Той седи на баира от доста време, спластената му коса стига почти до раменете. Отправил е поглед пред себе си в далечината и в нищото, където е притихнал градът-мравуняк.
„Казвам се Софроний. Аз бях избран от една чуждоземна цивилизация, пристигнала тайно от Плеядите, да бъда един от малцината даровити и преуспели хора на Земята. Чрез такива като мен, извънземните имаха за цел да комплексират човечеството, да му насаждат чувство за малоценност, и така притиснати и дезориентирани хората ставаха лесна плячка, жизнените им сили биваха изсмуквани от коварните същества. В замяна на участието ми, извънземните ми предложиха неограничена власт на Земята. Можех да правя каквото си искам и да имам всяка жена. Аз, разбира се отказах, но съществата похитиха всичките ми близки и по този начин ме принудиха да съдействам. За няколко години ме направиха известен моден дизайнер, а после естраден певец. Те унищожаваха и малкото здрав разум, който притежаваха хората, чрез разпространение на глупави послания и пропаганда на посредствеността. Същевременно плеядците нахлуваха необезпокоявано в сънищата и изпиваха човешките сили през зейналите рани в душите. Но нямаше на кого да разкажа за това. Хората веднага щяха да ме изкарат, че съм луд. Гледах как бавно умират и все по-често започнах да прибягвам до подкрепата на алкохола.”
Софроний повдига малко шише, гледа го тъжно, после отпива от него.
„Само Шаро остана, този прекрасен четириног приятел, който обаче прихвана някакви космически паразити. Те непрекъснато изпращат сигнали до Майката и доколкото знам скоро от небето ще се появи някакво тлъсто чудовище, което ще погълне горкото кученце на един залък. Мамка му, всичко отиде по дяволите! Мисля, че същинското начало на края настъпи, когато от една плеядска корпорация откриха, че от костния мозък на човека, могат да се правят много хубави гримове. Трябваше да се предизвика само малка мутация в структурата, но това беше нещо елементарно за извънземните. Те лесно откриха подкупни хора, наеха военните да пръскат от самолетите си някакви извънземни метали и минерали над градове и паланки върху нищо неподозиращите цивилни. Само няколко извънземни проявиха здрав разум и казаха, че на хората, като на източник на жизнена енергия, за нищо на света не бива да се посяга. Обаче болшинството бяха като обезумели по новата козметика. И когато човешките клетки мутираха, по цялата планета започнаха да се изграждат заводи, в които се претопяваха хора. Почти никой друг освен мене и няколко корумпирани политици не беше наясно за цялостната картинка. Опитах се да предупредя няколко човека, но те ме затвориха при едни рецидивисти, а те ми теглиха здрав бой. Когато излязох, започнах още по-често да прибягвам до алкохола. Започнах и сам да пиша текстове на песните ми, но не лекомислени като предишните, които ме заставяха да пея, а изпълнени с някаква дълбока тъга.”
Софроний припява тихо неразбираеми думи, които лекият ветрец отнася в неизвестна посока.
-И да ти кажа съвсем помежду другото, Шаро, навремето хората не бяха прави за много неща. Но най-вече за това кой дърпаше конците. Едни мислеха, че са американците, други – китайците. Трети - зловещите масонски ложи. Най-несъобразителните си мислеха, че никой не управлява света, а той сам се управлява. Истината обаче беше, че човечеството още от едно време беше строго управлявано от едно племе ескимоси, които чрез методите на мощна телепатия, а също и прибягване до специални наркотици, влияеха на банкери, военни и политици. Преди няколко десетилетия ескимосите дори хванали китайския народ, поставили го под хипноза разбира се, за да не си спомня нищо, и го заставили да копае огромно подземно убежище. Казвам ти, Шаро, бях там няколко пъти, извънземните ме водиха и ми го показваха, направо цялата Земя е прокопана отвътре. Направили са я напълно куха. А чакъла е превозен и изхвърлен на Марс. Оттам са докарали малко плътна руда да компенсират масата, няма какво да ти обяснявам, и първолак би се сетил. И така тия негодници, ескимосите, живели в тая безкрайна празнина като богове. Даже едни космонавти им докарали някакво съвсем малко слънце някъде от космоса, което пъхнали в дупката на Земята да им свети. Каква красота! Някой път ти обещавам да заведа и тебе там, да гледаш и да се дзвериш. И така вървяло всичко, докато не пристигнали плеядците. Те спипали ескимосите по долни гащи, както се казва. Веднага ги оковали във вериги. Ескимосите, разбира се, продължили с телепатичните си манипулации, но вече не работели за своята воля, а изпълнявали заповедите на извънземните, които пък май изпълняваха някакви други заповеди, доколкото успях да разбера, които се спускаха някъде отгоре.
