Три

Тряскането на една врата от долния етаж ме събуди и аз подскочих стреснато в леглото. Разтърках сънените си очи и ги присвих, когато погледнах електронния часовник, чиито цифри светеха в ярко червен цвят, който дразнеше очите. 5:49 часа сутринта. Учудих се защо майка ми е станала толкова рано. Макар и днес да беше понеделник, работа започваше чак в 9:30.

Скокнах пъргаво от леглото, вече напълно разсъбудила се. Навлякох домашния протрит анцуг и късото потниче и се затичах надолу по стълбите, прескачайки по едно стъпало. Налетях право на мама, която вече беше облечена в униформата си и беше тръгнала да се качва нагоре, най-вероятно към моята стая, за да види дали ме е събудила.

- Сидни! – рече изненадано тя. – Не биваше да ставаш. Още е рано. А и вчера стоя до късно.

Всъщност, не помнех нищо свързано с вчера вечер. Явно съм била толкова уморена, че умората е отмила спомените ми. Не можех да си представя и не исках да си представя как ще разчета страниците, които бях надраскала снощи.

- И ти си станала рано. Да не е станало нещо? – попитах, надявайки се отговоря да е „не”.

Мама избегна погледа ми и това ме накара да потреперя от лошото предчувствие, което се зараждаше в стомаха ми.

- Кажи ми, мамо.

- Да, случило се е... – Мама притисна палеца и показалеца между очите си. – Виж, Сидни... Не искам да те плаша.

Тя се отдръпна от стълбището и се намести пред огледалото в кухнята, за да вдигне косата си на обичайната конска опашка.

- Мамо – настоях, гледайки отражението й в огледалото. – Кажи ми. Не се плаша лесно.

- Добре – мама въздъхна, обърна се и най-сетне ме погледна в очите. – Днес рано сутринта е извършено убийство.

- Какво? – извиках, разтреперана.

- Не се панирай, Сидни. Всичко е наред. – Вдигнах високо вежди и тя побърза да каже: - Поне засега, поне засега. Все още не сме видели местопрестъплението. Точно затова ме викат.

Веждите ми се сключиха притеснено и аз седнах на земята до Старк, който се беше излегнал на една слънчева ивица от паркета, без никакви грижи. Почесах го зад едното ухо и отново погледнах към майка ми:

- Как е убит?

- Не знам, Сидни! Не ме питай повече. Знам всичко, което и ти знаеш.

- Добре, добре – въздъхнах. – А къде? – Мама врътна очи и аз побързах да кажа: - Мамо. Щом са те извикали някъде, значи знаеш къде ще ходиш.

- Осма улица – отвърна тя, като пъхна телефона и портмонето си в един дълбок джоб в униформата си. – А сега, ако нямаш нищо против, трябва да тръгвам, за да не закъснея.

Мама тръгна към врата и аз извиках след нея, преди да е излязла:

- Ще ми кажеш ако разбереш нещо, нали?

- Не бъди глупава – обърна се тя, - Ще ти кажа всичко, което разбера. Стига да ме пуснеш.

- Да.. – Сведох поглед отново към Старк, който беше положил глава на коляното ми. – Разбира се. – И точно преди вратата да се затвори след мама, извиках: - Пази се!

Въздъхнах, надявайки се да ме е чула.

След трясъка на входната врата, къщата странно притихна. Чувах единствено моето дишане и това на кучето. След няколко тихи мига се изправих и се запътих към горния етаж. На бегом изкачих стълбите и се върнах с ръкопис в ръка. Пресрещнах Страк, който тъкмо се качваше и като ме видя, объркано изскимтя.

Когато седнах на дивана, пружините му плачевно изскърцаха. Изтегнах се и вдигнах краката си върху табуретката. Взех един химикал от масата пред дивана и задъвках капачката му.

Сега, рекох си, идва най-трудната част. След дългото писане, идва дългото четене. Ако изобщо нещо мога да разчета.

Въздъхнах тежко и погалих Старк по главата, който междувременно се беше настанил на пода до мен.

Намерих се потънала в собственият си разказ, попивайки всяка думичка, надраскана от самата мен. Краят на историята сякаш бе написан не от мен, а от някой друг, толкова завладяващ и изпълнен с цялото ми сърце и цялата ми душа.

