* * *

 Оставаше й малко, когато най-после отвори очите си за нея. Дълго, като цял неизживян живот, беше отчуждението му. Видя я отново с предишните си очи – очи на влюбен – докато тя гладеше поредното неделно пране пред телевизора. Стори му се, че този момент се повтаря. Сякаш се завръщаше след дълго, много дълго отсъствие и беше пропуснал съществени неща, станали без него. Разглеждаше я като напълно непознат или като добър стар познат, с когото не се бе срещал цяла вечност. Беше изживял и преди същия момент – момент, в който открива нещо отдавна подминато, изпуснато. Припомни си изскачането от пътя след онова обаждане на Жоро, подробност, на която не беше предполагал, че е обърнал внимание. Като в хипнотичен сън се видя филмирано отстрани. ТЪМНОТО ШОСЕ, ОСВЕТЕНО В ЧЕРВЕНИКАВО В ДЪНОТО СИ ОТ ОНЗИ ПАМЕТЕН ЗЛОВЕЩ ЗАЛЕЗ, КОЙТО ГО ОЧАКВАШЕ, ПО ПЛАТНОТО ВИЖДАШЕ ДА ПЪЛЗЯТ ЖЪЛТИТЕ ЗМИИ НА ФАРОВЕТЕ, ДА ИЗЛИЗАТ ВСТРАНИ И ДА ПОТЪВАТ В КАНАВКАТА, ДОКАТО ТОЙ ЗАКОВАВА НА КОСЪМ СПИРАЧКИТЕ. Със закъснение тези мигове се възстановиха в паметта му. Така внезапно забеляза промените в Нора. Следеше движенията, с които изпъваше и премяташе дрехите, фигурата й, губеща се в гънките на широките, преди изпънати по бедрата й джинси, подаващите се от ръкавите на кашмирения пуловер бледи китки. Преди най-малката промяна в очите, в гънките на устните й дори, му подсказваше, че нещо не е наред, че той нещо е пропуснал, за да се чувства тя наистина добре. Сега беше пропуснал да забележи откога точно беше започнала да се променя тя. Просто беше пропуснал да я вижда. Забеляза я изведнъж изтъняла, устните й насила извити в усмивка нагоре, но очите, тези единствени вечно засмени, слънчеви и весели очи-теменужки, бяха загаснали. Цялата тя се беше превърнала в едно все още красиво, но клюмнало цвете. Подплашен, зает със себе си, не беше забелязал как тя започваше да излиза от пътя. А може би вече бе подминал моментът, в който той все още беше в състояние да я предпази от това пагубно изскачане. ТОГАВА БЕШЕ ОВЛАДЯЛ КОЛАТА АВТОМАТИЧНО, но нея не можеше да овладее по този начин. Тя искаше повече, тя искаше обич, обич точно сега, в най-трудния момент и понеже не беше я получила, в сърцето си с болка, но и с предварителна прошка, беше отрекла всичката обич, получена отпреди, от онова щастливо време, останало далече назад, в което не бяха имали проблеми и беше лесно да се обича.
 Отиде до нея и я прегърна. Срещна учудения поглед на сина си, седнал срещу тях на канапето и го повика.
-Ела тук! – разтвори прегръдката и за него.
 Ако не беше синът, Нора щеше да се разплаче с глас. Склонила глава на рамото му, тя се отпусна, омекна, изведнъж изгубила силите си. Една единствена сълза не сдържа в очите си, но я обърса тихо на ревера му.

