“Понякога животът може да ни се струва много по-кратък от блясъка на една мълния, но обикновено именно тя е тази, която го осветява по-добре. Особено в мрака ни.” Беатрис

Грег седеше на фотьйола с цигара в едната ръка и с чаша уиски в другата. Навън беше тъмно и ромонеше дъжд. Слушаше шепотът на всяка капка и нейния призрачен глас на хиляди тормозещи го условности от рода на: „Ами ако не бяха казал...А всъщност можеш просто...Какво ли щеше да стане ако... Дали ще ше да...ако“ и т.н. Внезапно блесна светкавица. Наелектризирана бледа светлина освети лицето му - празен поглед и пълно с въпроси сърце. Дъждът се засили и мълниите зачестиха. Тътенът, който оставяха след себе си отново му проговори с глас, който бе чувал и преди. Всъщност неговия вътрешен глас, който му се изсмя и му даде съвсем ясно разбере, че нямаше да заспи преди да спиртоса емоциите си. Все по-често имаше вечери в, които му бе просто невъзможно да заспи трезвен. Преди няколко месеца беше публикувал в интернет малък, но много интересен текст. Макар и доста кратък, той беше провокативен и изпълнен с огромно съдържание. Резултата от тази публикация беше надминала очакванията му. Завърза се дискусия със стотици непознати от цялата страна. Няколко жени му изпратиха покани за приятелството в мрежата и ясно заявиха желанието си за по-качествен и по–продължителен контакт с него. От всички тях обаче той започна корeспонденция само с една.

След края на работния ден Беатрис крачеше през площада със забит поглед в мокрите от снощната буря тротоарни плочки. В главата ѝ бяха останали думите на шефа ѝ, който в края на работния ден и беше казал, че въaзнaмерява да изпрати нея на предстоящия симпозиум и, че хубаво би било да си купи нещо по-официално. Тя не обичаше подобни дрехи. Беше спортна натура и предпочиташе друго. Официалността на формата на подобна национална среща, пък и шефът ѝ, я задължиха да тръгне на пазар. Другата седмица в едно малко градче щяха да се съберат програмисти, културолози и психолози за да дискутират актуални проблеми свързани с личното пространство в мрежата, мета-езикът на меметата и нови психологични теории свързани с интернет общуването, виртуалния „Аз“ В началото не и се ходеше. Ама никак! Обичаше да пътува, но приготвянето на багаж за някакви си четиридесет и осем часа, които трябваше да прекара в непознат град и сред непознати хора за да слуша глупостите им я напрягаше и я караше да се чувства изморена още преди да тръгнала. За капак касиерката и бе дала сто лева, за които каза, че трябва да бъдат употребени за дрехи до края на дена и същевременно да представи фактура за покупките си. После обаче разбра името на градчето до което трябваше да пътува. Настръхна от вълнение. Беше се запознала в интернет по повод на една негова публикация. От там на сетне живота и се бе променил и преобърнал. Сега не можеше да изкара и дванадесет часа без да са си размени с него поне ред. Преди два дни той ѝ беше написал, че ще участва с презентация точно на това събитие. Жадуваше за него от месеци и сега най-накрая ще ше да го види, да го докосне. Ще ше да го изненада.

Махмурлукът на Грег бе от трета степен по скалата, който той самия си беше измислил. Когато един психолог живее в самота, на същият може да му хрумне какво ли не в опит да потисне емоции, които биха го накарали да се изправи пред сами себе си. Обикновено Грег първо пиеше кафе и после посещаваше тоалетната. После съвсем старателно измиваше лицето си със студена вода. Поглеждаше в огледалото и се опитваше да се усмихне. Това почти винаги му действаше добре, даже същото го бе препоръчвал многократно на свои клиенти. За съжаление, точно при него не винаги се получаваше.

Следваше още един ден в, който нямаше какво да прави. Материалите и презентацията му за симпозиума бяха готови. Би предпочел да се качи на строгия си черния си Крайслер и да шофира четири часа, да спи с ходел и да се разходи в друг град, но за съжаление неговата делегация беше и домакин на събитието. Утеха му носеше мисълта, че ще ше да постави пред свои колеги въпросите, които го тормозеха вече седмици. Имаше намерението да се скрие зад маската на чужда история на свой клент за да поговори с колегите си в дълбочина относно интернет общуването.