"Кейтне бе седнала сама в дневната на собствения си дом, заровила нежното си лице в шепи. В стомаха й се зараждаше някакво лошо предчувствие, гадене се повдигна високо в гърлото й. Само едно име се въртеше в главата й. Брайън.

Тя проплака тихо и погледна между пръстите си.

Два дни. Цели два дни не го бе виждала. Това я побъркваше. Той каза, че ще се обади. Обеща го. Брайън винаги си спазва обещанията, винаги се грижи за нея, никога не я оставя. Дали? Щеше да се обади, ако се бе случило нещо, помисли си Кейтне в опит да се успокои.

Разбира се, че щеше. Нямаше да я забрави.

Та той я обичаше.

- Брайън... – прошепна толкова тихо Кейтне, че сама не се чу. – Брайън, къде си?

Усети как гласът й нараства в писък. Усети как ръцете й се изпотяват, как гърлото й пресъхва. За пръв път у нея се зароди толкова голям гняв, че тя не успя да го задържи в себе си.

Сякаш като в сън, обвита в мъгла, без да разбере какво точно прави, Кейтне скочи на крака. Със замах бутна вазата от масата пред диванът, така че цветята в нея изхвърчаха, водата се разля по мекия килим и вазата се пръсна на малки кристални парченца, които блеснаха силно на следобедното слънце, греещо през прозореца. Тя грабна една възглавница от меко кадифе и я хвърли по телевизора. Взе една книга от библиотеката и я хвърли на пода, а след това последваха и цялата купчина от рафта.

- Брайън! – извика Кейтне толкова силно, че викът й прозвуча като сирена и отекна обратно в ушите й.

Гневът й постепенно започна да се преражда обратно в мъка. Толкова силна мъка, че приклещи ребрата й и я задуши.

Кейтне проплака тихо, хълцайки, и бавно се свлече на пода. Притвори очи. Клепачите й бяха облени в ярки цветове, които бързо се изливаха и прочистваха: червено и жълто се смесваха, заместени от крещящо зелено и бяло.

Нещо ужасно се бе случило. Кейтне го чувстваше, можеше да го усети, как прогаря дробовете й и наводнява очите й.

Тя избърса мокрите си бузи с опакото на ръката си. Изправи се рязко и за момент пред очите й причерня. Когато отново съзря дневната, тя хукна към коридора. Дори не си направи труда да вчеше косата си и да се преоблече в чисти дрехи.

Не си взе телефона, нито портмонето, нито ключа. Не заключи вратата зад себе си. Не я интересуваше нищо, освен Брайън. Нищо.

Изтича надолу по улицата. Пресичаше без да поглежда колите, нито светофара. Тичаше, задъхваше се, причерняваше й, дробовете я боляха, но тя не се спря нито за миг. На няколко пъти колите изсвирваха със спирачки, когато Кейтне минаваше пред тях, без дори да ги забелязва.

Най-сетне бялата двуетажна къща, разположена край брега на Санта Моника се изпречи пред нея.

- Брайън – прошепна отново тя през пресъхналите си побелели устни.

Паниката я заля както приливна вълна залива пясъка на брега. Нещо не беше наред. Беше сигурна в това, колкото и да не искаше.

Тя притича през двора, изкачи стълбите и натисна, първо плахо, и след като никой не й отвори, по-уверено звънеца. Отново. И отново. Още веднъж. За шести път.

Никой не й отвори вратата.

Кейтне си пое бавно въздух, усещайки как той не й достига. Задъха се, сърцето й заби по-бързо. Тя се подпря на рамката на вратата за миг, очите й се премрежиха и червени и черни точки затанцуваха под клепачите й.

Не бе яла откакто Брайън изчезна. Не бе сложила нито залък в устата си, нито капка вода не бе видяла и тялото й вече не издържаше.

Още малко, заповяда си Кейтне, Чуваш ли ме, още малко! За Бога. Искам да....

И тя не знаеше какво иска. В момента главата й бе куха и празна, и само името на Брайън отекваше в съзнанието й.

Кейтне бързо се окопити и затърка очите си. Чудеше се как да влезе. При това през заключена врата....

Чакай малко, помисли си тя, Заключена?

Кейтне се сети, че Брайън не заключва вратата, когато си е вкъщи.

Тя долепи ухо до вратата. Затаи дъх, в очакване да чуе нещо. И наистина.

За миг дори си помисли, че това е гласът на Брайън.

Идеше й да се разкрещи от радост, да си каже, че е идиотка, че се е притеснявала напразно...

