Надежда вече беше изгубила всякаква надежда, че съдбата изобщо ще ѝ предостави шанс да срещне някой надежден партньор от мъжки пол. Беше имала няколко връзки, но колкото и хубаво да започваха нещата, накрая те – мъжете, все я напускаха. „Виж, ти си прекрасен човек, но между нас просто няма да се получи“ или „Аз не съм подходящ за теб, заслужаваш нещо по-добро“. Мда, тя беше толкова добра, че никой не искаше да се задържи при нея. Какво – не издържаха на добротата ѝ ли? Трябваше да бъде лоша и лицемерна, за да задържи до себе си мъж ли? Очевидно не се вписваше в най-новите тенденции в мъжките представи за подходяща жена, а пък изобщо не възнамеряваше да посегне върху прекрасната си личност, за чието изграждане и последвало израстване бе благодарна на родителите си, а и горда със собствените си постижения.

            И тази вечер Надежда си беше сама вкъщи – в собственото си жилище, изплатено със съвестен труд и малко помощ от баба ѝ. Обичаше дома си. По принцип. Всяка мебел, всяка вещ бяха внимателно подбрани и поддържани в отлично състояние. Нямаше нищо излишно – никакви евтини пейзажи, тривиални статуетки, дребни вехторийки, които да събират прах. Ако получеше такива като подаръци, тайно после ги даряваше на социално слаби семейства. Семейства… Ех, и тя мечтаеше за свое семейство. Вече подминаваше Христовата възраст и въпреки неспирните ѝ молби към Сина Божи, все още нямаше никакъв изглед някой мъж да се спре точно на нея, за да си свият двамата гнездо. И да имат деца. Тя много обичаше децата.  Поне можеше да им се радва всеки ден в работата си. Но те бяха чужди деца. Прегръщаха я и ѝ се радваха като я видят, но когато майките им си ги взимаха в късния следобед, в очите им имаше друго – чиста, дълбока, безгранична обич.

            Чайникът засвири и я измъкна от тежките мисли, които, както всяка вечер, само я чакаха да се прибере и ѝ се нахвърляха като глутница изгладнели вълци. И дъвчеха хищно от душата ѝ. И изпиваха всяка капчица надежда от сърцето ѝ.

            Надежда седна с чашата чай пред телевизора и защрака с дистанционното. Трудно избираше какво да гледа. Някак скучни ѝ бяха всички предавания. Реалитата не понасяше, особено пък жените участнички – всички бяха едни такива предвзети фръцли, лигави… „Уф!“ – тръсна глава – или пък едни такива нахакани, самоуверени, груби, перчат се наравно с мъжете. Сериали – от онези с многото любов, драми, сълзи, злоба и неспирни интриги – не можеше да изтърпи повече от пет минути, направо ѝ се повдигаше. Криминалните… хм, много слабички откъм сценарии, то направо нереално перфектни тия ченгета, особено американските. Едни и същи, и то стари игрални филми въртяха по различните канали, все едно всичките телевизии се бяха наговорили тенденциозно и със завидна упоритост да промиват по един и същ начин мозъците на зрителите. Екшъни не понасяше – разни там мускулести мъже, които винаги раздаваха лично правосъдие. Ама такива мъже – все най-най! Че кой им вярва, че изобщо съществуват вече такива?!

         Остави дистанционното на маста и взе чашата си – поне нещо да я сгрее в тази хладна вечер – хладно беше навън, хладно и в дома ѝ, заради самотата, въпреки че огънят в камината щедро раздаваше топлина в стаята. От екрана се лееха поредните глуповати реклами. Надя отпи от чая и се загледа невиждащо пред себе си. Пак се замисли какво толкова не ѝ е наред, та да не може, като всяка средностатистическа жена, да си намери подходящ мъж, който да остане с нея „докато смъртта ги раздели“.

            „Ако имате усещането, че късметът Ви е напуснал, че не ви върви нито в любовта, нито в каквато и да е друга сфера на живота, ние можем да ви помогнем“….