Истината бе, че Грег изпитваше жестоки угризения по отношение на една жена. С нея се беше запознал в мрежата. Бързо беше усети интереса ѝ, и приложи стари и изпитани трикове. В началото за даваше само с отворени въпроси. После я бе предразположил. Насочваше всичко към нея и нейния свят, а въпросите касаещи самия него ловко избягваше. Беше събудил интереса ѝ, а себе си обви в загадъчност. С течение на времето тя се увлече по него все повече и повече. Скоро той изпита наслада от това да бъде желан и се наслаждаваше. Много скоро обаче разбра, че тя го желае повече от която и да е друга някога го е желала. Въпреки честите моменти в, които се чувствате като изрод заради това, все пак той продължи да подклажда интереса ѝ. Постепенно обаче с навлизането все на дълбоко в нейната душевност се събуди и неговия. Скоро обаче ситуацията излезе извън контрол. Във вечери в които мислеше за всичко това и как точно да го представи като казус пред колегите си Грег пиеше. Правеше го в опит да укроти всичко това, което пулсираше в него. В такива моменти в него бушуваше буря. Що за общуване бе това? Истинско ли беше всичко или просто една фантазна и жестока игра? Страхът му, че ще разбие сърцето ѝ, което изглежда никога не е желало друг по този начин. Усещането му, че е той е отговорен за това, защото е позволил да се случи ведно с желанието му да я има забъркваше убийствен койтейл от емоции в него. Точно на това беше посветил и презентацията си: "Реални и фантазни проявления на Аз-а в онлайн взаимоотношенията." Не заради софтуерните инженери и програмисти а най-вече заради колегите си психолози все пак очакваше деня на събитието нетърпеливо.

Имаше нужда от своите собствени отговори.

Казаха ѝ: „Вечерта ще има коктейл. Никакви дънки, ясно?“ И Беатрис оглеждаше витрините с намерението да си купи непретенциозен, но строг черен панталон и някоя подходяща официална блуза. Тогава я видя - черна и официална рокля, която на бледия и неугледен манекен определено не му стоеше добре. Спря и я огледа за две кратки секунди. Официална и черна. С тюлени и прозрачни ръкави оголващи ръцете, раменете и врата и с деликатен цип от врата до талията тя излъчваща строгост. За момент Беатрис си помисли: „Колко ли е дълга всъщност? Как ли ще ми стои?“ Въпреки моментното си любопитство все пак искаше черен панталон и понечи да продължи напред. Направи две крачки. Спря се и се обърна за да я види отново. От промяната на ъгъла от, който гледаше тя обаче и се стори още по-красива.

            - Госпожо заповядайте – каза продавачката, която съвсем любезно и без никаква следа от мазна услужливост й се усмихваше от вратата на магазина. Тя замълча и понечи да се обърне, когато продавачката отново заговори:

 - Елате, влезте. Пробвайте я.

- Имате ли черни панталони? – попита тя.

- Ама моля ви! Гледахте роклята, а аз познавам този поглед. И да, имаме панталони, но вижте, нищо не ви пречи просто да я пробвате.

Беатрис се подчини. Влезе в магазина и се остави във властта на любезната продавачката, която свали роклята от витрина и я подаде, като посочи със жест една от пробните. Докато я обличаше продавачката надничаше нетърпеливо.

- Готови ли сте?

- Готова съм. Секундичка само. – отговори и Беатрис, като след малко допълни - Мисля, че ще имам нужда от помощ за ципа.

Продавачката веднага влезе да ѝ помогне. Беатрис очакваше да каже нещо от сорта на "ау, колко добре ви седи" или пък "“ма тя за вас е правена", но остана изненадана. Всъщност и двете бяха изненадани. В момента в който продавачката вдигна малкия цип просто замълча с отворена уста. Беатрис я виждаше в огледалото. После видя и собственото си отражение. Първото, което и мина през ум бе, че ще ѝ трябват и обувки. После сви с ръце буйните си черни коси на опашка на врата и се огледа. Роклята не беше предизвикателна. Беше официална. Да, ръцете, рамената, врата, и шията се виждаха под прозрачната материя. Виждаха се гладките ѝ колена, но не ѝ стоеше мръснишки плътно. Не беше и широка. Беше просто прилепнала очертавайки спортното и добре потдържано от нея тяло. За миг си помисли, че никога не е изглеждала толкова добре. Дори и на сватбата си.

