Кафенето беше много хубаво. Така де, ако може да е хубаво едно кафене въобще. Беше не с обичайните масички и столове, а с мека мебел. В интериора преобладаваха светли, слънчеви тонове. Сиреч – жълто, оранжево, светло синьо...
Сервитьорката се приближи към него. Беше уморено-усмихната. И спретната.
- Какво ще обичате?
Мина му през ума да й каже – Питай ме не какво ще обичам, а кого обичам. Усмихна се вътрешно на каламбура от думи и каза:
- Чакам още някой. Ще поръчаме по-късно.
После се зарови отново в менюто. Стана му смешно, защото всъщност нямаше значение какво предлагат. Той знаеше какво иска!
Тогава се появи тя. Беше красива. Всъщност всяка жена е красива. По-точно всяка жена, която е обичана е красива, за този който я обича. Той стана
- Здравей.
- Нямам много време
Не знаеше какво да отговори. Прозвуча му гадно – сякаш идването беше отбиване на номера. Преглътна шумно и дълбоко. Но не слюнката, а думите.
Сервитьорката се появи от нищото. Пак беше уморено-усмихната. И пак беше спре ...