И тогава чу женски глас.

Всичко рухна в краката й. Гласовете бяха от телевизионната емисия новини.

Има още надежда, заубеждава се Кейтне. Не искаше да повярва, че нещо лошо се е случило с Брайън. Нейния Брайън. Щом телевизора е включен, значи все пак има някой вкъщи. Ако не е Брайън, то тогава ще питам който и да е вътре къде е.

Това я успокои малко. Но съвсем малко. Все още нещо дълбоко в стомаха я глождеше, и й казваше: „Твърде късно”.

Твърде късно за какво?, попита Кейтне сама себе си. Не зная, отвърна си тя.

Опипа внимателно топката на вратата, сякаш можеше всеки момент да избухне в пламъци. Но тя беше студена, независимо от горещото лятно следобедно слънце, което огряваше улиците на Санта Моника. Студена, сякаш... сякаш никой не е отварял вратата от дни. Може би от два.

Кейтне потръпна и бързо прогони тази мисъл от ума си, натискайки топката на вратата навътре и завъртайки я наляво.

Все пак телевизорът е включен, успокои се Кейтне преди да влезе. Не може да е седял така два дни. Разбира се, че не може.

Тя се поколеба, но не задълго и отвори вратата. Звукът от телевизора гърмеше силно в ушите й, но тя не му обърна внимание. Върху кухненската маса стоеше недокосната закуска. Кейтне долепи пръсти до чашата с кафе. Беше студена.

Кейтне потръпна отново и се запъти надолу по коридора към стаята на Брайън.

Колкото повече се приближаваше, толкова повече онова чувство в стомаха й нарастваше и образуваше огромна буца в гърлото й.

- Брайън? – гласът й излезе като шепот. Искаше й се да го извика колкото глас й държи, но гърлото й бе болезнено залепнало и сухо.

Тя приближи стаята му. Беше се облегнала на рамката на отворената врата и в първия момент не осъзна какво вижда и какво усеща. Тревогата й бе нарастнала дотолкова, че замъгляваше всичко останало около нея.

И тогава Кейтне го видя.

Брайън беше заспал на леглото на една страна, полу с гръб към нея. Тънката завивка стигаше едва до таза му, а над нея започваше сивата му избеляла тениска. Русата му коса стърчеше на всички стани от главата му и Кейтне вече можеше да си представи очите му – сини, дълбоки и нежни...

И тогава острата миризма на разложена плът я удари в носа. Изведнъж й се повдигна и онова чувство стегна толкова силно гърлото й, че й попречи да диша.

С треперещи крака, тя се затича към Брайън. И когато застана лице в лице със своя любим, тя видя ножът.

Ножът, който неестествено се врязваше в гърдите му, точно там, където бе сърцето му.

Кейтне изпищя и закри устата си с ръце. Седна на леглото до Брайън и без да осъзнава какво прави, дръпна съвсем нежно ножа за дръжката му и го остави на масичката до нея.

Кръвта по ножа вече бе засъхнала.

- Брайън – рече тя, сякаш той просто спеше. – Събуди се, Брайън – изхлипа тя. Усещаше как викът напира от гърлото й през устните й. – Брайън, моля те... Брайън...

Тя го притегли към себе си и го прегърна. Сълзите й падаха върху бледото му лице и Кейтне безрезултатно викаше името му, молеше го да се събуди.

Но Брайън не го направи. Той беше завинаги заспал, оставен в прегръдките на Смъртта."

Въздъхнах, когато историята свърши. Наистина не исках да убивам Брайън, той ми беше любимец, но... Е, все някога хората си отиват, нали?

Това ме подсети за убийството тази сутрин и потръпнах притеснено. Дори леко уплашено.

Започнах да си представям как онзи човек, дори не знам дали бе мъж или жена, бива убит. Как вижда сянка в коридора си, която бавно се придвижва към него. Вдигнат нож, и преди жертвата да реагира, спуснат. Нечовешки викове. Убиеца запушва устата на жертвата и го доубива като го удушава. Вече убиеца е спокоен. Тършува в шкафа на банята и след няколко мига, открива шишето със спирт и парче памук. Прикрива всички улики и отпечатъци.

И колкото бързо идва, толкова бързо си и отива.

Изстрелях се рязко от дивана, уплашена и отвратена от собствената си фантазия. Започнах да крача неспокойно, обикаляйки в кръг кухнята и хола. Старк ме гледаше объркано, сякаш бях полудяла.