На симпозиума Беатрис беше изпратена в качеството си на софтуерен инженер. Бяха решили обаче да изпратят именно нея. Само тя може би най-добре щеше да схване теориите на специалистите по този нов клон на психологията свързан с интернет. Същевремено тя можеше на най-добре от колегите си да се включи в дискусия относно относно сигурността на данните, тяхното пазене и използване, използвайки разбираем език, който да не е претрупан с технически термини. Поради разтоянието до градчето в, което щеше да се проведе събитието на Беатрис и бяха резервирани две нощувки. Пътуваше на предишния ден. Беше взела със себе си съвсем малко багаж. Беше успяла да си намери елегантни и черни обувки с висок ток и черен панталон. И макар първоначално да мислеше, че си купи роклята в резултат на не съзнавана импулсивност в автобуса тя фантазираше. През деня, по време на всичките му речи, дебати и презентации щеше да бъде с панталона. Представяше си обаче вечерта. Официалния коктейл. Как ще го открие и с чаша шампанско ще застане пред него облечена с роклята и ще му каже: „Здравей Грег!“

Самия симпозиум се проведе в голямата конферентна зала на хотела в, който беше отседнала. Имаше достатъчно участници за да може да се скрие сред тях. През целия ден почти не слушаше това, което се говореше. Търсеше го с поглед, но от мястото на, което бе седнала не виждаше всички. После водещия обяви, че предстои презентацията на психолога Грег Новицки на тема „Формиране на виртуалния Аз и взаимодействието му с не съзнаваното в интернет комуникацията“. Тогава Беатрис го видя. Беше се изправил някъде от първите редове и тръгна към масата отпред. Беше по-слаб отколкото си го бе представяла, но на живо изглеждаше още по-добре. Той се приближи зад масата и седна. В ръката си държеше флашка, която забоде в лаптопа пред него и се наведе леко над микрофона. Приветства участниците, представи се накратко и започна. Беатрис го бе слушала по телефона, но сега сърцето и блъскаше в гърдите и в един момент само започна само да се наслаждава на тембъра му без да нея изобщо да достига казаното.

Когато Грег свърши и предостави възможност на аудиторията да зададе своите въпроси залата гръмна. Четирима души бяха пожелали думата а огромна част от нея за шепна и замърмори. Програмистите не бяха разбрали някои специфични термини, а колегите му скочиха срещу вмешателството в изрядната теория на Фройд и това, че беше дръзнал да вметна в нея измисления според тях „кибер Аз“. Благодарение на водещия и на спокойствието с, което Грег отговаряше постепенно страстите утихнаха. След него говореха още двама и с това постепенно симпозиума вървеше към своя край. В късния следобед, след тържествени и благодарствени речи той беше закрит и водещия покани всичките на празничен коктейл. Беатрис побърза да се изниже от залата и да се качи в стаята си за да се приготви. Извади и подготви роклята и обувките и влезе в банята. Къпа се кратко и нетърпеливо. После обу черен чорапогащник и застана развълнувана и трепереща пред огледалото. Полагането на гланц за устни, непретенциозна очна линия, както и закачването на малките обици я измъчи. Ръцете ѝ трепереха.

Коктейла се състоя в също толкова голяма зала, колкото и симпозиума с всичко необходимо за целта. Дълга маса с наредени всякакви шикозно изпипани хапки. Сновящи сервитьорки с вино и шампанско и с маса с нареден твърд алкохол за по претенциозните. Беатрис знаеше, че той предпочита уиски и за това си избра място от, което ще може да наблюдава масата без да я види. Не чака дълго. Скоро той се появи. Приближи се и си взе една чаша след, което огледа множеството вяло. До него обаче се приближиха две дами. Той ги поздрави с радост. Прегърна и целуна всяка една от тях. Познаваше тези жени. Беше ги виждала от снимките му. Грег изкара доста време с тях. По-късно излезе да пуши с едната. Беатрис ги виждаше през голямото стъкло. Виждаше как жената с него се смее и за момент това я обезкуражи. Искаше да го издебне насаме, а не така пред всички, не и пред друга. После обаче той се връщаше, обикаляше вяло и разменяше някое и други изречение с околните. Не се включи в никоя от образуващите се на подобни коктейли групи от по няколко човека, които оживено дискутират, смеят се или просто дрънкат празни приказки. На Беатрс и се стори, че сякаш самият той бягаше от това. Говореше малко и винаги е измъкваше. Често излизаше да пуши, взимаше си от хапките и просто сновеше насам-натам. В един такъв момент за кратко го изгуби от поглед и се ядоса на себе си.