* * *

 Болестта на Нора беше нещото, което го накара да пренебрегне себе си. Все още имаше време. Наистина малко време, но то му беше отредено не да го пилее и не да повтаря грешките от миналото. През първата година от брака им беше стоял по същия начин до главата й, треперещ в сърцето си да не я изгуби. Тогава беше имал своята малка надежда. Сега знаеше, че такава няма. Нора се оказа по-слаба, по-изтощена. Дали защото задържа всичко в себе си или съдбата бе отредила да го накаже като му я отнеме? Знаеше, че в тези случаи, започне ли се веднъж с болестите, към по-добро не може да се стигне. Вярно, имаше случаи болни от СПИН да живеят дълго преди болестта да се развие. Той все още не беше показал никакви отклонения, лекарите, които го наблюдаваха, му бяха казали, че и здрав може да му завиди. Не усети никаква радост от вероятността той да е един от дълголетниците – носители на СПИН. Изпитваше срам и угризения от четирите седмици, в които се бе държал недостойно и с това, може би, бе разклатил съпротивителните сили на Нора. Даде си сметка, че е изпуснал време, което би могъл да използва, време, в което тя и той са имали нужда един от друг. Беше се вкопчил в собствения си живот толкова силно, че сам без малко да го удуши. Забравил в какво се крие той, веднага изхвърли от него приятели, познати, дори жена си, докато остана празен, без съдържание – огромен въздушен мехур, пукнеше ли се, от вътрешността щеше да изсъска само въздух и да разпилее глупавите накъсани гумени парчета, без да остане нещо. А неговата орис беше да наблюдава отсртрани и да се влачи кой знае колко след нейния край с усещането за празнота и вина. Времето теглеше дългата си еднопосочна верига, той все така оставаше в непоклатимо здраве. Започна да забавя редовните си посещения в поликлиниката, да пропуска периодичните изследвания. Към работата си все още се отнасяше отговорно, но не я вземаше присърце както преди. Стана непродуктивен, безполезен, когато Нора се задържа на легло, си взе отпуска, макар че не беше нужен непрекъснато до нея. Беше наел медицинска сестра в дома. Нора имаше нужда и от него. Беше имала и преди, много преди той да го осъзнае, много преди да разбере за смъртоносните молекули в кръвта си. Веднага след тяхното примирие тя отпадна. Възродената му любов я подкрепи, върна й жизнеността и енергичността, но за кратко. Отслабналият й организъм много лесно се изтощи и се поддаде лесно на болестите. Започна с леки нервни разстройства, на които не обърна внимание, после се появиха някакви досадни обриви, помисли, че са от нервното превъзбуждане и ще отминат. Не се обади в поликлиниката, нито на Жоро, въпреки наставленията му. Когато Борис видя възпалените петна по ръцете й, тя излъга, че са от праха за пране и така, докато той се усъмни, те прераснаха в инфекция. Цели два месеца беше непрекъснато хремава, със стомашни разтройства, докато организмът й се изтощи напълно и я принуди да легне. Борис наблюдаваше бавната й смърт. Не му и минаваше през ума, че това го чака и него. Дойде времето, в което да се моли по-скоро да свърши всичко и Нора най-после да намери покой. Виждаше терзанията й и започна да желае единствения изход. Тя отслабна много, свали теглото си наполовина, промени се напълно. Загуби всякаква външна прилика с жената отпреди, ала духът й, който като светлина се изливаше през очите, усещаше същия – нежен, любящ.
 Синът им, вече почти на шестнайсет, също имаше нужда от баща си. Искаше обяснение и подкрепа. Изживяваше в болестно състояние на детската си психика трагедията, която виждаха очите му. Докато Нора бе имала все още някакви силици в себе си, Борис бе разговарял с нея. На няколко пъти беше го заприказвала за времето, когато няма да може да се движи, да говори. Той припряно я прекъсваше и се опитваше да я отклони от тази тема. Беше сигурен, че тя мисли и се страхува от това. Виждаше молбата в очите й и тяхното плахо отклоняване към лекарствата. Поставяше се на нейно място. Като нея виждаше единственото успокоение. Предусещаше, че тя ще се опита по някакъв начин да ускори смъртта си, но това не го плашеше, защото Тя и бездруго щеше да дойде. Вече нямаше накъде да й бягат.
 Нора издъхна в ранна утрин. Заспал на стола до леглото й, Борис не беше я усетил. Съжали, че не го е събудила. По изпразненото шишенце с успокоително на нощното шкафче до главата й разбра защо не го е сторила. Мисълта за живот без нея отсега нататък се задържа в съзнанието му и изпълни цялото му тяло с болка. Застина, стиснал ръката й. Единствено пръстите му гладеха изтънелите, пръснати по възглавницата, кичури коса, по тънкия нос и хлътналите й страни. Клепачите закриваха сините очи. С тях и Нора беше изчезнала от това лице. То беше чуждо, изкуствено, някаква изоставена мъченическа маска.
