Мрачен ден, дъжд вали

и небето сякаш го боли, 

а на гарата стои

мъж изпълнен със мечти. 

Едно мъничко детенце

с окъсано палтенце

се приближи колебливо

и попита го страхливо :

,, Извинете, Господине,

дали влак от тука ще премине

или на стария перон

е спрял само тоз вагон? "

Сепна го гласът познат.

Върна го в годините назад.

Понаведе се и рече :

,, Аз отивам много на далече,

а ти сам на къде,

кат си мъничко дете?"

,, Искам на влак да се кача

и света да обиколя -

белким някъде намеря

скромен дом и топла постеля. "

,, А какво в ръцете си държиш

и не можеш с него да се разделиш ? "

,, Тук са снимките на мама -

събрал съм й обичта голяма -

тя помага ми в беда,

нищо, че е светлина.

Вечер пътя ми чертае,

сутрин росата на нея ухае.

Затова ги нося с мен -

да ме топлият всеки ден."

Бързо годините минават -

най - добрият лек остават. 

Спомените в нас връхлитат -

удобно ли е - те не питат.

,, Сам ли на света остана?

Нямаш ли си дом и мама?

Затова ли под дъжда стоиш

и търсиш място да се приютиш ?"

,, Аз загубих скоро мама -

тя една звездичка стана.

Без нея ми е трудно да живея,

затова за топлина копнея."

Тук сълзите натежаха -

с дъжда отново те се сляха.

Трудно е да си дете

с разбито сърчице. 

А когато нямаш дом

и търсиш под дъжда подслон -

тогава вагонът стар

става верен твой другар. 

Ето, влакът пак пристига, 

тропотът до мен достига. 

Трака - трак, трака - трак - 

пеят колелата пак. 

Чувам тъничкия глас :

,, Може ли да дойда с вас? 

Знаете ли на къде отива той

и дали в него е животът мой? "

Мрачен ден, дъжд вали

и небето сякаш го боли, 

а на гарата стои

мъж, изпълнен със мечти. 

       Магдалена Борисова 

(От стихосбирката,, Стъпка нагоре"