НА ДРУГИЯ БРЯГ

                Човек не живее само с хляб, той се нуждае и от духовна храна, най-вече сега, когато хората престанаха да си вярват и са стигнали до отчаяние.

                Социалната тема може да бъде погледната от различен ъгъл. Нея винаги я е имало и ще я има. Винаги едни са били властни, други са били мъчени. Любовната лирика – също.

                Виолета Събева е автор на статии, очерци, есета, поезия. Тя има издадени шест стихосбирки, със социален и граждански патос, любовна лирика, поеми, взети от народните предания и легенди.

                В стихотворението ѝ „Силуети” откриваме чувство на негодувание срещу известни недъзи на времето, в което живеем. „Този свят е суров и е хукнал да трупа, и е глух за човешкия зов, и е сляп за човешката мъка.”

                Показвайки го като антихуманно общество, поетесата го изобличава, а с обръщението си: „Хора, спрете! За стотинки в паничката днес си купете поне грам доброта!”, тя посочва изхода как да се поправи този недъг – чете се благородното желание на поетесата да събуди чувството за милосърдие и човеколюбие.

                С каква трогателна нежност Виолета Събева говори за самотната старица, която „съсухрена от недоимъка… единствена се грижеше за птиците… Разделяше горчивия си залък с тях.” („Силуети – 2”). Но на тъмния хоризонт на тази мрачна действителност ликът на надеждата блесва: „Надежда къташе за своите приятели: ще свърши злото и ще дойде пролет! И те ѝ вярваха. И кацаха в краката ѝ. Усмивката ѝ майчина ги сгрява. …. Дали във тях не виждаше децата си и дните ѝ щастливи оживяваха?!...” Навярно децата на тази самотница са я изоставили, както понякога се случва, или са отишли на гурбет в чужбина. Да, децата ни отиват и не може човек да ги упрекне. Какво да правят, да се измъчват и да останат на ръцете на родителите си ли? Но твърда и несломима е вярата на самотната старица в доброто и в красотата. Тя е успяла да запази топлите майчини чувства, благородните пориви и идеали. Тук поетесата намира доста впечатляващ образ: птиците „кацаха в краката ѝ” – като поклон за обичта, с която ги дарява.

                Поемите на Виолета Събева „Бояна войвода”, „Неразделни”, „Майсторът на слънца”, „Вярност” и други имат исторически смисъл и мъдрост. Незабравими ще останат образите на Бояна войвода и видинския паша, който ослепен от красотата ѝ, изричайки „Машалла”, получава нож от ръката ѝ и умира; на Русин и Бояна и тяхната предана любов; на огнената и силна любов на майстор Стойне, който „цели нощи със длето дълбал – роза за Айтен творял”; на неверния Миджур и вярната му Бела, и нейното предано куче и други. Поетесата се е постарала да разкрие най-характерното за душевността и бита на българите, запазили се през вековете. На Виолета Събева ѝ прави чест, че взема фолклора, че взема преданията и легендите и ги прави в една форма, която човек може да възприеме. Тя е написала своите епически песни.

                Стихотворенията ѝ „Селски корен”, „Сантиментално”, „Не стига ли”, „На село съм”, „Корени” и други поетесата е посветила на обичания роден край, на обичаното, близко за нея село – Жеглица. „Хей, музиканти, я засвирете нашенското Дунавско хоро!” („Селски корен”). Това е убедително доказателство, че авторката се чувства кръвно свързана с Дунавския край, че е част от родното си село. „Що ли правиш, къщице самотна? Бурени те скриват от света. …Грохнали овошките в градината, скръбно са привели рамене.” („Сантиментално”), „На старата порта виси катинара. Заключен е спомена. Няма ги хората.” („Стара къща”).