Софроний изважда от палтото си някакъв стар вестник и го разгръща.
„Тогава нямаше нищо в нито един вестник, но аз съм тук и ще ви кажа точно какво се случи. Когато плеядците полудяха по новите гримове, милиарди хора бяха претопени само за няколко месеца. Някъде на около 3-4 хиляди само ни се размина. Оказахме се биологично негодни. Изследваха ни в лабораториите си в космическите кораби, които криеха зад Луната, накрая се нервираха, биха ни и ни изхвърлиха на Земята. Оттогава само няколко пъти съм срещал хора. Нямам и никакво желание за това, тъй като вече няма за какво да си говорим. Преди всички разправяха какво са си купили, какво ще си купят, как ще сменят старите си мебели с нови, или стария си автомобил, или половинката. А сега нито има кой да ти произведе нов шкаф или автомобил, нито има на кого да се похвалиш, ако случайно се сдобиеш с такъв. Говорих преди месец с един, дето засякох случайно от другата страна на планината, беше излязъл на лов за плъхове. Чудех се дали нещо няма да му прищрака и да ме удари по главата, че така без общество, всеки може да направи някоя глупост и няма кой да му държи сметка. Поговорихме си само за разни депресарски работи, колко хубаво беше едно време, когато имаше хора, и колко скучно е сега, и се разделихме, като всеки може би си пожела повече да не се срещаме. Аз живея с много малко храна, вече нямам апетит. Медитирам от време на време. Слава Богу, алкохол има все още в големи количества по изоставените магазини и складове!”
„А, извънземните ли? Те са мъртви. Мисля, че всички плеядци умряха, след като унищожиха човечеството. Умряха от глад. Оказа се и че нямат достатъчно гориво по корабите си, да се върнат на родната си планета, където смучели енергията на някакви маймуни. Но бяха прекрасни трупове – гримирани и някак ведри и щастливи. Последните плеядци прилагаха все по-отчаяни методи да ме накарат да заспя дълбоко, но аз само леко се унасях и мръхтях в продължение на цял месец и така ги уморих от глад. Физически не можеха да ми направят нищо. Е, можеха да ме бият до смърт разбира се, но това не беше ли нищо, в сравнение с всичко, което направиха на мен и себеподобните ми?”
-Ха наздраве, все пак! – Софроний повдига шишенцето си. – Чувал съм, че човек трябвало да бъде оптимист въпреки всичко. Точно така, Шаро. Ти си още малък да пиеш. Обаче като знам, че не ти остава много време, сърце не ми дава да ти откажа.
+++
Над стария баир се развиделява. Софроний още дреме, обаче започва да се пробужда от някакви шумове. На 15-20 метра се приближават крадешком 2-3-ма мъже по престилки. Софроний се надига и се чуди накъде да побегне.
-Стой, деба твойта мамка! – вика един от мъжете.
-Внимавайте! – предупреждава друг. – Обектът е с напълно увредена психика.
-И си верва – допълва първият с тревожна физиономия.
След кратка гонитба, хващат Софроний, един го поваля на земята и му закопчава ръцете.
-Не мърдай, негодник такъв! Сега ще си платиш за всичко. Намерихме цялата камара трупове, които си скрил!
-Какви трупове? – пита изненадан друг санитар отстрани.
-Шшштт... – намига първият. – Само го бъзикам.
Изправят Софроний и го повеждат.
-Спукана ти е работата, господинчо! Не трябваше да бягаш от лудницата и да ни отваряш цялата тая работа. Ще ти го върнем тъпкано!
-Не ме връщайте там, моля ви! – моли се Софроний.
