Студ. Вятърът духа толкова безжалостно... рязко, смразява телата и сърцата, отвява усмивките..

Лицата на хората са като маски... тъжни, намусени, замислени или пък просто безчувствени... Всеки може би мисли за нещо, но вероятно не и за нещо хубаво... Хората се гледат с неумело скрита неприязън. Да, не се познават, не е хубаво да се гледат така... но си се гледат... Не ги интересува, че гледат така... голяма работа. На нея също не й се гледа дружелюбно. Околните й се струват неприятни... съществуват много неприятни хора... дори не си струва да ги гледаш, просто си го знаеш - гнусни са си... Тя не мисли да го скрива... ще си ги гледа неприветливо, както си пожелае... Какво я интересува, че няма да изглежда добре в техните очи? Наистина това я интересува, когато има някаква причина, или поне когато е в добро настроение... днес не беше такъв ден... може би понеже беше мрачно, студено и... не, без оправдания... това са си чисти оправдания... просто не беше такъв хуманист, какъвто й се искаше да бъде... Виждаше тези хора за първи, а може би и за последен път... времето беше ужасно и си имаше извинение да гледа не много приветливо околните... беше и ранна утрин... извинения, извинения...

Харесва й да си мисли, че е нещо повече от тях. Нищо, че това не е хубаво, тя го знае... но пак продължава да си мисли... Много пъти човек знае какво е хубаво и какво не е, но не може да се избегнат някои неща... Колкото и да казват, че нямат високо мнение за себе си, хората си го имат... само някои го признават... Разбира се, не трябва да се прекалява със самовъзхвалата... но какво трябва и какво не... само правила... тя си се мисли и това е! Защо пък да я съдим... нека си го мисли... Както и да е. Тя не беше надута наистина, понякога се правеше на такава, но може би само вътрешно... Струваше й се, че никой не я познава наистина... само тя си се познава... никой нямаше и да я опознае... Това е невъзможно и е само на думи... познавам те, не те познавам... истината е, че никой не познава никой... Мислим си, че знаем някого, но това не е точно така... Да се върнем на спирката...

Да, тя чакаше на спирка... Заедно с тези хора, които гледаха отчаяно в посоката, от която идва рейса... Тя също гледаше отчаяно... Вятърът я дразнеше, този студ я дразнеше, а хората... разбира се, че я дразнеха... Ужасно е... тя е клетница! Няма настроение... защо е така потисната?? Нима й липсва нещо? Тя си знаеше, че всичко е наред... нямаше място за тревоги... днес щеше да е поредният скучноват и рутинен ден... Но защо и беше потиснато? Понякога тя се тревожеше за неща, за които няма смисъл да се тревожи или които си бяха големи глупости... но си се тревожеше, колкото и да се правеше, че не се... такава си беше... Не... просто в момента нямаше какво да мисли... или пък имаше твърде сложни неща за мислене и за това мислеше глупости... Беше си напълно нормално да е потистната... да й е неприятно да седи сред тези хора в студената утрин и да чака... Всичко си беше ясно и нормално...

Колко е лесно да гледаш намусено... а колко трудно да си усмихнат...

И изобщо не е животът виновен... стига с тази бедност, която ни потискала и безпаричието... Да, наистина те спомагат, но самите хора са си такива... може би вятърът им е отвял усмивката... а може би така им е по-добре... Оплакванията освобождават душата от някои терзания... но все пак не я лекуват.

Днес, сега, тя чакаше да дойде рейса... после щеше да чака краят на часа, след това да чака отново рейса... и пак и пак... Чакане, чакане...

Чака и да изгрее слънце... поне малко. Искаше й се да има малко слънце. Може би тогава ще й е по-лесно да гледа приветливо и да се усмихва...

Преди чакаше много повече неща... някои ги дочака... други все още продължаваше да чака, трети пък си знаеше, че няма смисъл да чака...

Очакването може да е хубаво... но може и да е тягостно...

Хората нервничеха, не че не си бяха нервни... но сега го показваха... потропваха с крака... пуфтяха... поглеждаха се сякаш си казваха: ,, Ех, тези рейсове... и аз бързам и мен ми е студено..." Това обаче не помагаше особено... Животът си тече, а те чакат на спирката... Дали осъзнаваха, че половината живот си преминава в очакване на нещо??

Уф, този рейс... ако се забавеше още малко... докога??

Изведнъж нещо стана... Да, наистина нещо стана... понеже лицата на хората се раздвижиха, ококориха очи и в тях блесна задоволство... Рейсът приближаваше, клатушкайки се... Алилуя! Всички запристъпяха към края на тротоара... Сега ако не се доберат до място, кога?? По-силният оцелява... в случая- сяда. Тя също щеше да се бори за място...

Защо пък да не участва в борбата? Току виж успяла...