А може би наистина бях.

Та кой писател не беше шашнат, като измисляше всичките тези истории, които пише?

След няколко минути вече ми се зави свят да обикалям в кръг и седнах обратно на дивана. Взех дистанционното от масичката за кафе и пуснах телевизора. Ръцете ми трепереха.

Запрехвърлях каналите безцелно, без да откривам нищо интересно. Попаднах на националната телевизия, точно на новинарската емисия. Една жена, може би около трийсете години, с тъмносиньо сако и коса, вдигната на кок, плямпаше с леко тревожно изражение.

В началото не я слушах, а само отбелязвах колко грозно стои ярко розовото й червило в контраст с сините й сенки (но пък сенките си отиваха с костюма), но после изразът „убийство в Джаксънвил” грабна вниманието ми и се заслушах по-внимателно в думите й:

- Днес, рано сутринта, в Джаксънвил, щата Флорида, бе извършено убийство. Според ФБР и местните дедективи, убийството е извършено към четири часа сутринта, когато жертвата се е приготвяла за работа в хотел „Хепи холидей”, намиращ се на осма улица в града. – На екрана се появи снимката на чернокож мъж, изглежда доста млад, без брада, със странно открояващи се от тъмното му лице сини очи и светли устни. – Жертвата – Аезал Кокрич, родом от Мали, Африка, на 27 години, военен, в Джаксънвил по служба. – Снимката на Аезал се замени със репортаж от местопрестъплението. – Кокрич е бил убит с помощта на кама, по която са намерени следи от кръвта на жертвата, но не и пръстови отпечатъци от убиеца. Всъщност, в цялата къща няма никакви следи от мистериозния убиец, а само от неговата жертва. Нашите репортери в момента се намират...

Водещата продължи да бърбори, но аз почти не й обръщах внимание. Вместо това внимателно следях репортажа, на който камерата показваше оградено мястото, където е лежала убита жертвата, купчина полицаи, правещи се на много важни и след това... навсякъде кръв. Кръв накъдето и да погледнеш. Беше засъхнала и съсирена, но все пак кръв.

И тогава пред камерата за секунда проблесна камата, захвърлена на пода. Макар картината да се появи пред очите ми за няколко мига, аз много ясно запомних как изглеждаше ножът.

Камата бе с дълъг и остър, в случая смъртоносен, връх, облян в кръв. Дръжката й бе сребърна, или поне имитация на сребро, не мога да кажа, обсипана със изумрудени кристали, блестящи на сутрешното слънце.

Не знам откъде ми хрумна следващата мисъл, но така или иначе си я помислих:

Цветът е като очите на Аби.

Камата ми напомни за нещо... Сякаш и преди я бях виждала.

Това беше глупаво. Откъде на къде?

Изправих се и отидох да взема телефона си от чантата, игнорирайки двата вътрешни гласа, които се бореха вътре в мен.

Най-добрата ми приятелка вдигна на третото позвъняване.

- Сидни, хей.

- Аби... Свободна ли си? – попитах. – Да се видим? Не ме свърта вкъщи.

- Да, разбира се, все пак това е ваканция. – Тя се изкикоти и след това понижи гласа си и зашепна въодушевено в слушалката: - Знаеш ли какво?

- Какво?

- Ами... Лудата ми майка и гадния ми нов баща, както и канибалката Лили илизат за цяял ден. – „Канибалката“ Лили всъщност бе по-малката й сестра, но Аби винаги я наричаше така. – На рожден ден щели да ходят. Затова, можеш да дойдеш у нас. Каквито облаци са надвиснали над Джаксънвил, нищо чудно да ни завали, ако излезем. С моя късмет.

Засмях се.

- И кога приемаш посетители?

- Веднага, разбира се – отвърна Аби и прекъсна линията.

Въздъхнах и оставих телефона на мястото му. Преоблякох се набързо, метнах чантата на рамото си и излязох навън, когато нежното сутрешно слънце галеше голите ми рамене.

- Влизай – рече Аби и ми се усмихна на вратата. Отстъпи назад, за да ми направи място да мина.

Всичко беше както го помнех отпреди три години. Коридорът беше същият тесен и прашасал. Майката на Аби все се канеше да го ремонтира и разшири като вземе малко от трапезарията, но това така и не се случи.