 Шум от врата го извади от това състояние и първото, което направи, беше да посегне към шишенцето и да го скрие в шепата си. Без да осъзнава защо точно, сякаш искаше да прикрие безсилието й, да я предпази от приказките около нейната постъпка или подтикван от бащински инстинкт да спести някои жестоки подробности на сина си.
 Изведнъж къщата се опразни. Зейна като дупка, която го връщаше към болезнените спомени. Останаха двама осиротели мъже в къща без стопанка. Оттук нататък не намираше никакъв смисъл в дните, които го очакваха. Най-страшното му предстоеше – дългото и мъчително пътуване към последната точка. Като ОНЯ ЗАЛЕЗ, към който беше тръгнал.
 На заник винаги е трудно. Дори когато си достигнал до него. Помнеше дядо си. Беше близо на деветдесет и пет. Все мърмореше, че навярно Господ го е забравил на някоя остаряла страница в тефтерите си и е време отдавна да го повика при себе си. Малцина живеят толкова. Предусети отрано края си, посърна, промени се, стана друг човек – не приказва, не хленчи, но все намръщен. Беше му казал: „Чедо, и на сто пак се види малко на тоя, дето е тръгнал натам. Не е леко да си идеш от тоя свят. Пък и никой не знаe има ли нещо след това и какво е то. Хубаво ли, лошо ли? Човешка душа е – бои се от неизвестното пък и лакоми се за още... Лошото е друго – когато млади-млади, отрано превалило своя заник, слънцето им се изтърколи-недоизтърколи и – изчезне! Като по време на буря посред бял ден, изчезне зад облака и не се покаже повече. И току-виж рано е, а се е смрачило. Останал денят наполовина.” Когато леля му му каза за стария, денят вече се свършваше. Часове бе играл на полето без да усети кога слънцето е наклонило на запад. Кръгло като медената пита от приказките, спокойно, вече намалило светлината си, то отиваше зад хоризонта да обиколи невидимата половина на нивката си.
 ...Трябваше да премине през продължителни боледувания, да гледа как тялото му се деформира, с него и душата. Смъртта му се виждаше като спасение, дългоочакван покой, но докато стигне до нея... И все пак не е бил съвсем прав старият – и от това има по-страшно – да живееш дни изпразнени от смисъл, дни, които другиму си отнел, в безкрайното премисляне на едно неосъзнато убийство!
 В една от самотните си нощи насън видя лице на отдавна забравено момче от далечното си детство. Не запомни нищо друго от съня. Само лицето. Познаваше тези черти. Как беше успял да ги забрави! По онова време и той ходеше късо подстриган. Лете носът му започваше да се бели от слънцето по същия начин, както бе видял Митето. Бяха десетина годишни хлапаци. Скитаха из улиците, а когато ги подгонеха, хукваха да се крият при реката. Потапяха се до шия, гушеха се в сенките, а когато опасността преминеше, се кикотеха. Наесен реката се покачваше с половин бой, течението ставаше силно и на места образуваше скрити водовъртежи. В един такъв водовъртеж попадна и Борис. Влезе на шега само да измие калта от краката си, а водата го завлече. Разпищя се, уплаши се и вместо да се хване за брега, опита да плува, но така само изгуби време и сили. Реката го дръпна навътре, вече не стигаше клоните. Гледаше с ужас стъписаните деца на брега и пищеше, сякаш те можеха да му помогнат. Хлапетата стояха на брега. Най-малкото от тях се разхлипа и закри очите си. Хукна към стотина метра надолу към скалите и закрещя: „Бате! Бате!” Батко му, момчето от съня, го чу, затича се към него. Момчетата изкрещяха в паника един през друг като сочеха водата: „Борис се дави! Водата го завлече!” Видя го да разбутва водата и да скача във водата.
-Какво чакате, бе, бърже потърсете някого!
 После не помнеше какво бе станало. Разказаха му, че наблизо бе минал овчар, чул врявата и дошъл към реката. Борис извадил, като го закачил с дългата си гега, но Митето вече било завлечено във вира. Насъбраха се и други възрастни, извадиха тялото и го проснаха на пясъка, вече вкочанен и посинял от студената вода. Борис стоеше настрани и плачеше в шепите си. Там трябваше да е той. Митето се беше удавил заради него. Чувстваше се така, сякаш бе откраднал живота му. Дълго време живя с това усещане за вина, за непоправим грях. Много по-късно, вече в гимназията, си даде сметка коя беше причината да се чувства виновен. Не само вироглавството, което го беше завело в реката. Вината идваше от една малка подробност, която с малкото си детско мозъче не бе напипал, но подсъзнателно бе реагирал на нея. На негово място Борис не би скочил във водата. Като се подиграваше на гузната си съвест, си беше казал, че този живот го живее даром и нещо повече – живее го вместо друг. Затова не бива да остави времето да изтече неусетно зад гърба му. А беше станало точно така. Изпепелиха се дните и не остана нищо от тях. Което беше още живо в него, с него щеше да си иде. Толкова много страдаше, без някой да разбере за страданието му. А сигурно и на други им предстои да изминат този път от самото начало до изкуплението на грешката, така както все някъде някой друг преди него бе имал неговата съдба, но не бе имал възможността да го предпази. Тогава би се замислил.