                Тук е изобразен реалистично животът на българското село. Всеизвестно е, че селата почти са обезлюдени, почти са загинали… – нямат училища, нямат медицински пунктове, нямат лекари. Но характерното за поетесата е, че където и да ходи, тя винаги носи в сърцето си образа на родната земя, на корена, на своята майка. С каква искреност тя иска прошка от родната си къща: „Някой ден пред теб ще коленича. Ти дано да можеш да простиш грешките на твоето момиче.” („Сантиментално”). Като клетва пред родния край звучат последните четири стиха в „Не стига ли”: „Моите песни са като сърцата ви. Полагам ги пред вас като пред храм. Не стига ли? – Ваша е душата ми. Готова съм и нея да ви дам.”

                Обич и умиление изпълват поетесата, когато говори за своята майка: „Не помня друго, помня само мама: усмихнат изгрев, залез тих и как ухае на узряло слънце…” („Корени”); „…И бяха ръцете ти най-топло гнездо, прегръдката – тихо пристанище. Ти, моя вселена, със име „Добро”, от бури и болка все браниш ме.” („Мамо”). Колко му трябва на човек? Малко нежност, една топла майчина прегръдка и отново е в Рая.

                В стихотворението си „Задушница” с епитети и метафори поетесата успява да ни внуши загрижеността на починалия лирически герой към любимата: „Не идвай сред Нищото. Не разкъсвай душата си парче по парче. Не плачи… Аз съм звездата, която цяла нощ гледа твоя прозорец, бдя над съня ти и те закрилям отгоре. Не идвай на гроба.” Много красота има в тези думи. Лирическият герой иска любимата му да го търси в природата, там, където е животът. С каква романтична светлина я озарява той. Любовта има своите лица – приятелство, интимна, духовна връзка и др. Когато тя свършва, започва царството на страха. Без любов хората се превръщат в бродещи мъртъвци. В стихотворенията ѝ „Ти обеща, но…”, „Вина”, „С болка, с гняв, любов…”, „…И вече нощта не ми стига” и други ние виждаме колко е сложен душевният мир на поетесата. „Животът ти е пълен с многоточия. … Аз не бих желала да бъда само точка във твоите многоточия”. Есенциален е петитумът ѝ. „… А мойта любов е луда стихия, не се удържа, не се спира,… лъжи и неистини мен ме раздират, трябва ми обич волна, открита… и вече нощта не ми стига, за да бъда щастлива.” („…Нощта не ми стига”). За лирическата героиня щастието е пълно, когато любовта е открита. Тя жадува за любов, която да показва, без да се срамува. Поетесата иска да диша и да пие една гореща и чиста любов. Такъв е идеалът ѝ за любовта.

                Лирическата героиня все повече разбира, че не може да осъществи мечтата за идеалното, угнетява я грубата действителност. Но трагедията се дължи не толкова на това, а че е убита вярата в любовта ѝ в човека: „Не дойде… И морето удавих в  най-горчивата чаша кафе… Господи, за късче любов кому да се моля, кажи!... И ще тръгна. Той ще тръгне след мене. Един верен приятел – гладен уличен пес. И дано ме научи как да вярвам някому днес.” („Ти обеща…”) Лирическата героиня е нещастна, но преминала през болки и страдания, тя съзрява и се обогатява душевно – тя става по-силна от нещастието. „Боса преминах през лед и жарава. Казват, че сама не се оцелява. Но аз оцелях… Жива горях!... Вече преплувах на другия бряг. Сега не летя. По земята вървя – просто, защото ти закъсня…” („Вина”). „Вече и на кръст да ме разпънат, радост ще намеря и в това.” („Скитница”).

                Попътният вятър е само за този кораб, който знае къде отива. Виолета Събева е такъв кораб. Тя е понесла всичко, което човек може да понесе и няма да позволи на скръбта да я изпепели. Това е другият начин на живот, другият поглед. Тя вече е преплувала на другия бряг.

                Б.а. 17 май 2011 г., „Военен клуб”, Ловеч; творческа среща с Виолета Събева.