Аби ме въведе в малкото холче, където буквално бях отраснала. Заедно с нея, разбира се. Там имаше малък зелен диван, комбиниран с кожени канапета, без масичка за кафе. Отсреща имаше телевизор, а до него – огромна библиотека с книги. На очи се набиваха моите – бяха доста по-добре пазени от останалите. Някой дори си бе играл да ги подвързва – Аби, вероятно.

Седнах на дивана до нея и кръстосах крака по турски.

- Какво ще кажеш за ръкописите? – попитах. – Ловя бас, че си ги прочела на един дъх още когато си се прибрала.

- Да, да – Аби закима въодушевено. – Върнах се и четох чак до дванадесет през нощта. Не съм ли аз най-голямата ти фенка? – Тя изпъчи гърди и аз се засмях.

- Най-много ми хареса историята с онзи мъж, който беше толкова добър, смел и силен и накрая го убиха. Сещаш ли се, чернокожият мъж, който беше наръган на около двайсет места по тялото. С една съвсем обикновена кама. – Аби се засмя.

Изведнъж съзнанието ми замръзна. Ушите ми започнаха да пищят, устните ми и гърлото ми пресъхнаха, причерня ми. Не осъзнавах какво Аби бе казала току-що. Всъщност, осъзнавах го, но то не достигаше логически до мозъка ми. В ума ми отекваха само някои думи, които бяха съвсем достатъчни.

Онзи мъж. Сещаш ли се, чернокожият мъж... Наръган... С една съвсем обикновена кама. Кама. Чернокож мъж. Наръган. Сещаш ли се? Мъж. Обикновена кама. Чернокож. Наръган.

Кама.

- Сидни? Добре ли си? – попита Аби, очевидно забелязала ужасéното ми изражение.

Не отговорих. Устните ми се разтвориха, понечих да кажа „Да, добре съм”, но от гърлото ми не излезе и звук.

Преглътнах и опитах отново:

- Да. Чудесно. Просто... се сетих за нещо. – Гласът ми излезе дрезгав и насечен, но все пак отговорих.

Чернокож мъж. Наръган. Кама. Историята.

Днешното убийство. Моята история. Бяха едно и също нещо.

Изведнъж ми се прииска да си отида вкъщи, да се сгуша в леглото ми и да се престоря, че всичко днес е било просто една илюзия.

Но то не беше илюзия. Беше вярно. Историята за добрия войник Аларик, който бива наръган на двадесет места и ужасът за Аезал Кокрич, войник от Африка по служба, който бива убит чрез онази смъртоносна красота на камата с изумрудени кристали.

Като очите на най-добрата ми приятелка.

Вгледах се в тях и чак тогава видях, или осъзнах, че тя се хили. Но на лицето й не беше онази жизнерадостна, вълнуваща усмивка, която кара и теб да се усмихнеш. Беше нещо друго. Усмивка на триумф. Усмивка, спечелена с помощта нечии болки и страдания.

Веднага щом осъзнах всичко това, тя изчезна. На лицето на Аби се появи изумление.

Вече започвам да си въобразявам, рекох си.

 - За какво се сети? Нещо лошо ли? – попита тя, гледайки ме с големи тревожни очи. Те продължаваха да ми припомнят камата.

 - Ами... Всъщност, лошо е, защото се сетих, че мама каза да напазарувам, а аз така и не го направих – излъгах. – Плюс това, тя ще се върне към три часа, а аз трябва да сготвя.

 - Горкичката – рече Аби. – Искаш ли да ти помагам?

 - О, не, - Нуждаех се от време да остана сама със себе си и откачената история, която написах и която се сбъдна, - само ще ти отнема хубавия ден.

Изправих се от дивана и Аби последва примера ми. Докато вървях към входната врата, се спрях насред хола и се сетих за още нещо.

 - Нося ти още ръкописи – рекох и й връчих папка с листа. На лицето й грейна усмивка. – Само моля те не ги губи, защото това са оригинали. А още не съм ги копирала.

 - Ще ги пазя с цената на живота си – отвърна Аби и козирува.

И тогава очите ми се плъзнаха по рафтовете над телевизорите и аз замрях.

На шестия рафт от библиотеката стоеше в целия си блясък и красота камата. Не кама, а камата. Онази кама.

С остър смъртоносен връх и изумрудени кристали по дръжката.

Обърнах се изумена към Аби:

 - Откъде имаш това?