Можеше да го потърси по телефона, но тогава изненадата пропадаше, а толкова дълго се бе готвила за нея. След малко обаче, го забеляза. Премина пред нея и се усмихна на от дамите с които до преди малко бе разговарял. Беше тръгнал към изхода с облечено черно палто и чаша уиски в ръка. Момента беше настъпил и Беатрис побърза да стигне до гардероба, да облече своето и да го последва с разтуптяно сърце. Когато излезе Грег изобщо не я забеляза. Дърпаше от цигарата и отпиваше с наслада, но в погледа с който проследяваше всяка минала по улицата кола личеше отегчение. Беатрис обаче побърза да застане пред него. Погледна го, усмихна се и каза:

- Здравей Грег!

- Бети! - успя единствено да каже той.

- Да, Грег аз съм.

Той помълча загледан в лицето, което бе виждал само на снимки. Наистина беше успяла да го изненада и част от него отказваше да приеме, че това наистина се случва. Беатрис също бе не по-малко развълнува, но успяваше да се владее по-добре и много скоро го заговори:

- Не изглежда да ти харесва тук.

- Парва си. Не обичам подобни събития и необходимостта да водя официални разговори с непознати. Не ми харесва.

- Дай да се махаме тогава.

- Искаш ли да те заведена в любимото си заведение? Ходя там поне три пъти седмично. Гладна ли си?

- Отведи ме където пожелаеш. Знаеш ли от кога чакам този момент.

Той не отговори, защото наистина знаеше. Само се наведе, угаси цигарата си в цилиндричния пепелник, остави чашата отгоре му, изправи се, хвана я под ръка и я поведе.

Заведението беше наблизо. Двеста метра през които не и казаха нищо. Наистина беше успяла да го изненада и това за момент го смути. Тя от своя страна се наслаждаваше на мрачното време, на звуците от стъпките им и на светлините на нощния град. Скоро пристигнаха пред място отрупано с големи дървени маси, оградени с големи и лакирани пейки. Между всяка от тях имаше железни колове на чийто върхове имаше лампи с формата на фенери светещи тревисто-зелено. Светлината им придаваше на вечерта хладна мекота. Зад масите на огромна веранда, на която бяха наредени също маси и пейки беше входа на заведението. В момента в който тръгнаха към входа Грег усети няколко капки по челото си. Отвори ѝ галантно вратата и тъкмо, когато влизаха вътре навън зад тях тихо за шепна дъжд. В заведението нямаше абсолютно никой. Той избра крайна маса в ъгъла до прозореца. Искаше да получи малко уединение и същевременно да може да хвърлят по някой и друг поглед на дъжда навън. На Беатрис масата и любимото му заведение и се сториха толкова очарователни, че сякаш влизаше в дома му, в света му. Дори и не усети, кога той беше успял да свали палтото си и да го закачи на намиращата се непосредствено до масата закачалка. Да дръпне стола пред нея леко напред и същевременно да я кани да седне с поглед. Беатрис от своя страна не откъсваше очи от него. Гледаше го с леко наклонена на една страна глава докато разкопчаваше палтото си. Съблече по такъв начин, че на него това му заприлича на галантен танц - бавен и тържествен, като Bolerо в първите му минути.

- Да ти помогна ли? – попита Грег.

- Не, ще се справя – отговори тя.

Едва закачила своето палто Беатрис побърза да седне. За момент се почувствала оголена и трепереща от погледа му. Той от своя страна я гледаше онемял от това което за кратък момент от събличането на палтото до сядането ѝ, се мерна и блесна, като мълния пред очите му – роклята ѝ. Изобщо не усети, когато сервитьорката се приближи и им каза, че вечерта била добра. Беатрис си поръча чаша бяло вино и равиоли.

- За теб обичайното ли? – попита сервитьорката.

- Да – отговори той без да откъсва очи от Беатрис.

