4 jun 2025, 8:40

Място, наречено "Грях"

323 0 4
4 мин за четене

Сияйната руменина на залеза галеше кожата ѝ с кадифения допир на една вече нежна, но все още изгаряща топлина. Тя се взираше в далечината, стоейки на балкона му. За момент затвори блажено очи и усети парещите лъчи на отиващия си ден по клепачите си. Вдъхна бавно и дълбоко вечерния въздух, напоен с аромати на летни благоуханни цветя и изви глава назад. Миг по късно, устните му се впиха в шията ѝ, а ръцете му обвиха тялото ѝ през талията, придърпвайки я към неговото.

Тя наклони глава на една страна, за да му позволи да извърши сладкото си пътешествие по нея и се усмихна от удоволствие.

– Знаеш ли, че ако бяхме герои от филм, публиката вече да ни е намразила? Мен дори повече от теб– промълви тя, докато въздишка се отрони между устните ѝ.

– Напротив. Щеше да ни обожава. И да иска още. Защото антагонистите винаги са по-привлекателни от положителните герои. – отвърна ѝ той, правейки кратка пауза от триумфалния си поход по нея. Още малко и щеше да му се предаде. Напълно.

Тя простена сладостно, когато усети ръката му между бедрата си и потрепери.

— Миришеш на страх и копнеж, мила моя.

— Мириша на него. Все още. Защото до последно се опитвах да се убедя, че ми е достатъчен. И че не те искам.

Ръцете му вече шареха по цялото ѝ тяло в неистов стремеж да го превърнат в свое колкото се може по-скоро.

– Не задълго. Сега ще направя така, че вече да миришеш на мен. Дори, когато си с него.

Роклята ѝ падна на пода без звук. Дъхът му се сля с нейния, когато рязко я обърна към себе си и нахлу настъпателно с езика си в устата ѝ. Тя му отговори нежно, защото никога досега не бе изпитвала подобно чувство. Да бъде завладявана. Изцяло.

Никой от тях не помнеше как са се добрали до леглото му. Помнеха само глада. А той бе неутолим. Любеха се така, сякаш няма да настъпи утре, сякаш от сливането им зависи дали ще загинат или ще се преродят. Заедно.

Нощта се спусна без помен от разкаяние. Имаше топла и влажна кожа, по която майсторски се движеха пръстите на умел изкусител. Имаше откровение на две души, открили върховната истина една в друга. Имаше и неизбежност. Защото такова привличане нямаше как да бъде преодоляно, колкото и да му се противеше здравият разум.

Тя беше покорена. Укротена. Главата ѝ бе на рамото му, а показалецът ѝ рисуваше знака за безкрайност по гърдите му. Всяко нейно движение бе бавно, внимателно. Като че се боеше да не го нарани повече, отколкото бе нараняван през целия си досегашен живот. Защото и той бе във властта ѝ. По своя собствена воля.

Тя го погледна с привичния си невинен, почти детски поглед и заговори:

– Ако утре решим, че това е най-голямата грешка в живота ни и не бива да продължаваме, ти ще ме запазиш ли в паметта си?

Той се усмихна покровителствено и погали бузата ѝ.

– Не просто в паметта си, слънце мое. В сърцето си. Като присъствие, което е струвало повече от всичко на света. И за което си е заслужавало да продам дори и душата си.

Ръката му се плъзна по гърба ѝ, докато тя се изви леко и измърка. Гърдите ѝ се докоснаха до неговите. Нямаше нужда от повече думи. Телата им заговориха. За пореден път тази нощ

Тя се наведе над него, но преди да го целуне прошепна:

— Никой не ме е докосвал така. Нито пък целувал. Не мога да се наситя на това. На теб. Все едно пишеш историята ми с целувките си.

— Не искам да те докосвам. Не искам и просто да те целувам. А да те изуча. Цялостно. Да те помня с всяка пора на езика си.

Той се спусна надолу. Тя се разтърси от сладостна конвулсия. Цялата пулсираше от разгарящия се вътре в нея огън. И когато най-накрая той я изпълни, тя не издаде звук. Просто му отдаде въздишката си.

— Боже... как ще се върна при него след това?

— Не се връщай. Не тази нощ. Остани в нея. С мен.

Взе я отново. Бавно. Нежно. Дълбоко. С дълги, прецизни тласъци, сякаш всеки бе опит да изтрие спомена за другия. И да запечата себе си в нея. Тя потъна в него. Устните ѝ изгориха рамото му. Ноктите ѝ се забиха в гърба му, докато се носеше на вълните на екстаза.

Времето сякаш застина. Те лежаха прегърнати и сърцата им биеха в синхрон. Както умовете им, много поредни нощи преди тази.

Тя заговори първа. Макар да не си личеше, той чувстваше как очите ѝ блестят в тъмното. Заради него.

— Ако съществуваше друго време… друг живот… щях ли да бъда твоя?

Той се усмихна тъжно и я притегли по-силно към себе си.

— В онзи живот, ти щеше да носиш моето име. И да заспиваш с мен всяка нощ, без страх и без вина.

— А в този?

Той затвори очи, стисна зъби и преглътна. След което ѝ отговори. Гласът му бе напоен с горест, но и с най-безусловното и искрено обожание:

— В този просто те обичам. Безусловно. Без да искам нещо в замяна. Освен теб. За още съвсем мъничко.

И докато кратката лятна нощ ги обви в плаща на милостта си, а създанията на мрака пееха песента на един споделен грях, двамата изгубени продължиха с тайнството си. Страстта, която нямаше как да дарят на никого, освен един на друг.

В света нямаше място за тяхното "Ние". Но в тази стая, в тези безценни мигове, то съществуваше.

Двама грешници. Двама влюбени. Заедно. Само тази нощ...

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Мария Митева Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

  • Много хубав разказ за страстна,открадната любов !
  • С Надето! Така да им отива тази безнадеждност на твоите герои...
    Толкова дълбоки, пълнокръвни, истински, влюбени...
    Една история, която няма да приключи с утрото.

    Имам нужда от продължение.
    Мисля, че всички имаме.
  • Благодаря, Надежда!
  • Понякога безнадежността е красива...

Selección del editor

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Хрумна й на шапката 🇧🇬

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...