-Няма начин, копеле! За твое добро е.
+++
Софроний се намира в някаква килия. Търкаля се потен и трескав.
„Май разбирате, че ви излъгах за някои неща. Че съм преуспял и надарен. Че хората са били претопени в козметика. Но това е, защото понякога обичам малко да си фантазирам. А и защото иначе никой не ми обръща внимание. Излъгах и за Шаро, че е болен. Здрав е като бик. Къде ли е сега, какво прави?
Трябва да ми повярвате обаче за едно нещо! За тия същества... тия демони, те наистина са тук на Земята. Те ни манипулират по най-долни начини, използвайки най-низшите ни чувства. Още от най-ранна детска възраст съм имал усещане за тях. Виждал съм какво представляват. Те отвлякоха родителите ми пред очите ми. Тяхната единствена цел е да ни провалят, те не живеят за друго. Вие трябва да ме послушате и да ми помогнете.
Някакъв санитар в престилка влиза в килията да бие инжекцията на Софроний.
„Или... или си гледайте работата!” – Софроний изглежда напуснат от всичките си надежди и изпада в хлипове.
Санитарят излиза от килията в коридора на психиатрията и, не е за вярване, по лицето му се забелязват някакви странни люспести плочици! Нима наистина Софроний е прав, поне за едно, че извънземните са тук. Той горкият лежи упоен в килията си и в главата му започва да се върти някаква картина, отначалото неясна. Въпреки всичко изглежда като някакво откровение. На една врата има табелка с надпис: „Космически щаб на въоръжените сили на съзвездие Орион”. Вътре няколко чепати фигури стоят изправени, втренчени в мониторите наоколо с десетките си очички. Влиза някакво същество и отдава чест на насъбралите се.
-Г-н генерал! Уважаеми върховно-командващи на съзвездие Орион! – започва той. – Най-накрая нашите психолози и военни стратези имат наистина добра новина. Най-накрая оръжието, чрез което ще победим гадните плеядци и ще завладеем техния свят, е завършено и готово да бъде използвано. Става въпрос за психотронно оръжие, което чрез специално лъчение променя работата на мозъка. Приложихме го на един случайно подбран плеядец и то доведе до сериозни аномалии в неговата мисъл. Горкият започна да си мисли, че е човек. Човеците са една низша раса, населяваща планетата Земя. Останалите плеядци опитваха какво ли не да му помогнат, но безуспешно. Той е напълно убеден, че те са го отвлекли и се опитват да го отровят – орионецът повдига ръката си, в която държи шише. – Господа, да пием по тоя случай! Съвсем скоро нашият коварен и опасен враг- жителите на Плеядите, ще бъдат обилно облъчени и докарани до състоянието на безпомощни озверели маймуни.
Всички започват да ръкопляскат и аплодират. Смеят се високо. Картината се отдалечава, но Софроний продължава още минута да чува вражеските гласове. Той се търкаля, останал вече без сили.
-Не, не, не... Аз не съм плеядец, няма начин! Пуснете ме от тая дупка, искам да си вървя...
-Успокой се! Ти не си плеядец, а човек. Повярвай ми! Това е чисто и просто бълнуване – дочува се след малко глас наблизо.
-Какво? Кой е? – пита учуден Софроний и бавно отваря очи, оглеждайки се.
-Аз съм. Шаро – отговаря гласът.
Софроний се стъписва и се надига. Наистина съзира кучето насреща, което го гледа.
-Но как си успял да влезеш тук?
-Лесна работа. Оня пръдльо като идва да ти бие инжекцията, го издебнах, когато отвори и се намъкнах незабелязано.
-О, Шаро, какво става навън, разкажи ми! Имам чувството, че ме държат тук от години. Но защо не си ми казвал досега, дяволе, че разбираш човешкия говор и можеш да говориш?
-Не можех. Но миналата седмица срещнах един говорящ папагал в парка и той ме научи. Той вярва, че наближава края на света!
-Няма значение! Ела да те прегърна! – усмихва се нежно Софроний. – Толкова се радвам, че дойде да ме видиш!
-Знаех, че имаш нужда от мен. Че може би пак си объркан заради ония извънземни.
