Пуснах ръката й.
Небето преливаше от сребристожълто до тъмносиньо и щедро пръскаше цветовете си над града.Всичко, което слънцето оставяше след себе си, беше красиво - mрозрачната топлина на въздуха, пулсът на сенките, меката светлина, топяща се бавно пред тъмнеещото лице на мрака, невидимият шум от тътрещи се човешки нозе, говорът, смехът. Знаех това. Беше красиво, но за мен нямаше значение. Сърцето ми гореше и осем месеца от живота ми се свиха на топка, за да почернеят и изгорят в него.После всичко започна да изстива. Изстиваше и си отиваше....Завинаги.


 Блокът беше осемнадесетгодишен и горе-долу от тогава трябва да е останал без осветление на стълбището. Изкачвах се бавно, с ръка върху изподраскания парапет. Гърдите ми бяха пълни с болка, а главата - с умора. Не чувах стъпките си...
Пред вратата на апартамента спрях за малко, колкото да отърся най-натрапчивите мисли от себе си. Тогава влязох.
Баща ми спеше дълбоко, легнал на стария мамин диван. Беше се изпънал в цял ръст, едната ръка отпочиваше на гърдите и само от време на време конвулсивно трепкаше, а другата докосваше пода. Наблизо се търкаляше празна бутилка. В тишината на нощта ясно се долавяше тежкото дишане, понякога накъсвано от приглушено ръмжене.
В коридора, както винаги, беше мръсно. Прекосих го обратно и влязох в стаята си.
Беше ми тежко. Взех китарата, настаних се удобно и се замислих. Имаше песен, в която се казва "мъченията никога няма да спрат". Странно, но животът не се опитваше да я оспори. Може би, защото не можеше. Бих дал всичко, за да пропадна някъде вън от настоящето, някъде, където всичко е друго. Толкова ли исках?
Зад прозорците синееше нощта. Докоснах струните, заслушах се в звука, а, когато замря, тишината ми се стори още по-тиха.
Бавно се проточиха невидими минути...


 Събуди ме чувството, че нещо не е наред.Обливаше ме светлина, от която ме заболяха очите, а мислите ми, едва стъпили на крака,залитаха и дълго не успяваха да се подредят. Навън съмваше.Стана ми студено. Потреперих.Баща ми стоеше, подпрян на вратата, гледаше ме с подпухналите си очи и явно полагаше усилия, за да не падне.
- Майка ти...няма ли я?
Гласът му скърцаше като каменотрошачка. Виждаше, че я няма, знаеше, че не знам къде е, но питаше...Защото за нищо повече не му стигаха силите.Беше плюл на собствения си живот още преди петнайсетина години, веднага щом разбра, че с моето възпитание ще трябва да се заеме сам.Сега плащаше последиците. А с него плащах и аз.
Подпрях китарата до себе си.Баща ми мразеше да чете непокорство в погледа ми и въобще трудно понасяше мисълта, че може да остане насаме в настоящето си. Страхуваше се. Не отговорих на въпроса му, с което, без да искам , му хвърлих ръкавицата.Той се дотътри до средата на стаята, точно под светлината на електрическата крушка и очите му потънаха в дълбоки, черни ями.
- Ти...къде беше?
- Навън.
Посегнах към китарата, но беше късно.Той я сграбчи за грифа и все сила я удари по масата. После пак...И пак... Няколко парчета изхвърчаха , други увиснаха на струните...затворих очи.Чук как отвори вратата на терасата, чух как останките изпопадаха пред входа на блока,чух и собствените си мисли да скърцат със зъби.
Погледнах. Баща ми се връщаше в стаята и водеше след себе си студа.


Тичах надолу по стълбите, триех сълзите си и мислих, че го мразя...Така, както не съм мразил нищо досега.Но той беше частица от света на хората.Нещо повече.
Излязох на улицата, погледнах купчината отломки бавно и малко по малко разреждаше мрака, тъмните петна изсивяваха, разрешиха на погледа ми да мине през тях...
Заобиколиха ме сиви и синкави стени, с които времето си беше играло в пристъп на самота.Лозунги, призиви и клетви, смело изписани директно върху лицата на къщите, без ред, без идея, гледаха ме тъмни, здраво затворени врати, решетки, решително карирали малки и големи частни пространства, изби, мазета, складове, подземия....И какво ли още не.
Внезапно пред мен се появиха три момчета.забавих крачката.Трябваше да мина между тях, ако исках да продължа. Деляха ни десетина метра и почти не виждах лицата им.
Спрях.
Само за секунда нещо твърдо ме удари по гърба, извърнах се, две фигури ме блъснаха едновременно, паднах на пътя и още преди да успея да скоча , ме притиснаха към земята.Здрава ръка ме шибна няколко пъти в лицето, изстенах, сграбчих нечия коса, но почти веднага я пуснах, за да се предпаза от сипещите се удари...Не зная колко време мина.Когато се свестих, слънцето вече хвърляше огнени погледи върху покривите на сградите, а аз лежах в края на улицата, свит на кълбо. Мислите бързо нахлуа в главата ми, но тялото скимтеше като пребито куче и гореше от желание да остане там, където беше - безмълвно и неподвижно.Наоколо нямаше никой.Само един мъж мина по тротоара, като маневрираше покрай дупките и изкъртените плочки. Видя ме. Но нищо повече.
Опитах се да се изправя - бавно, като животно, което туко що е оставило зад гърба си стогодишен сън...Няколко пъти остра болка сви сърцето ми, няколко пъти грозни думи се изтръгваха от устата ми...Но не можех да стана.Десният ми крак не се подчиняваше, от коляното ми течеше обилно кръв, болеше, навярно имах и две - три счупени ребра, които упорито спъваха движенията ми.
Погледнах слънцето. То водеше за ръка светлината и добродушно сгряваше изстиналия град.Хората се пробуждаха...До ушите ми достигаха далечни стъпки....Автомобилен шум...Няколко фигури прекосиха далечината...Но аз бях в покрайнините на квартала, на стотина метра от градското сметище, дори околните къщи да не бяха пусти, на какво можех да разчитам?
Вчера се сбогувах с момиче, въпреки осемте месеца, през които бяхме заедно. Майка ми, както хиляди пъти до сега, спеше в нечие чуждо легло. Баща ми изживяваше последните си земни дни....Момчетата напдаха за удоволствие, поради липса на друго подобно.
О кей!
Довлякох се до средата на улицата, убеден, че правя последен опит да избягам от действителността.Сигурен, че друг изход няма.
Скоро по пътя се зададе камион. Шофьорът ме видя, но аз бях просто едно чуждо момче. Знаех, че няма да спре, знаех го и той не спря. Мина през мен, правейки на каша гръдния ми кош...след което изчезна по посока сметището.
Оттогава си нямам нищо. Тялото понякога ми липсва, но имам чувството , че то е било причина за всичките неприятности.Може би един ден ще го забравя.Сега съм само един спомен в главите на малкото хора, които ме познаваха...Само спомен. Сбъдна се мечтата ми да бъда вън от настоящето, прогоних болката, отпаднаха проблемите, които ми създаваха моят характер, чувсвата, света...Но не съм щастлив.Това, което ме утешава, е случката от тази сутрин.
Наблюдавах един блок - познат блок, осем месеца го посещавах по един и същ повод....А от познатия четвърти етаж излетя позната китара.Малко след като се разби в земята, на входа се показа момиче.То спря пред останките, стисна устни и тръгна към покрайнините на квартала. Някога ме отблъсна...Но ако ми провърви и душата му мине насам, ще имам още един шанс.