След малко сервитьорката се върна. Сложи виното пред Беатрис а пред него голямо уиски с кола и чаша с лед. После тихо каза, че равиолите ще са готови след десетина минути и ги остави насаме. Грег сложи две бучки лед в чашата с ръка и все още я гледаше. После се заговориха, без да обръщат внимание на нищо около тях. Бяха твърде заети с радостта от срещата си и бързаха да се наприказват. Почти не хапнаха. Бъбреха за какво ли не. В началото Грег я за разпитва; как е пътувала, в кой хотел е отседнала, беше ли и полезен симпозиума, как намира любимото му заведение и много други. Скоро обаче долови мълчанието и втренчения в него поглед и замълча. Тогава Беатрис заговори тихо и без да откъсва очи от него. Заговори първо за радостта си, че най-накрая го среща и че успяла да го изненада. Припомни му как той я беше изненадал за рождения ѝ ден - първия път, когато чу гласа му. Постепенно се отпусна пред него и заговори за тях. Познанството и взаимоотношенията. Така стигна и стигана и до най-сериозните и за двама им теми. Припомни му, че веднъж я беше попитал дали е влюбена. Тогава беше отговорила с да. Беше му се обяснила и съвсем ясно го бе заявила въпреки объркването, което предизвика в него това. Сега отговорът е същият. Въпреки, че често се изливала пред него и, че го е наричала „съкровище“ и „мило“, а той от своя страна обикновено я наричаше само „Бети“ и бе ползвал само едно „душице“ и то само в мигове на крайно умиление. Тя знаеше много добре, че понякога гледат един на друг по различен начин. Функционираха различно и му го каза отново. Винаги е усещала това, но нямаше нищо против, защото не можеше да спре желанието си. Каза му истината. Беше луда по него и е без значение, че едва сега го вижда за първи път. Жадуваше го. Беше луда всякак. Беше й дал страст, желание и усещане за интимност и близост, която не тя бе имала никога до сега.

Когато час по-късно излязоха тя побърза да го хвана под ръка. Той ѝ предложи кратка разходка в намиращия се се наблизо градски парк, който той толкова много обичаше. Започна да ѝ разказва как изглежда през лятото и през зимата. Тя го държеше здраво. Усещаше ръката му през палтото, слушаше и се наслаждаваше. Когато на връщане сградата на големия хотел се очерта на фона на мрачното небе Грег каза:

- Ще те изпратя Бети!

- Разбира се, че ще ме изпратиш!

И това беше всичко, което си казаха докато влизаха във фоайето и се мушнаха в асансьора. И двамата знаеха, че нямат нужда от нито дума повече. Знаеха го от месеци насам.

Когато стигнаха на етажа, където беше стаята на Беатрис той я пусна да мине пред него. Остави я да извади ключа от чантата си и я гледаше така, сякаш искаше да попие всяко нейно движение в себе си за да си го спомня след това.

Скоро тя отключи и влезе, но той не я последва веднага. Коридорчето на стаята му се стори тясно. От друга страна умишлено се забави, защото искаше да я види как съблича палтото си - плавно и елегантно. Свалила го Беатрис отстъпи две крачки навътре в стаята за да му направи място. Докато той сваляше своето тя отиде до прозореца и погледна навън. Дъждът се беше засилил и за момент тя се загледа през мокрото стъкло в автомобилни фарове навън - размазани жълти петна осветили я за секунда. Стресна я щракването на ключа и загазването на лампата.

- Мога да угася, нали? – попита той, а тя примря и подпря ръце на перваза на прозореца. Едвам намери сили в себе си тихо да му отговори.

- Можеш Грег. Можеш всичко.

Той се приближи към нея. Трудно я виждаше. За момент я огряваха фарове, после отново фона на светлината идваща единствено от прозореца оставаше само силуета ѝ, но той я усещаше.

 - Не мърдай Бети. Моля те не мърдай. Остани така.

Тя се подчини. Не можеше да не го направи. Беше неспособна да направи дори едно движение. Даже трудно дишаше. Усещаше го зад себе си. Усети дъхът му. Беше толкова близо до нея. Отново и каза да не мърда, но този път в ухото. Тя настръхна.

- Знаеш ли от кога чакам това? – шепнеше той. – Знаеш ли? Ах, Бети! А тази рокля знаеш ли как изглеждаш с нея? Знаеш ли?