-И ти ли знаеш за тях? Кажи ми всичко, което си чул!
-Не ми се иска да те нервирам, но извънземни май не съществуват.
Софроний поглежда с недоверие.
-Не само с този поглед! Не с него! – бърза да продължи Шаро. – Моля те! Сега сигурно си мислиш, че извънземните са ме обработили и те са ме накарали да ти кажа това. Не е така, честно! Хайде нека направим нещо! Спомни си кога за пръв път се появиха мислите за извънземните! Не започна ли всичко през оная екскурзия, когато ти случайно се отдели и попадна в една от пещерите на ескимосите? Тия престъпни манипулатори и мошеници.
Софроний потъва в спомени. Лицето му изглежда напрегнато.
-Те те хванаха и ти дадоха от тяхната специална дрога. Оттогава се отключиха тия неща с извънземните. Съжалявам, приятелю, но това е самата истина! – Шаро е поставил лапата си на ръката на Софроний. – Нищо чудно сега да си мислиш, че е по-вероятно ескимосите да са измислица, а извънземните по тоя начин да се опитват да ти отклонят вниманието от самите тях. Или че всичко е конспирация на китайците, които действително и съвсем съзнателно прокопаха Земята, но за да направят от нея един огромен адронен колайдер, чрез който да пратят всичко по дяволите.
-Не, Шаро! – клати глава Софроний. – Сега си спомних всичко. Ти си прав. Наистина няма извънземни. Всичко започна от действието на наркотика. Но, да ти кажа, в интерес на истината ескимосите не са ме залавяли, нито са ме връзвали или пердашили, а ме посрещнаха съвсем приятелски. Казаха, че им е писнало цяла вечност сами в тая дупка. Много добре си спомням и човека, който ми сложи вечеря тогава, а после дълго разговаряхме за много важни неща. Този мъж с квадратна глава...
-По дяволите, Софроний! – Шаро се отдръпва стъписан. – Трябва да забравиш за този човек. Той е в състояние да разруши и без това крехката ти психика. Пази се от него като от огън!
-Този път бъркаш, Шаро. Този мъж е много начетен и знае някои неща – Софроний е затворил очи и се е съсредоточил. – Той ми казва, че всичко се дължи на някои външни фактори. Че родителите ми ги няма. Попитах го дали не съм ги убил, де да знам, човек първо си мисли за най-лошото. А той ми каза, че не съм бил достатъчно голям за такава работа. Че те са ме изоставили и са тръгнали да си търсят щастието без мен. А аз не съм бил в състояние да приема този факт, че някой може да ме изостави, разбираш ли. И съм си представил, че наоколо са дошли извънземни, които са ги отвлекли. Шаро, престани да скимтиш така параноично! Този човек казва истината и трябва да проявиш малко уважение. Защото знаеш ли колко рядко се случва някой да каже истината? Случайно да ти се намира някаква ракия в тебе?
Софроний се унася в мъгливата картина на спомена. Мъжът с квадратната глава е точно срещу него, кима нещо и продължава:
-Те просто искат да направят така, че да те убедят, че нищо не зависи от тебе, или най-малкото, че всичко е непоносимо трудно. А истината е, че всичко зависи от тебе. Дори и твоят приятел Шаро, който работи за една много тайна радикална организация за спасяването на природата, аз го харесвам, много мой човек е, обаче са го настроили срещу мене. Знам, че това е работа на корпорациите, които виждат голяма заплаха в нашето разбирателство. Капиталистите в комунистически кожи, както и тези наобратно, изобщо цялата съзнателна алчност на света накара Шаро да страни от мен като от смъртта. Защото аз мога да го светна как да се справи с тях, да реши и своите лични проблеми и тези на планетата. Да напердаши лентяите-социалисти, да осмее ядрените физици, да смаже крадливите банкери, да вкара в миша дупка извратените производители на вечни найлонови торбички. Вие с Шаро имате благороден произход, помни това! Самият Шаро се е зародил в медитацията на една девойка от Централна Африка, която заедно с още няколко праведника тук на Земята и с Божията помощ, поддържат света да не се разпадне. Те пазят да не се изменят силите на привличане и отблъскване на малките частици и по този начин помагат на Вселената да остане в своята съвършена форма.
