“Понякога животът може да ни се струва много по-кратък от блясъка на една мълния, но обикновено именно тя е тази, която го осветява по-добре. Особено в мрака ни.” Беатрис
Грег седеше на фотьйола с цигара в едната ръка и с чаша уиски в другата. Навън беше тъмно и ромонеше дъжд. Слушаше шепотът на всяка капка и нейния призрачен глас на хиляди тормозещи го условности от рода на: „Ами ако не бяха казал...А всъщност можеш просто...Какво ли щеше да стане ако... Дали ще ше да...ако“ и т.н. Внезапно блесна светкавица. Наелектризирана бледа светлина освети лицето му - празен поглед и пълно с въпроси сърце. Дъждът се засили и мълниите зачестиха. Тътенът, който оставяха след себе си отново му проговори с глас, който бе чувал и преди. Всъщност неговия вътрешен глас, който му се изсмя и му даде съвсем ясно разбере, че нямаше да заспи преди да спиртоса емоциите си. Все по-често имаше вечери в, които му бе просто невъзможно да заспи трезвен. Преди няколко месеца беше публикувал в интернет малък, но м ...