* * *

 Очите му се наляха със сълзи, когато чу и своето име. То отекна стряскащо по стените на препълнената зала, в която раздаваха музикалните награди. От ръкоплясканията ушите му забръмчаха. Сцената, стените и таванът се завъртяха пред очите му. „Награда за най-добър музикален клип на годината!” Излезе с разтреперени крака от мястото си и тръгна към подиума. Слепоочията му горяха. Усети в тялото си тежка вълна, изпълни го целия и заседна на гърлото му. Няма да може да каже нито дума. Пое наградата, целуна звездата, която му я връчи и застана пред микрофона. Залата още шумеше от коментари и горещи аплодисменти. В него се събраха всички очи. Пред тях стоеше само един от многото наградени. Наистина звезда тази вечер, но те бяха свикнали на всякакви величия. Нищо повече от останалите. Хората, които бяха насядали на предните места и го виждаха по-отблизо, започнаха да се побутват, да си шепнат и да сочат насълзените му очи. Гласът му се разнесе тих, треперлив и всички млъкнаха.
-„Без любов към смъртта” – така се казваше песента, за която бе направил клипа – е толкова хубава, че бих искал аз да съм този, който я е създал... Тя заслужава най-хубавото и ако аз поне малко съм се приближил към него, благодаря на всички, които ми помогнаха и работиха с мен.
 Публиката мълчаливо гледаше в него. Поглъщаше бавно изречените думи, а когато изброи всички имена и направи крачка назад, овациите не го заляха, както ставаше при другите призьори. Нещо в него се отприщи, гърлото му се отпусна. Хората чакаха. Не бяха чули това, което искаха, а той имаше какво да им каже. Светкавици от всички страни бляскаха в очите му да уловят сълзите в тях. Хвана микрофона с двете си ръце, с тих, но прояснен глас заговори на жадните очи срещу себе си:
-Това беше моята история или по-скоро краят на моята история, край, който не бих желал да срещна. Той ме постави очи в очи с истинската ми същност, която не ми хареса. Този край ме накара да преодолея гнилото в себе си...
 Чисто човешкото любопитство, което смири духовете, бе изместено от мълчаливо съчувствие и уважение. Човекът в средата на кръглата сцена говореше като мъдрец, без да е такъв. Пред тях стоеше един простосмъртен, за чийто живот бяха споменали в пресата – разни пикантни подробности. Сега той самият стоеше изправен пред тях. Някои не сдържаха сълзите си. Сигурно и пред екраните на телевизорите мнозина подсмърчаха. Плачеха от съчувствие или за самите себе си, открили нещо общо. Борис отново направи дълга и напрегната от тишина пауза. Замислените му очи го издаваха, че не е свършил. В мълчанието преглъщаше сълзите си за себе си и за Нора, и за сина, който напълно беше забравил.
-Смъртта не е най-страшното. По-страшни са дните живот, в които очакваш смъртта си и, още по-страшни са те, ако през тях премисляш неволната си вина за загубата на близък човек, който не го е заслужавал и който си обичал.