Софроний кима с глава в знак на разбиране.
-Но не искам само да си помислиш, че Шаро не е истински, че е просто плод на някакво съзерцание! Но какво по дяволите означава да си истински в този свят? Ето, онова момиче в Африка, което медитира, вече е изсъхнало физически и е станало почти на камък, сега през него тече дълбокият нежен копнеж на звездите, а в Шаро пък, тази случайна вибрация, тече истинска кръв. Може да лае и хапе, докато не напълниш гащите. Той е почти измамния, но уханен аромат на живота.
-Всичко е толкова просто, че се чудя къде ми е бил акълът та не съм се сетил и сам досега! – намесва се вдъхновен Софроний. – Но сега какво следва от всичко това? Какво ни остава оттук-нататък?
Мъжът навежда своята тежка глава и продължава:
-Извънземните, които не съществуват, в продължение на още много години ще се опитват да ви измамят, че сте други, а не тези, които сте. Твърде дълго ще се чувствате объркани и тъжни, а понякога всичко това ще прераства в цветето на безразличието. С Шаро ще станете свидетели на смъртта на всички неща, които харесвате и особено на нещата, които определени лица са ви внушили, че харесвате. Ще доживеете също и смъртта на вашите мечти. На вашите надежди. А накрая ще видите и смъртта на самото чувство на харесване, което направо може да ви разкаже играта. Но няма друг начин да разбереш как действително стоят нещата, кои сте и накъде вървите. Разбираш ли ме, момче? И кажи на Шаро по възможност да продължи да си внася членския внос в оная организация, за да не го заподозрат, че готви нещо!
Софроний кима с глава. А когато отваря очи, вижда пред себе си любимия си Шаро.
-Ето това ми каза мъжът, който срещнах в пещерата. И имам дълбокото чувство, че думите му не са поредната долна манипулация. Ти какво ще кажеш!
-Аз ли? Имам чувството, че вече всичко ми се избистри. Спомних си отново, че мога да преминавам през отделните измерения, които съставят действителността, като през листата на зелка. Само трябва да се концентрирам още малко и ще ти покажа. Дай си лапата и затвори очи!
Из коридорите на лудницата някои от пациентите дочуват тайнствена музика, която им напомня за загубената вечност, че всичко отдавна е изчезнало. След минута се дочуват стъпки. По коридора наближава санитар, застава пред килията на Софроний.
-Софроний! – вика мъжът отвън. – Можеш ли да повярваш, твоите родители най-накрая зойдоха. Искат да те видят, човече, искат да си поговорите! Имаш ли все още някакво желание да ги срещнеш? Софроний! Софроний! Софроний! – вика мъжът, но в килията е тихо. Отваря вратата, но вътре няма никой.
+++
Софроний и Шаро пак са на оня баир. Толкова много им харесва там, а слънцето винаги грее весело и създава усещане за блаженство и безразличие. Шаро се обръща и казва тържествено, но някак спокойно:
-Не ни остава нищо, освен да се опитаме да се отървем от лепкавия гмеж на заблудите, Софроний, който води непрестанна борба с реалността, достигаща до нас чрез великите праведници, поддръжници на света. Затова искам да ти кажа някои неща. Първо, трябва да си избиеш от главата, че си дошъл от Плеядите. Ти никога не си бил плеядец. Ти не си орионец, дори не си китаец. Ти никога не си бил един от онези бездушни консуматори, за какъвто се опитваха да те вербуват, които самодоволно заливат планетата с отровните си фекалии. Ти не си адронен колайдер. Ти не си уред за вграждане, не си засъхнала буца нефт, застинала в пространството точно над себе си. Ти си малкото радостно слънце на ескимосите, което древните друиди издърпаха с лодките си от тишините на най-далечния космос. Ти сипеш безмилостно квантовата си любов направо върху бедните ни, премръзнали глави. И когато наближи последният залез, ти ще видиш вселенската прошка.
Софроний, седнал в тревата в поза лотос, присвива устни и кима в знак на разбиране.
-Точно така е, Шаро! – усмихва се той, отпива от малката си бутилка и се понася в небето.
(24.10.2012)
© rumpata302 Todos los derechos reservados