            Комбинацията от думите „не ви върви в любовта“ и „можем да ви помогнем“ приковаха вниманието на Надежда и тя с надежда се взря в екрана и усили звука. От телевизора право в нея гледаше пълничка жена на средна възраст с простоват външен вид (сякаш тъкмо се е надигнала от лехите с домати в градината и е седнала пред камерата) и поглед, в който, въпреки изричаните думи на съчувствие към тежката съдба на зрителите, не се четеше абсолютно нищо. В синя лента под образа на жената беше изписано: „Маг Виолета – Гадаене на червена леща. Изчистване на черни магии. БОНУС – Ритуал за късмет в любовта и предизвикване на щастие и богатство, тел: 0987654321.“

           Надежда остави дистанционното на масата, сви крака под себе си на дивана, опря топлата чаша с чай до гърдите си и насочи цялото си внимание към предаването.

            - Да чуем следващия зрител! – подкани с плътен глас Маг Виолета и в ефира се разнесе пращене, а след него плахият гласец на жена:

- Здравейте, Маг Виолета! Гледам редовно Вашето предаване и…

             - Добър вечер! Кажете какъв Ви е проблема! – грубо я прекъсна жената от екрана.

          - Ами аз… – заекна зрителката, явно неочаквала такова припряно отношение.  – Скоро ме съкратиха от работа и сега ми е много трудно, имам заеми да връщам, а и студентка издържам. Една моя братовчедка ми даде координати на една ферма в Англия  и ми препоръча да отида да поработя там. Та… аз се чудя… дали да замина?

          Маг Виолета хвърли с отработен  жест шепа червена леща върху масата пред себе си и заровичка из зрънцата. След около трийсетина секунди сумтене, няколко „Хм“-та и „аха“-та, изрече тържествено:

           - Ооо, много хубаво Ви излиза! Стягайте куфарите и тръгвайте! Там Ви очаква хубава работа с висока заплата, ще срещнете богат мъж, ще имате щастлива любов, изобщо няма да ви се връща. Очертава Ви се прекрасно бъдеще!

            - Ама аз си имам мъж…, той е болнав, не работи….

           - Ще срещнете богат и здрав мъж, Ви казвам! Тука болести не Ви излизат. Обадете ми се след предаването, ще Ви кажа как да направите ритуал за успешна работа. Дайте следващия зрител!

        - Алооо! Чуфате ли ме? Търся Маг Вене…, ъ-ъ-ъ, Виолета… - в ефира прозвуча дрезгав мъжки глас, с ясно доловим алкохолен акцент.

          - Намерихте я, господине. Кажете! – властно изрече Магът.

           - Ъ-ъ-ъ, вижте сега, малко се притесняфам, ама… такова…

           - Спокойно споделете проблема си, господине! Ние сме тук, за да помагаме.

         - Жена ми… Тя…, струва ми се, че,… не – сигурен съм, че тя има връзка с братовчед ми. Не се прибира, не ми готви, спря да ми дава от заплатата си… Аз… какво да направя?

      Последва половинминутно требене на нова шепа червена леща, след което Маг Виолета се произнесе компетентно:

           - Слушайте ме внимателно сега. Направена Ви е черна магия. Мда, виждам тука – от по-възрастна жена…

           - Аааа, тъстата е, тъстата, сигурно е тя, мамк…

           - Тази възрастна жена не желае да живеете със съпругата си. - прекъсна го своевременно Магът. – Иска да Ви раздели. Сърцето й е черно на тази жена.

          - Аха, да, да, така си е! – оживено потвърди мъжкият глас.

       - За Ваш късмет, аз мога да разваля тази магия и нещата с жена Ви ще се оправят. Обадете ми се след предаването, ще Ви кажа точно какво да направите. Телефонът е изписан на екрана. Следващия зрител!