 На огромната бяла стена зад гърба му се появи огнен надпис: „НЕ СИ ОТИВАЙ БЕЗ ЛЮБОВ” Нашепващите думи от началото на песента плъпнаха в залата. Публиката притихна, вперила очи в екрана:

Не си отивай без любов!
Небето пълно е със нея...
Когато слънцето заспи,
по стъпките му капе любовта...
Не си отивай без любов!
Сърцето е ранено и бездруго
към смърт отива,
но защо
да си отиде без любов?
Не си отивай без любов!
В звездите любовта кърви
в сълзи по слънцето.
Не си отивай
без любов,
без прошка!
И бездруго
те чака залез,
но нали
и залезите са красиви?
Не си отивай без любов!
Смъртта горчи
на живите.
От тях не си отивай!
Угасва слънцето.
По стъпките му
съхне любовта
и болката.
Не си отивай без любов!
Не си отивай без любов!

КЪЩА. Жена и дете го изпращат. Влиза в колата, през задното стъкло вижда как му махат.
ПЪТ – преграден от състава, който пее, искат да го спрат. Подминава ги.
НОЩЕН БАР. Мъж – сам на маса – откъм гръб, леко в профил. Пуши. Пуска дима на кръгчета. През едно от кръгчетата – мадама до билярда. Косата й е прибрана. Само една къдрица, извита на S. В кадър – удвоеният й образ, две есобразни къдрици, между които се изписва кръгче от дима. Преминава в червен пулсиращ компютърен надпис: „SOS”
Хотелска стая. Мъжът набира номер от старовремски апарат. Пръсти на мъжка ръка. Набират: „3-0-3”. Тройките са с орнаменти. Избраните цифри излизат встрани от шайбата и изпадат в десния ъгъл на екрана. Приличат на S. Върху тях– жълт пулсиращ компютърен надпис: „SOS”
БОЛНИЧНА СТАЯ. В леглото – мъртва млада жена. – жената от първия кадър с къщата. Мъжът – до нея. Хваща ръката й, тя се пречупва леко в китката, пръстите сочат към земята. От безименния й пръст се изтъркулва брачната халка на пода...
МАГИСТРАЛА. Кола. Мъжът в нея. Залезът остава зад гърба му (страничен план). Пред него – пак залез. Отблизо – кадър през предното стъкло на колата – залез. Мъжът поглежда към страничното огледало – в него – пак залез. Поглежда още веднъж залеза пред себе си, после в страничното огледало. В огледалото – пътят изчезва в пламъци, те са погълнати от мъгла от прах, който се отдръпва и разкрива лицето на жена му от снимка върху надгробен кръст. Всичко е чернобяло, само залезът е цветен. Поглежда към залезът напред. СЛЪНЦЕТО – огромно, червено, пътят влиза в него. В слънцето – кръст, снимка – неговата – върху надгробен кръст. Около кръста съставът, пее. Камерата се отдалечава, смалява червения кръг, който се оказва сред пара – облаци – черни. Камерата се отдалечава още, докато стигне до картината на един залез на облачно небе. Слънце – като страшно кървясало конско око. Скоро ще се стъмни. Красив залез. Като на кино. Красив, но не в най-западната точка, а в средата на хоризанта, високо в небето, където е мястото на пълно обедно слънце. Залез – гледан отдолу. Камерата се измества – мъжът гледа този залез. Камерата започва да се издига, издига, отдалечава се постепенно от птичи поглед, докато накрая мъжът се вижда като надгробен кръст.
... По стъпките му
съхне любовта
и болката.
Не си отивай без любов!
Не си отивай без любов!

Нова Загора,1993 г.