Вървеше  леко прегърбен, придържайки  с двете си ръце яката, която скриваше почти цялата му глава. Вятърът периодично се усилваше и едрите капки дъжд безмилостно удряха откритата част от лицето.  Бурята сякаш се опитваше да смаже упоритата дребна фигура, която устояваше на гнева на природата.
Деляха го стотина метра от странноприемницата.
Мястото беше мрачно,  замъглено от тютюневия дим, но това явно изобщо не пречеше на посетителите,  които шумно разговаряха и бореха студа с вино.
Привлече погледите им за няколко секунди, след което се върнаха към обичайното си занимание, сякаш изобщо нямаше нов посетител.
На масата в дъното имаше свободно място и се насочи към него.
-    Нещо против да се присъединя?
Двамата изгледаха внимателно дребния човечец.
 Имаше пълно, червендалесто лице, на човек обичащ да си угажда. Торбичките под очите му издаваха близостта с алкохола, но въпреки това правеше впечатление живия и остър поглед.
Отметна дебелото наметало и седна срещу тях, без да дочака отговор. Дрехите  издаваха благородно потекло, или поне заможно, на човек свикнал бързо да бъде обслужван, което допълнително се подчерта от категоричния жест, който направи към ханджията.
-    Вино и нещо за ядене.
-    А пари имаш ли?
Новодошлият извади кесия, която удари върху масата. Звънът на монетите в нея накара ханджията веднага да промени отношението си.  Останалите на масата само се спогледаха.
-    Господинът веднага ще получи от най-хубавото ми вино и печен глиган.
Два часа по-късно, видимо пиян, реши да си ходи, но не можеше да стане от масата. Двамата услужливо го хванаха през кръста и го изведоха навън.
-    Пиер, малко по натам – каза единият, като явно предугаждаше действията на другаря си.
Последният кимна и продължиха напред. Изненадващо, пияният се отскубна от тях, направи няколко крачки назад, сложи ръката пред устатата си и изрече нещо на латински, което неуспялите нападатели не разбраха,  но усетиха неописуемия ужас, който ги завладя.
Малко след това паднаха на земята в страшни гърчове.
-    Mahazael, не сега, още ми трябват живи, защото не мисля да влача телата. Нека ме последват – рече, докато продължаваше да държи ръката пред устата си.
-    Филип, някой ден виното ще те накара да допуснеш грешка, а аз ще съм там.
-    Добре, но сега трябва да нахраня децата си, така че побързай.
Убийците го следваха като в унес до лабораторията му.
Почука три пъти, при което чиракът махна резето и тримата влязоха вътре.
-    Можеш да си тръгваш.  Утре ще ми трябваш около обяд, за да изхвърлим остатъците.
Младежът кимна и затвори вратата след себе си.
-    Позволявам ти да се нахраниш с душите им.
Беше научил тайното име на демона, което старателно бе гравирано по поръчка върху пръстена,  който винаги слагаше пред устатата си при контактите с него. Обичаше да унижава висшите духове, за да демонстрира превъзходството си над тях, макар отлично да знаеше каква цена може да плати.
Отиде до рафта, откъдето свали две половинметрови стъкленици увити в плат. Махна покривалата и се усмихна на създанията затворени вътре.
Хомункулусите умираха от глад.
-    Само още миг, деца мой. Първо Амаимон да се нахрани с душите им, после телата са за вас – рече, докато се пресегна за триона.
Създанията го гледаха със смесица от умиление и лудост.

Шест месеца по-късно се разбра, че швейцарският лекар Парацелз е намерен мъртъв, с изцъклен от ужас поглед в стаята си. На пода имало окултни символи, чиито кръг е бил прекъснат на едно място.