             Надежда се впечатли от твърдата убеденост на Маг Виолета, от замаха, с който решаваше хорските проблеми и в гърдите ѝ се надигна надежда, а в главата ѝ се заформи идея. „Абе, сигурно и на мен някоя завистлива приятелка или колежка ми е направила черна магия. Не може пък чак толкова да не ми върви. Аз съм добра, възпитана, интелигентна, готвя добре, чистница съм, обичам децата. Щом не мога да задържа мъж, сигурно ще е заради магия“ – трескаво се запремятаха надеждините мисли, уловили се за покълналата крехка надеждица.

             След няколко минути от екрана на телевизора се разнесе плътния глас на Маг Виолета:

            - Кажете, госпожо!

         - Госпожица. Ами аз имам следният проблем – не мога да задържа мъж до себе си и да създам семейство. Имала съм връзки с мъже, но те винаги ме напускат, без да съм им дала някакви основания, мисля.

           - Мдааа, момент така. – рече Маг Виолета и хвърли лещата.

          След малко Надежда разбра, че нейна колежка ѝ е направила черна магия за вечно нещастие в любовта, но пък, за щастие, Маг Виолета може да я развали. От Надя се искаше само да се обади след предаването на изписания на екрана телефонен номер.

       Гореща вълнá заля самотната жена и я окъпа в отдавна забравени чувства. Сега нямаше търпение да свърши проклетото предаване, за да се свърже с Мага по телефона и да се свършва вече с тази досадна мъка (и с комфорта на колежката – защото жената-феномен ѝ бе казала, че когато развали магията, злината ще се върне при този, който я е поръчал). Надежда крачеше нервно из стаята и през три секунди поглеждаше към телевизора, а някъде дълбоко в съзнанието ѝ едно тъничко, немощно гласче се опитваше да ѝ привлече вниманието. Тя, обаче, не искаше да чува нищо друго, освен жизнено необходимите ѝ напътствия от Маг Виолета. Мобилният ѝ телефон зазвъня, тя подскочи, погледна ядно дисплея, видя „Mama is calling“  и даде отказ на повикването.

        След около час, с цената на много изхабени нерви, изречени десетки клетви по адрес на излишно бъбривите зрители и над двайсет набирания, Надежда най-сетне чу свободен сигнал в телефонната слушалка. Хладният безизразен глас на Маг Виолета звучеше още по-студено по телефона. Надежда обясни, че желае да ѝ бъде развалена черната магия, направена ѝ от колежката за нещастна любов.

         - С удоволствие ще Ви помогна, но тъй като развалянето на черна магия е много трудно, отнема много енергия от биополето ми и е свързано с риск и за самата мен – да поема част от негативните вибрации – ритуалът се заплаща. Освен това ще трябва да закупя и определени атрибути, а те не са евтини. Надявам се, че разбирате… - Сега гласът на жената-феномен бе станал значително по-благ и се лееше като зехтин в слушалката.

         - Да, разбира се, няма проблем. Ще направя каквото е необходимо. Само, моля Ви, махнете тази чернилка от мен!

       - В такъв случай трябва да преведете сумата от две хиляди и петстотин лева на сметката, която ще Ви изпратя. Имате ли Вайбър?

        - Ааа, ддда, имммам. – Позапъна се Надежда, сякаш изречената от феномена цифра бе заседнала в гърлото ѝ.

Усетила смущението в гласа на клиентката си, Маг Виолета продължи с по-остър тон:

      - Трябва да знаете, че магията Ви е доста тежка. Още е в самото начало на развитието си и не са Ви достигнали всички поражения, които носи със себе си. Нещата ще стават все по-зле с всеки изминал ден, ще Ви преследват нещастия вече не само в любовта, а във всички сфери на живота, включително и здравето Ви ще се влоши и в един момент ще стане късно за намеса и неутрализиране на магията. Колкото по-рано се решите на тази стъпка, толкова по-лесно и сигурно ще бъде развалянето. Ало? Госпожо? Чувате ли ме?

