6 мин за четене
На теб, мой мили приятелю, посвещавам всичко, което ще прочетеш тук.
Това е една приказка, за едно вече пораснало момиче,което намери себе си в теб.
Имало едно време едно малко момиче, расло момичето, учело се, стараело се да радва винаги родителите си, ако ли пък не – поне да не ги безпокои… не изисквало внимание, не изисквало грижи, стараело се да бъде незабележимо – вкъщи и навън, защото отрано разбрало, че колкото си по-забележим и ярък, толкова повече проблеми си навличаш на главата… Детството и не било нито хубаво, нито лошо, едно незабележимо детство, но само нейно… свободното си време запълвала с четене, а и не само свободното, четяла навсякъде, дори когато ядяла, събирала знания и мъдрост занапред… била самотна, но по някакъв си нейн, хубав начин, било и приятно да остава насаме с книгите и мислите си… колкото и да била самотна обаче, била и реалистка – знаела,че принцът на бял кон съществува само във въображението, а в действителност на хората не им било чуждо нищо човешко – и добро, и лошо… не била цвете в саксия и макар да била донякъде защитена от грубостта на живота, все пак се била сблъсквала с оная злина у хората… Но вътре в себе си била убедена, че доброто го има и единствения правилен начин да намериш добро, е ти самия да вършиш само такова…
Дошло време момичето да се влюби… от неопитност или от младост, то не знаело как и да не изглежда смешно в очите на по-опитните си приятелки се срещало с момчета, излизало по дискотеки и се забавлявало, без обаче да му е наистина забавно… Просто другите правели така… и понеже не знаело какво търси, не знаело и как да го намери, излизало с едно момче, с второ, с трето… чакало нещо да трепне силно в сърцето и и да и подскаже,че това е любовта… В последствие чула някои неприятни неща за себе си и решило да спре – поставило си цел да учи, да кандидаства в университет и да се измъкне от малкия град и малките му хора. Така и станало – момичето отишло да учи, за пръв път било само, самостоятелно и усетило, че оттук нататък нещата са в собствените и ръце, че всичко зависи само от нея… Началото било отлично – учела, забавлявала се със състудентите и… в една снежна мразовита зимна нощ го видяла… Сърцето и трепнало, чак свят и се завил, искала го толкова силно, че направила всичко възможно, дори и невъзможното да бъде с него… Той бил нейната първа любов, и както винаги се иска на младите – и последната… да, ама не, както казват хората, това била не само първата любов, а и първото ужасно, силно болезнено разочарование, първата болка и страдание, което и с думи не може да се опише… След две години заедно, тя била смазана от болка, изпепелена от любов, душата и сърцето и били изтръгнати варварски, а тя… била празна, предадена, унижена… Помогнали и някак си приятели и познати, опитвали се да притъпят болката, съжалявали я за това колко страда… завършила криво-ляво образованието си и не знаела накъде да поеме, само в едно била сигурна - по-далече от него, по-далече от очите, които обича и мрази до полуда…
Върнала се в родния си град. Колкото и да я боляло от първия провал, все още малкото момиченце в нея вярвало,че на доброто се отговаря винаги с добро… Прегърнала единствено надеждата, започнала новия си живот в новия си-стар град и вярвала,че някъде някога и тя ще изпита пак, отново онова изпепеляващо чувство, но този път с щастлив край… Имала приятели…много, но всеки път когато започнела, виждала края – щастието траело кратко, обичта преминавала, любовта била нетрайна. Стремяла се да смекчи раздялата – по-добре да останат приятели… Помислила си, че след онзи пръв и фатален път, всичко в нея е безвъзвратно умряло… Годините минавали, тя все била с някой, но всъщност все сама… Решила, че е крайно време за семейство, и дори и да знаела, че любовта и няма да е вечна, все пак избрала един от приятелите си и се омъжила за него, сторил и се приемлив и достоен за нея, по свой си начин. Родила дете, посветила цялата си любов на него и… след толкова години момичето се усетило не момиче, а зряла и улегнала жена… Всичко около нея било сигурно, подредено, планирано, вървяло (с малки отклонения) в нормалното, всекидневно русло… Тя не искала нищо повече от живота… Но когато казват “очаквай неочакваното”, “никога не казвай никога“ и други такива житейски “мъдрости”… по-добре е да не си убеден в това, че на теб няма да ти се случи, защото животът винаги изненадва…
Появи се ТИ.
И преди теб е имало мъже, които са я гледали нежно, говорели са си, споделяли са си… И след теб може би ще има, по-малко,но ще има… Защо точно ти, защо точно тя, защо толкова силно я привлече, с какво и как… Любовта не дава обяснения, няма предварителни отговори, няма заключения, тя се случва, веднъж в живота, но се случва… Не избира нито времето, нито мястото, нито социално и семейно положение, тя идва изведнъж, завърта главата ти с вихъра на щастието, на емоциите, на страданието, взима всичко от теб, изстисква мислите ти до последна капка, до момента, в който няма нищо друго какво да кажеш, освен “обичам те“… И да повтаряш “обичам те... обичам те…”
Любовта не ти оставя избор.Тя е безпрекословна и категорична. Няма уговорки, не важат правила. Нищо не можеш да направиш. Освен да обичаш. Да обичаш толкова силно… да останеш без дъх, със спряло сърце, безжизнен поглед и единственото, което отмерва времето за теб, да са крачките… с които идваш и си отиваш… цяла вселена от крачки, от казани думи, които чуваш дори насън, от тайни мисли, които криеш дори от самата себе си… Няма начин да се опише…
С теб момичето-жена, което цял живот се стараело да бъде незабележимо, за да няма проблеми, било Ярко. Искрящо. Привлекателно. Красиво. Умно… било Жена. Проблемите не закъснели и се сипели един след друг, толкова натрапчиво-впечатляваща я направила обичта и вниманието ти… но… Носела в сърцето си вяра, надежда и ЛЮБОВ. Раздавала. Всичко. Себе си най-много. Задавала си много въпроси, търсела отговори, но те или били пред нея и тя не ги виждала, или замъглената и от щастие главица отказвала да приеме действителността и не приемала фактите за отговор. Както и да е… Всеки си има път в живота, а тя никога не се е колебала за нейния – да прави добро и да обича. Да раздава това, което наистина притежава - любовта си. И дори на всяко нейно добро, да и отговарят триста пъти със зло… тя ще продължи да върши добро, нали това си е избрала…
Тази приказка, моята приказка, все още няма край. Всяко нещо в живота има своето начало, среда, и естествен завършек т.е. край. Никой не знае и не може да предполага какъв ще е той, но е неминуем. И като всяко нещо в живота, можем само да се надяваме краят да бъде бърз и лек, а не бавен и мъчителен. Не можем да бъдем никога сигурни в нищо, освен в едно – че животът ще продължи да ни поднася своите изненади… Ти ми каза някога, че се надяваш да ме имаш ако не за цял живот, то поне докато си жив. Аз ти казвам сега, че ще продължа да ти давам любовта си, докато аз съм жива. Дори и да ти е излишна… имаш я, цялата…
ОБИЧАМ ТЕ