Мирис на замръзнала в калта кръв се впива в униформата му заедно с мъглата. Войникът трепери, погледът му е празен, сух. Седнал, опрял гръб в студения откос на окопа, прегръща пушката и гледа изпънатите си крака. Поглежда и в двете посоки на траншеята. Празно. Няма хора, няма трупове. Само захвърлени пушки, изкривени щикове, нацепени за огън сандъци от муниции. И замръзнала в земята кръв. Сам е в този окоп, сам е в мъглата. Къде са другите?! Тихо е. Къде са всички?!...сам, сам. Вкочанени ръце се отриват в джобовете. Треперят в тях, търсят. Къде са писмата ми? Замръзнали мисли. Сред тях смъди димна струя, горчива, облизва кристалите. Къде са жена ми, детето?! Мъглата е толкова ниско, че навлиза в окопа. Покрива кръвта, скрива оръжията, калта. Утешава с леден глас. Изтрива света и го замества. Навсякъде е. Тя е светът. Дойде след телеграмата. Сбит текст от родния град, кратко „сбогом" от безразличен посредник, съобщаващ му, че вече е сам. Ярка експлозия довършва света, мислите на войника ...