        - Ааа. Да… Госпожица. Разбрах Ви. Изпратете ми сметката, ще се постарая да събера парите бързо… - Здравият надеждин разум се провикваше от дълбините на омагьосаното ѝ съзнание, биеше камбаната за тревога и предстояща опасност, опитваше се да надвика врещящия глас на паниката, която вече чертаеше черно бъдеще пред стопанката си. – Само че, бихте ли ми дали някаква гаранция, че ще успеете да развалите магията? Все пак това не са малко пари… - Здравият разум си пое дъх със съвсем лекичко облекчение.

        - Ще Ви изпратя на Вайбър и Удостоверение за моята квалификация като Маг. По-голяма гаранция не мога да Ви дам, госпожо.

         - Госпожица. Добре. Ще чакам. Дочуване!

         След пет минути Надежда получи на Вайбъра си номер на банкова сметка, както и инструкции, след като преведе исканата сума, отново да се свърже по телефона с Маг Виолета за допълнителни указания относно извършване на ритуала. Имаше и прикачена снимка на Удостоверение, издадено от „Национален институт по магьосническа феноменология и астрология“ /НИМФА/ към Европейската Асоциация на Феномените, на името на Виолета Стаменова Пешева, според който въпросната имаше квалификация „Жрица – Маг“ и следните данни за феноменалност: ясновидство; психомедиаторна хармонизация; активиране на положителни енергийни въздействия; отстраняване на негативни енергийни въздействия върху личността; отстраняване на психогенни проблеми; протекция от отрицателни въздействия. На Надежда всичко това ѝ звучеше достатъчно надеждно, въпреки че онова ужасно досадно гласче някъде дълбоко в съзнанието ѝ се опитваше да ѝ натрапи малка доза съмнение.

        От къде да събере сега две хиляди и петстотин лева? С едната заплата на детска учителка имаше спестявания около петстотин – шестотин лева, не повече. Нямаше нищо излишно вкъщи, за да го продаде. И дума не можеше да става да поиска от майка си или от сестра си (щастливо омъжена в големия град) – не знаеше как да им обясни тази внезапна нужда от пари, а в никакъв случай не искаше да се разбере колко голямо е станало отчаянието ѝ, та чак е стигнала до помощта на разни магове. Срам я беше от самата себе си, но на везните на емоциите мъката и страхът от вечната самота надделяваха доста повече. Накрая реши, че още утре ще изтегли заем от банката, а пък после ще му мисли. Ако нещата се наредяха добре, можеше не само да си намери мъж, но той да бъде и заможен. Щеше да решава проблемите един по един.

          След три ужасно дълги дни, необходими за обработка на кредита, Надежда изпрати на посочената банкова сметка две хиляди и петстотин лева и за пръв път от много време насам се прибра с желание и по най-бързия начин в апартамента си, за да звънне на спокойствие на Маг Виолета.

         - Така, виждам, че парите са преведени по сметката. – потвърди жената-феномен – Днес ще закупя необходимите материали, ще ви продиктувам какво трябва да набавите Вие и утре вечер ще ми се обадите по телефона точно в 22 часа и 22 минути, за да изпълним ритуала паралелно.

          Надежда прилежно записа в тефтера си съставките, които трябваше да осигури за развалянето на черната магия:

         1. 1 бр. яйце, но от домашна кокошка, снесено същия ден

        2. 500 мл. вода от естествен извор – да не е от чешмата, а от самия извор – за по-сигурно разваляне на магията

        3. кичур коса от колежката

        4. бяла рокля – в краен случай може да се вземе назаем

        5. 1 бр. червена свещ (да не е ароматизирана, иначе се разсейва силата ѝ)

       6. 100 гр. парафин

       7. 100 мл. смазка за оръжие

       8. 1 бр. бакърено менче

       9. папрат – 5 – 6 листа 

          Разполагаше с малко повече от 24 часа, а имаше да събира доста неща, за някои изобщо нямаше идея как и от къде ще ги набави. Сън нямаше да я хване тази нощ, това беше сигурно. Гласчето на разума отново се опита да си пробие път през избуялия храсталак на надеждата, провикваше се, размахваше ръце, но Надежда го пропъждаше с ръка, сякаш беше някоя досадна муха, бръмчаща в мозъка ѝ около новородените оптимистичните мисли.

