишка.

 

Сякаш самият апартамент не го очакваше.

Той влезе.

 

Светлината не беше запалена. И не защото крушката бе изгоряла — просто никой не я включваше. Прозорците бяха затворени с плътни завеси, през които не проникваше дори сивото утро. Миришеше на цигари, алкохол и развалена наденица.

 

В коридора — старо килимче, оплюто от времето, изсъхнали маратонки, празна бутилка от водка, обърната настрани.

 

Майка му спеше в кухнята.

Не. Тя не спеше. Тя лежеше с отворена уста и чаша в ръка.

 

Телевизорът на стената работеше, показвайки готварско предаване, в което жена с лакирани нокти учеше зрителите да правят омлет.

 

Звукът бе включен, но тихо. През бръмченето на телевизора ясно се чуваше дишането ѝ — тежко, хрипливо.

 

Тялото не се движеше. Само леки потрепвания — като на празна бутилка, която някой е съборил и забравил да вдигне.

Мори мина покрай нея.

 

— ...прибра ли се?... — чу се от кухнята, без интонация.

 

Той не отговори.

В стаята беше студено. На прозореца — пукнатина, която никой не беше запушил. На стената — стара карта на света, на която Боливия бе закрита с лепенка от „Бон Пари“.

 

На пода — кабели, зарядни, стари твърди дискове.

 

Той седна направо на земята. Извади лаптопа. Включи го.

Терминалът се зареди. Направо на работа.

 

Без заставки. Без снимки. Само логове, тунели, схеми.

Бързо прегледа маршрутите.

 

Ро бе изпратил локация — движение от точка „Берьоза“, код 11:20, тунелът на старото метро.

 

Клиентът — проверен.

 

Парите — през Жреца.

 

Стоката — у Ду-Фу, пакетирана.

Ва вече беше на точката за среща. Тя проверяваше визуално за камери и подозрителни лица.

 

Следваща стъпка — тя отива напред, а Ро чака сигнал на скривалището, пази гърба им.

 

Мори беше мозъкът.

 

Той не трябваше да излиза навън. Той трябваше да контролира всичко.

— …цигари донесе ли?… — глас зад вратата. Майка му. Глас, като на изгоряла касета.

 

— Не, — отсече той.

 

— Остави пари. Знам, че имаш. Не се прави на… мамка му… чистичък. Всички знаете всичко, само аз не знам нищо…

 

Той затвори вратата. Просто. Без викове. Без гняв.

 

Той знаеше, че не говореше тя. Говореше водката. Говореше всичко, което бе останало от нея.

Върна се към терминала. Свърза се с резервния канал.

 

Веднага дойде сигнал:

[Ро] — „Точката е чиста. Клиентът се движи. Ва е на линия. Слушаме те.“

 

Мори отговори кратко:

 

„Ок. Пускам през маска. Жрецът чака. Времето тече.“

Следеше всичко в реално време.

 

Мрежата бе като паяжина. Той — в центъра ѝ. Най-малкото движение — и го хваща.

 

Ако някой погълне грешния пакет данни — той веднага ще го отреже.

Това не бе просто операция. Това беше ритъм. Тяхната музика. Тяхната работа. Тяхното оцеляване.

 

Всичко вървеше както трябва.

 

Но вътре в него имаше тръпка. Безмълвна, малка, злобна.

 

Защото това бе първият път, когато поемаха голямо количество. Не малки дози. Не дреболии. Истинска гадост.

Той погледна отражението си в черния екран.

 

Под очите му — синини.

 

Устните — стиснати.

 

Ръцете — автоматично движещи се.

„Вече си в играта, копеле“ — помисли си той. — „Сега вече наистина си в играта.“