Мирис на замръзнала в калта кръв се впива в униформата му заедно с мъглата. Войникът трепери, погледът му е празен, сух. Седнал, опрял гръб в студения откос на окопа, прегръща пушката и гледа изпънатите си крака. Поглежда и в двете посоки на траншеята. Празно. Няма хора, няма трупове. Само захвърлени пушки, изкривени щикове, нацепени за огън сандъци от муниции. И замръзнала в земята кръв. Сам е в този окоп, сам е в мъглата. Къде са другите?! Тихо е. Къде са всички?!...сам, сам. Вкочанени ръце се отриват в джобовете. Треперят в тях, търсят. Къде са писмата ми? Замръзнали мисли. Сред тях смъди димна струя, горчива, облизва кристалите. Къде са жена ми, детето?! Мъглата е толкова ниско, че навлиза в окопа. Покрива кръвта, скрива оръжията, калта. Утешава с леден глас. Изтрива света и го замества. Навсякъде е. Тя е светът. Дойде след телеграмата. Сбит текст от родния град, кратко „сбогом" от безразличен посредник, съобщаващ му, че вече е сам. Ярка експлозия довършва света, мислите на войника се оттеглят в мъглата. Сега кротко лежи в окопа. Стиска пушката с празни очи, периодично веждите му се смръщват.

         Тихи стъпки го карат да вдигне глава и той вижда котка. Едра и черна, гледа го с жълтите си очи. Котката изскача от окопа и застава над главата му, поглежда го и тръгва към завесата на мъглата. В посоката на врага. Войникът се изправя. Хвърля пушката. Каската му издрънчава до нея. Пръстите му зариват в земята и той излиза от окопа. Лудост е! Ще го застрелят. Тръгва след котката. Отива на среща. Нищо друго не му е останало. Само мъглата. И котката. Войникът тича напред, щурмува мъглата. Ще бъде изведен от нея. Знае го. Чува се изстрел. Още един. Още няколко. Пак е тихо, докато мъглата бавно отстъпва. Не се чуват стъпки.