Беатрис не беше в състояние да обели и дума. Само затвори очи и се остави на диханието и думите му, докато тръпнеше от желание. Подпряла ръце на перваза на прозореца не смееше да отвори очи и имаше чувството, че просто ще се свлече. Усети върху клепачите как през прозореца и през стаята отново преминава светлина на фарове. Когато отново стана тъмно усети докосването му. Беше като лек полъх на студен въздух върху раменете ѝ. Докосваше с върховете на пръстите си, като слепец, който иска да усети всяка форма от тях. Заваля по-силно. Капките заудряха прозореца пред нея и тяхната звукова феерия се смеси с тежкото ѝ дишане. Копнееше толкова много да я докосне по-силно. Да я сграбчи. Да я обърне с лице към него. Той обаче просто продължи да изучава раменете ѝ с пръсти още половин минута. Едва тогава ги сложи върху тях с цели длани и се наведе към врата ѝ. Отново и прошепна да не мърда и едва тогава леко я докосна с устни. Тя въздъхна. Имаше чувството, че се разбива на атоми, които той настойчиво събираше чрез ръцете си и отново разпиляваше със всяка целувка. Горещите му и топли устнти не бързаха. Изучаваха нежната ѝ шия целувка след целувка докато ръцете му обгръщаха раменете, спускаха се надолу по ръцете и отново тръгваха обратно нагоре. После местата бяха разменени. Ръцете му обвиваха и галеха шията ѝ, а устните му целуваха едното и рамо през тюла на роклята. След това отново ги зложи на раменете ѝ. Продължи да я целува по врата, но изведнъж тя чу тракане. Ципът. Ципът на роклята беше в уста му. Ръцете му бяха една идея по властни и както бяха на раменете ѝ той я наведе леко напред. Беатрис се подчини и изтена в желание. Докато я буташе от към гърба ѝ се чу едно леко "джъъът"“ Беше свалил ципа с уста. Не издържа на това и подгъна крака. Щ ше да се свлече ако той не я хвана здраво. После отново я целуна, но вече по голи я гръб. Усети ръцете му върху своите и наведен над нея устните му целунаха бавно и един по един всеки прешлените на гърба ѝ. Все по-надолу и все по-надолу и тя изохка от сочната целувка с която дари мястото между пети и шести прешлен. После сложи ръце там и бавно прокара пръсти по-гърба и. Галеше бавно целия и гръб. Отново я целуна по врата. След това целуна ухото и прошепна:

- Изправи се. Изправи се, събери крака и разпери ръце. Разпери ги сякаш си разпната.

Тя се подчини и усети ръцете му на раменете си. Те тръгнаха надолу по голя и гръб, като оставиха гръбнака и се разделяха в страни. После отново нагоре и в страни. Събличаше я бавно с ръце. Галеше я и сякаш я разлистваше. Излюпваше я, като от пашкул.

После я обърна с лице към себе си. Наведе се но не я целуна. Устните му се бяха спрели на няколко сантиметра от нейните. Дой дишаше в нея и вдишваше от дъха ѝ. Все по-близо и по-близо. Устните им едва се докоснаха. На косъм разтояние. Беатрис не издържа повече. Сложи ръце на врата му и го целуна жадно и отново се разпадна на атоми, а те от своя страна на кванти. Нямаше вече материя. Всичко бе само енергия. Не нейната или неговата, а тяхната. Вселената колабира и се сви в една целувка, продължителна и достатъчно дълга за да дочака тътенът, който една мълния остави след себе си. Тя го притискаше силно. Толкова силно, сякаш искаше да го скрие от целия свят. Искаше го само себе си. Поемайки си дъх отвори очи. Благодарение на поредната светкавица видя, че леглото е непосредствено зад него. Погледна го в очите с настойчиво и силно го бутна. Той падна по гръб. Тя се наведе и запълзя по него за да потърси устните му пак.

Всичко останало видяха единствено мълниите.

На сутринта Грег се събуди пръв. Изправи се бавно и я погледна. Беатрис спеше на едната си страна със събрани и леко свити крака, с издадено леко назад дупе и с ръце, молитвено събрани и мушнати под главата. Беше гола, а чаршафът огрян от слънцето я покриваше само от коленете до талията. Спеше сладко, като дете. Искаше да я докосне, но не посмя от страх да не наруши тази застиналата във времето и чуплива красота. За това събра дрехите си и отиде в тоалетната. Когато се върна избръснат и облечен забеляза, че тя все още беше в същата поза и не бе помръдвала и сантиметър дори. Запита се колко ли дълбоко спи и дали би събудила ако я целууне. Искаше да я докосне. Искаше тези сладко - свити устни. Но какво щеше да ѝ каже в крайна сметка? „Добро утро“, „трябва да тръгвам"? Да не говорим пък за "ще ти се обадя"“ Не, не биваше да я буди. Нека да запомни човека от снощи, а не този, който той е обикновено бе сутрин.

