Кафенето беше много хубаво. Така де, ако може да е хубаво едно кафене въобще. Беше не с обичайните масички и столове, а с мека мебел. В интериора преобладаваха светли, слънчеви тонове. Сиреч – жълто, оранжево, светло синьо...

Сервитьорката се приближи към него. Беше уморено-усмихната. И спретната.

-         Какво ще обичате?

Мина му през ума да й каже – Питай ме не какво ще обичам, а кого обичам. Усмихна се вътрешно на каламбура от думи и каза:

-         Чакам още някой. Ще поръчаме по-късно.

После се зарови отново в менюто. Стана му смешно, защото всъщност нямаше значение какво предлагат. Той знаеше какво иска!

Тогава се появи тя. Беше красива. Всъщност всяка жена е красива. По-точно всяка жена, която е обичана е красива, за този който я обича. Той стана

-         Здравей.

-         Нямам много време

Не знаеше какво да отговори. Прозвуча му гадно – сякаш идването беше отбиване на номера. Преглътна шумно и дълбоко. Но не слюнката, а думите.

Сервитьорката се появи от нищото. Пак беше уморено-усмихната. И пак беше спретната.

-         Какво ще обичате?

Този път не се сдържа и се засмя. Тя го изгледа странно. Той избърса усмивката. Тя си поръча чай. Той си поръча кафе и сода.

-         Знаеш ли, аз готвя страхотно – нямаше представа защо го каза.

-         Така ли? Аз не мога

Кафето и чая пристигнаха. Той я гледаше как борави нервно с пакетчето. Сипа си захар.

-         Знаеш ли, аз пиша стихове. Ама няма да казваш на никой – нямаше представа защо каза и това.

После мълчание, поглъщано с глътката кафе или чай.

-         Знаеш ли – тук се запъна защото усети, че това е вече паразитен израз – мога да правя фокуси.

Тя го погледна. Той взе червена салфетка и сгъна от нея розичка. Подаде й я. Тя се усмихна. Той също. После тефона й извъня. Тя го вдигна припряно и каза – Да идвам. До пет минути съм при теб.После глътна набързо чая. Загаси цигарата. Извини се. Облече си якето и тръгна.

Той стана. После отпи от кафето и каза на празния фотьойл:

-         Знаеш ли, аз мога да те обичам. Толкова, колкото не би и мечтала – и знаеше защо го каза.

После плати. Плати кафето, чая и содата. А през ноща щеше да си прати за глупавата мечта. Щеше да си плати с безсъние, мъка и сълзи...