Пуснах ръката й.
Небето преливаше от сребристожълто до тъмносиньо и щедро пръскаше цветовете си над града.Всичко, което слънцето оставяше след себе си, беше красиво - mрозрачната топлина на въздуха, пулсът на сенките, меката светлина, топяща се бавно пред тъмнеещото лице на мрака, невидимият шум от тътрещи се човешки нозе, говорът, смехът. Знаех това. Беше красиво, но за мен нямаше значение. Сърцето ми гореше и осем месеца от живота ми се свиха на топка, за да почернеят и изгорят в него.После всичко започна да изстива. Изстиваше и си отиваше....Завинаги.
Блокът беше осемнадесетгодишен и горе-долу от тогава трябва да е останал без осветление на стълбището. Изкачвах се бавно, с ръка върху изподраскания парапет. Гърдите ми бяха пълни с болка, а главата - с умора. Не чувах стъпките си...
Пред вратата на апартамента спрях за малко, колкото да отърся най-натрапчивите мисли от себе си. Тогава влязох.
Баща ми спеше дълбоко, легнал на стария мамин диван. Беше се изпънал в цял ръст, едната ръка ...