В родното село на баща ми един от съседите му беше доказал лоялността си към БКП, слагайки на оградата на двора си емайлирани таблички с надписи (цитирам дословно, заедно с грешката): "Всеки дом – телефон", "Всеки двор – градина", "Нашето бъдеще са децата", "Инициаторите имат последователи", "На теб, Партийо любима – венец от трудови дела", "Всеки ден си дай отчет бил ли си полезен днес". Предполагам, че никой не го беше задължил да го направи. Това ме кара да си спомня и за други аспекти на ролята на БКП в живота на хората допреди 1989-а година.
Поколението на родителите ми е изживяло детството и юношеството си в царство, а младостта и зрялата си възраст - в народна република. И двамата ми родители са рискували да не им дадат да станат студенти. В случая на майка ми нейният баща е трябвало да ходи по инстанции, докато кандисат да я пуснат да следва. А при баща ми се е получило другояче – неговият брат е бил партизанин в Югославия. През 1944-а той бил студент в Загреб и, опасявайки се от репресии от страна на усташите на Анте Павелич спрямо хора с леви убеждения като него, решил да хване гората. Върнал се в село в американска униформа (САЩ са подпомагали партизаните на Тито и с дрехи, пуснати от самолет) и с пистолет в кобура. Сигурно видът на последния е бил една от причините от общината някой бързо да притича до тях в къщи и да им съобщи, че всъщност няма проблем баща ми да следва медицина.
Студенството на родителите ми било белязано от новите реалности на живота също по различен начин. Майка ми е трябвало през ваканциите да изнася беседи на хората от село за ползата от кооперирането на земята или пък да вика нощно време "Кулаци!" под прозорците на тези, които не бързали да влязат в ТКЗС-то. Баща ми пък, без да знае, бил съквартирант с един информатор. Позволил си пред него да каже, че като философ той ценял акад. Тодор Павлов повече от бащата на народите Сталин. Когато вече работел като лекар, един офицер от милицията му показал досието му, в което се упоменавал този факт. А подир някое време същият този съквартирант цъфнал при него на преглед. Когато прегледът свършил, баща ми намекнал, че знаел за «бдителността» на пациента си, при което последният започнал да кашля, да заеква и побързал да изчезне.
Впрочем баща ми станал началник на отделение почти случайно — навреме поставил диагноза на лелята на един партиен кадър, без което тя щяла да умре. Кадърът му казал да кандидатства и баща ми изкарал отличен, а двамата му конкуренти (партийни членове) получили тройки. А положението на майка ми на безпартиен професoр, завеждащ катедра, било коментирано от една нейна приятелка с думите: "Трябвало е да разбиваш стени с главата си."
Когато пък бил в казармата, баща ми трябвало да участва в политическо събрание, на което един от войниците казал: "Ето това, другари, е чистата безкилотна истина.". Та тръгнали политическите офицери да привикват войниците на индивидуални събеседвания и да разчепкват въпроса какво, аджеба, е искал да каже техният аскер-аркадаш с тази безкилотна истина. А понеже споменах брат му, нека да отбележа, че, освен за партизанлък, той ми е разказвал и за неща, станали след 1944-а. Например как искали да построят завод край Плевен върху льосов терен, където сградите биха потънали в земята. Или пък как преди деня, определен за сваляне на кофража от носещите колони на един от корпусите на завод "Вилхелм Пик", се излял проливен дъжд и отмил бетона. С голям зор чичо ми (архитект) успял да убеди отговорните другари да не свалят кофража (при което колоните биха рухнали), а да се излеят нови колони около старите. После го викали да дава обяснения и само познанството му с още по-отговорен другар му съкратило ходенето по мъките.
А сега да минем към нашето поколение. Като студенти първи курс изучавахме историята на БКП. Асистентът ни Димитров искаше на всяко занятие да има четирима от групата, които да разкажат какво са прочели и конспектирали (да речем, статии на Д. Благоев). От останалите се искаше само да присъстват и да слушат. Това устройваше всички. Други групи бяха с по-малък късмет от нас. За асистента им С. П. се знаеше, че на изпит, след като студентът отговори на лектора, той му задава допълнителни въпроси, обявява отговорите му за неудовлетворителни и му намалява оценката. Правеше го само на момчетата (от тях не би могъл "да има полза"). Считаха го за въплъщение на войнстващата простотия.
Та разбирате защо бяхме като попарени, когато на първото занятие от втория семестър на вратата на залата се появи четвъртитата фигура на С. П., който обяви, че през втория семестър упражненията щеше да ги води той. Добави, че би могъл да съдейства да се върне Димитров. Бях групов отговорник и се почувствах задължен да му кажа, че с Димитров вече се бяхме сработили и най-лесно за нас би било да продължим с него.
