Мъжки сълзи

Свечеряваше се. Беше първата половина на юни и въздуха миришеше на цъфнали липи. Спомни си как като деца, с Габриела, беряха липов цвят за чай.

Върху малката холна масичка в малкия му апартамент, Гришата беше разтворил стари албуми със снимки. Разглеждаше ги, пиеше уиски (рядко му се случваше да пие) и плачеше от радост и щастие. Снимките бяха с нея, Габриела, единствената му любов. Нарочно беше направил албум, на който беше събрал снимки само с нея. Имаше и албум, на който бяха заедно, само двамата. И сега дълго се взираше в някоя снимка, отпиваше от питието и триеше с ръка сълзите. Спомени… колко много спомени имаха заедно. Десет години откакто го беше напуснала, а той не я забрави.

С нея се познаваха от деца и бяха винаги неразделни. Най-големите приятели. Още си спомняше първия учебен ден, когато от многото момиченца, той си хареса нея. Отиде и я попита „дали иска да му стане жена за цял живот“. Тя се засмя и каза „Да“. И ето ги на снимката – хванати за ръце. От тогава те се влюбиха и постоянно се грижеха един за друг.
А тук, на снимката, са в трети клас. Тя си беше счупила крака и той си начерви устните с червило и обсипа гипсирания й крак с целувки.

Растяха заедно и двамата станаха хубавци. Тя с нейните черни дълги коси и сини очи, нямаше по-красива за него в цялото училище. Той беше рус със кафяви очи. Израсна висок и едър, а тя малка и дребна. Колкото и да се различаваха външно, по характер си приличаха. Бяха вечно засмени, весели, забавни, общителни, щури и уникални, с богато въображение и успяваха да размиват целия клас, дори и учителите. Съучениците им ги обичаха. Гришата и Габриела бяха родени един за друг. Винаги ходеха заедно, учеха уроците си заедно и стояха заедно до късно вечерта да играят навън. Понякога се караха и се сърдеха, но бързо им минаваше.

В осми клас играеха училищна пиеса и Габриела беше най-сладката Пепеляшка. След пиесата те се целунаха за първи път истински като двама влюбени. Колко щастливи бяха…

А тук, са в девети клас, на море с родителите им. Не си спомняше за какво, но бащите им се скараха и вече не си проговориха изобщо. Баща му имаше много сприхав характер, намрази Габриела и беше против тяхната връзка. Гришата не го слушаше и продължаваше да излиза с нея. С времето баща му се примири.

А тук, с малката си цикламена рокля и червени обувки му се усмихваше най-хубавата абитурентка. Спомни си за хотела, в който за първи път спаха заедно. Боже, колко я обичаше… отпи от питието и целуна снимката.

След бала се ожениха. И двамата сияеха от щастие на сватбата. После тя го чака две години да мине казармата.

Габриела трудно забременя, но не можа да износи бебето и в петия месец пометна. Баща му избухна като бомба. Наговори й куп обидни думи и я изгони от къщата му. На другия ден тя си събра багажа и се изнесе. Гришата не я спря, не направи нищо за да я спре. Стоеше безучастно като някакъв глупак и не счупи хатъра на баща си. След няколко дни отиде у тях да я моли да се върне при него, но тя не поиска да разговаря с него.

Той се чувстваше виновен, упрекваше се, че се е държал като идиот.  Пропи се и за известно време всеки ден беше мъртво пиян. Без нея се чувстваше сам, изгубен и самотен. Осъзна се след половин година. Спря пиенето и си намери работа като международен шофьор.

 Твърдо реши да си върне Габриела. Започна да й пише писма. Говореше за чувствата си към нея, разказваше й за себе си, разкайваше се. Винеше се за своята слабост и глупост, но тя не отговаряше. Вече десет години, той й пишеше, а тя не отговаряше.

След нея, той не пожела друга жена. И двамата не се ожениха повторно. По документи все още бяха женени. Нито той, нито тя подадоха молба за развод.

Габриела работеше като детска учителка и живееше в къщата на родителите си. Когато беше свободен, Гришата минаваше с колата от там с надеждата да я види. Ходи няколко пъти на работа й, но тя не искаше да говори с него. Мислеше постоянно за нея и за своята вина. Ненавиждаше се и не можеше да си прости. Толкова много въпроси си задаваше, които оставаха без отговор. Дали чете писмата му, дали някога ще му прости. Надяваше се тя да му отговори някой ден.

Тази раздяла го промени. Вече не беше онзи весел и общителен хлапак, стана мълчалив и затворен мъж. Не обичаше да се събира с компании. Дали ще го обича такъв променен. Но ако тя се върне, той ще се промени отново заради нея.
Той беше силен мъж, не си позволяваше да плаче, но сега искрените му сълзи не спираха. Беше пуснал песента  на Стиви Уондър “Обаждам се, за да ти кажа, че те обичам“, тяхната песен и беше дал воля на чувствата си.  Тази сутрин получи писмото-отговор, което бе очаквал години наред. На него с дребен шрифт имаше само едно изречение: “Чакай ме, ще дойда на рождения ти ден. Габриела.“ След един ден той ставаше на тридесет и три години. За сетен път прочете писмото. Хиляди пъти си беше представял как тя му пише и му прощава, как идва и той я взима в обятията си и как не спира да я целува и да й говори.

Денят преди рождения ден му се стори безкрайно дълъг и с нетърпение  чакаше да свърши. Постара се апартамента да бъде украсен романтично. Купи цветя за Габриела. Обади се на малкото си приятели, които беше поканил и отмени празненството. Искаше да бъде само с нея.

Очакваната вечер настъпи. Габриела по-прекрасна от всякога пристъпи прага на апартамента му. Гришата падна на колене, искаше да й каже много неща, но успя да промълви само:

- Прости ми… обичам те – очите му се насълзиха.

 - Прости ми, каква глупачка съм била… исках да си щастлив, да ме забравиш…да си намериш друга жена…лекарите ми казаха, че не мога да имам деца...исках само да бъдеш щастлив - каза Габриела.
 Прегърна го и заплака и тя. Колко дълго беше чакал тази прегръдка…

Дълго стояха така прегърнати, а вътре в апартамента звучеше тяхната песен. В този момент те бяха най-щастливите хора на земята.