- Много е студено днес, Недке, и хората не купуват цветя.
- Да, права си, но на мен не ми стигат парите да се прибера.
- Ето, вземи! Аз ще ти дам пари - каза старата жена без да се замисли - Така и така лекарство няма да мога да си купя!
Жените продължаваха да стоят на тротоара с надеждата, че все някой ще си купи цветя. Гледаха минаващите покрай тях хора. Изражението на лицата им беше различно. Всеки от тях бе понесъл своята грижа, радост или тъга.
Продавачките се усмихваха на хората. Някои им отвръщаха със същото, други ги отминаваха безразлично, а трети надменно обръщаха глава и продължаваха своя път. Този жест не отчайваше възрастните жени, те искрено вярваха, че все някой ден на хората ще им потрябва красота.
Свечеряваше се. Продавачките решиха да си тръгват. Станаха, отупаха полите си от праха.
Взеха цветята и поеха нагоре по пътя!
Неочаквано момчето,което пресичаше посоката им, се спря.
- Продавате ли тези цветя? Бих искал да купя няколко за приятелката си!
- Да - с усмивка му отвърна една от тях- Вземи, синко! Вземи тези, виж колко са хубави!
- Вземи си и люляк, момче - добави другата жена.
- Колко сте мили - усмихна се момчето и им подаде шепа монети - Съжалявам, но нямам повече, за да ви се отблагодаря!
- То и ние нямаме пари, но ти си добро момче! Здрав бъди!
Един автобус дойде на спирката, момчето се затича и се качи. Жените дълго гледаха след него. Всяка от тях мислеше, че трябва да се прибере, но и двете усещаха надеждата, че на хората винаги ще им бъде потребна красота.