С. П. започна да са разхожда пред първите маси, спря се и запита една от студентките: "Колежке, тази кожа на лисица, която сте сложили около шията си, не струва ли поне 90 лева?". Колежката не пожела да отговори. "Е кажете де, не струва ли поне 90 лева?" Не получил отговор, той насочи вниманието си в друга посока: "Е няма ли кой да изтрие дъската?" (Никога по история на БКП не се беше налагало да пишем по дъската.) "То да не си изтриеш дъската е все едно да влезеш в банята и да чакаш някой да те съблече."
После той, все пак, се сети, че има да води упражнения, та започна да изпитва. С всеки от четиримата, конспектирали статии, се разигра една и съща сцена. Изпитваният започва да говори и след около минута С. П. казва: "Глупости!". Ако жертвата се осмели да продължи, второто "Глупости!" я кара окончателно да млъкне. А след минута тягостно мълчание С. П. пита: "Е, докога ще чакам?". След четвъртия студент той запита кой е груповият отговорник. Казах, че съм аз. Запита ме за името и като отговорих: "Владимир Костов", той отбеляза: "А, Владо, ти си двоен адаш на един виден български дисидент. Той беше много умен, аз се надявам и ти да си умен, щом следваш математика. Но сега на тези, които говориха, ще трябва да пишеш двойки." (Не разбрах какво има предвид – бях студент и не можех да пиша оценки.) "То някой от тях може да дойде да ти каже: А бе, копеле, ти ли ще ми пишеш двойка!". Отвърнах му: "Те няма да го кажат, те са възпитани.". Той се сепна и изглежда си даде сметка доколко групата се беше настроила против него. Претупа занятието и си излезе преди края на часа. От следващото занятие бяхме отново с асистента Димитров.
Продължих студентството си в Московския Държавен Университет. Там българските комсомолци бяхме обединени в две студентски и едно аспирантско дружество. На наши комсомолски събрания беше идвал бъдещият премиер Ж. В. в качеството си на полущатен оргсекретар на градския комитет на ДКМС. Иначе той беше студент в Московския Държавен Институт по Международни Отношения. В края на събранията казваше по няколко думи, не банални, но и "без да се изхвърля". На аспирантското дружество секретар беше С. Г., и то за втора поредна година, което беше рядкост. Считаше се, че една година подобно натоварване беше напълно достатъчно. На С. Г. вече беше разгледана препоръката за приемане в партията. Когато на предложените за приемане в редовете на БКП им обсъдеха и гласуваха успешно кандидатурите на всички нива (от заседание на дружественото бюро на Комсомола, та чак до ниво градски комитет на партията), те се считаха за приети за партийни членове, но партийни членски книжки получаваха едва след окончателното си завръщане в България.
Затова аз и до ден днешен не зная получил ли беше С. Г. партийна членска книжка или не – след десети ноември 1989-а година той стана един от лидерите на синята опозиция. Но да се върнем назад във времето, сиреч малко преди Перестройката на Горбачов.
Тогава един от членовете на аспирантското дружествено бюро, Л. А., подава докладна до партийното бюро относно стила на работа на С. Г. Докладна, съдържаща думи като "парадност", "кариеризъм" и куп други подобни ласкателни епитети. При това партийното бюро решава да предложи пред комсомолския вузовски комитет въпросния Л. А. за наказание за клевета. За наказание (не помня за какво) предлагат и една аспирантка, Б. Та на заседанието на вузовския комитет, при обсъждането на наказанията, Б. заявява на председателката на партийното бюро Н. Д. : "Че нали преди два месеца, като се видяхме в ресторанта на посолството, ти каза, че С. Г. е кариерист.". Сконфузена, Н. Д. не намира какво друго да каже освен: "На вашата маса имаше толкова изпити бутилки вино, че...". На което Б. отговаря с категорична и саркастична усмивка, която сякаш казва: "Скъпа, знам си мярката."
В крайна сметка градският комитет на ДКМС сваля наказанието на Л. А. и след някое време той става партиен член.
Ще приключа с една случка, разказана от мой братовчед. Постъпил той на работа в Корабостроителния завод във Варна. Трябвало да обясни на един майстор-техник с какъв електрод трябвало да изтегли един заваръчен шев. Получил отговор: "Тая работа няма да стане така.". Братовчед ми удвоил усилията си и казал как се минимизира съпротивлението на водата, но отговорът си останал същият. Когато направил трети опит, тогава чул: "А бе, момче, ти колкото заплата вземаш, аз толкова партиен членски внос плащам."
© Владимир Костов Todos los derechos reservados