Сияйната руменина на залеза галеше кожата ѝ с кадифения допир на една вече нежна, но все още изгаряща топлина. Тя се взираше в далечината, стоейки на балкона му. За момент затвори блажено очи и усети парещите лъчи на отиващия си ден по клепачите си. Вдъхна бавно и дълбоко вечерния въздух, напоен с аромати на летни благоуханни цветя и изви глава назад. Миг по късно, устните му се впиха в шията ѝ, а ръцете му обвиха тялото ѝ през талията, придърпвайки я към неговото.
Тя наклони глава на една страна, за да му позволи да извърши сладкото си пътешествие по нея и се усмихна от удоволствие.
– Знаеш ли, че ако бяхме герои от филм, публиката вече да ни е намразила? Мен дори повече от теб– промълви тя, докато въздишка се отрони между устните ѝ.
– Напротив. Щеше да ни обожава. И да иска още. Защото антагонистите винаги са по-привлекателни от положителните герои. – отвърна ѝ той, правейки кратка пауза от триумфалния си поход по нея. Още малко и щеше да му се предаде. Напълно.
Тя простена сладостно ...