С тези мисли в себе си Грег се приближи към леглото така, че да не хвърля сянка върху нея. После леко и внимателно и безшумно се наведе към бузата и. Беше много, много близо и за момент се втренчи в нея за издайническите движения на събуждането. Не забеляза такива и за това се наведе още. Надвеси устни над челото ѝ но внезапно се отмести към бузата. Приближи се бавно и точно преди да я целуне се спря. Последва нещо, което бе колкото и целувка, толкова и не. Устните му едвам я докоснаха. Едвам се допряха до нея. После вдиша аромата ѝ се изправи. В съня за Беатрис това бе равнозначно единствено на докосване от малко перце. Тя така и не помръдна. Просто спеше. Грег я погледа още няколко секунди. Изправи се и тръгна към вратата. Тихо я отвори и преди да излезе отново я погледна. Сбогува се с поглед и излезе.

Беатрис спа дълбоко и непробудно и не бе усетила нищо. Събуди я аларамата на телефона. Съвсем машинално взе апарата и изключи будилникът му. После се пресегна да го остави на нощното шкафче и видя нощната лампа килната на една страна. Това я накара да се огледа и когато погледа ѝ попадна на щорите на прозореца и на перваза му тя бавно осъзна къде е. Помнеше какво се случи. То отекваше като гръм в нея. Огледа се но не го видя. Нямаше нищо от него. Не беше ѝ оставил нищо. Тя обаче все пак се огледа за забравена дреха. Посети и банята с надеждата да открие забравен парфюм, самобръсначка или каквото и да е. Не откри нищо и се върна в стаята. Сграбчи телефона си. Не беше оставил нито ред съобщение, а последното му влизане в интернет беше по време на коктейла, непосредствено преди да се видят. Беатрис беше силна жена. Наложи се обаче да мобилизира целия си запас от самообладание за да не рухне. Пък и нямаше време за това сега. Предстоеше и обратен шест часов път и щеше да има достатъчно време за да мисли и чувства в автобуса. Всъщност тя прояви наистина страшна сила за да събере багажа си, да закуси във ресторанта на хотела, да подпечата командировъчната си заповед на рецепцията и да се отправи към автогарата на неговия роден град без нито един издайнически белег по лицето за бурята, която блъскаше сърцето ѝ.

На връщане автобусът минаваше по същия маршрут, но нея пътуването обратно и се струваше съвсем друго и много по-дълго. Сложила лакът на облегалката до прозореца и подпряла с длан брадичката Беатрис гледаше навън. На хоризонта отново се събираха сиви облаци. В небето кипеше оживление с, което въздушните маси подготвяха поредната промяна на времето. Тя не мислеше за нищо. За разлика от сърцето, главата ѝ бе празна.

Когато се прибра ежедневието я връхлетя още от вратата чрез въпросите от децата ѝ. Пожела първо да разопакова багажи и им обеща, че после ще им разкаже как е минало и как ѝ се е сторило градчето, което е посетила. Навън гръмна и заваля. Влязла в стаята си тя отвори гардероба и хвърли найлонов плик в, който беше сложила роклята си. Знаеше, че няма да я облече никога повече. Беше сигурна в това толкова, колкото в току-що ударилата мълния. Затръшвайки гардероба звукът се сля с този от последвалия гръм. Трясъкът отекна в нея така, че и хрумна нещо. Хрумна и, че „въпреки мълниите понякога да ни носят временна слепота застинала във времето, то все пак имаме нужда от тях. Нуждаем се от тази слепота за да може да прогледнем още по-добре след това. И макар обикновено да проглеждаме само тогава, когато единствено тътенът след тях да е единственото останало в сърцето ни, все пак всеки се нуждаем от своите мълнии. Иначе как бихме понесли собствени си бури! Иначе как ще се научим да се радваме на дъжда! А всичко останало е просто всичко друго.“

Капкти танцуваха по локвите. По стъклото на прозореца, като по кръвоносни съдове се стичаше вода. Блесна мълния и освети стаята му. Грег седеше на фотьойла с чаша уиски в едната ръка и държеше нещо в другата. В пепелника догаряше цигара. Блесна още една мълния. Светлината ѝ освети малък черен цип в пръстите му.