          Първите слънчеви лъчи на следващия ден завариха Надежда будна, с чаша кафе в ръка и замечтан поглед. Тя вече предвкусваше края на тежката си самота, на отчаяната безнадеждност. Поздравяваше се за това, че вече не чака на милостта на съдбата или на Господ, а най-сетне е взела живота си в собствените си ръце и е предприела конкретни действия за подобряването му.

       В гърдите ѝ бе назряла сериозна неприязън, граничеща с омраза, към колежката Мариела (наскоро преживяла тежък развод), с която и до сега не бяха в топли отношения – винаги бяха на различно мнение, всяка искаше да докаже, че е по-голям професионалист от другата. Двете с Мариела се сбориха за едно и също мъжко сърце преди повече от петнайсет години, когато следваха заедно в университета. Тогава той избра Надежда. Въпреки че любовта им беше бурна и пламенна, романсът ѝ с него беше кратък и оглави списъка ѝ от последвали неуспешни връзки. А Мариела прие поражението много зле и изглежда това беше предизвикало жестокото ѝ отмъщение.

        В детската градина колежките зашушукаха в недоумение от необичайно доброто настроение и леката отнесена усмивка на Надежда тази сутрин. А за да е смущението още по-голямо и предположенията още по-трудни, тя взе че заговори с нетипично любезен тон Мариела. Последната също гледаше объркано, чудеше се как да се държи, какво да отговаря, като бито куче гледаше с крайчеца на очите си своята колежка, която до вчера ѝ беше враг номер едно, а днес я ухажваше с усмивка. Всеобщото изумление взе своя връх, когато, след като сложиха децата да спят, Надежда предложи на Мариела да ѝ сплете косата на плитка. Мариела прие, просто защото още не можеше да се окопити и да програмира поведението според новозададения от Надежда тон. Всъщност, след фризьорските услуги, всичко си дойде на място, защото Надя рязко се отдръпна и не обръщаше внимание на никого, освен на децата. Но пак изглеждаше някак в приповдигнато настроение, а срещнеше ли погледа на Мариела, вирваше надменно брадичка и присвиваше очи, в които просветваше едва забележим налудничав блясък.

          В ранния следобед Надежда помоли да я освободят от работа и хукна с леки крачки по съседните села да търси домашни кокошки, бакърено менче, естествен извор и папрат. Запозна се с една възрастна жена на име София – добродушна вдовица, прегърбена от работа, със загрубели ръце, но с детинска усмивка на лицето и запазен младежки пламък в очите. Тя ѝ подари яйцето, даде ѝ менче и я упъти към извора край селото. Надежда беше благодарна, че не я разпитваше за какво са ѝ тези неща, защото не знаеше какво да обясни. Все пак остана с усещането, че бабата като че ли се е досетила каква е работата, но беше достатъчно тактична да не коментира. Само на тръгване, докато я изпращаше чак до портата на двора си, ѝ каза:

          - Млада си още, дъще, животът е пред теб. На малцина е писано да е леко. Спомни си оная приказка – „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“. Той – Господа – не  ни изоставя, дъще. Той ни дава уроци и гледа как си пишем домашните. От нас си зависи колко добре се учим и какви оценки ще си заслужим в собствения си живот.

          „Е, аз това правя – помагам си сама.“ – помисли си Надежда, припряно благодари на възрастната жена и побърза да си тръгне. Не че бабата беше досадна или неприятна, даже напротив – нещо в нея привличаше, усмивката ѝ излъчваше осезаема топлина, а живият ѝ поглед вдъхваше сила. Но Надя имаше да върши важни дела – чакаше я спринт по магазините в града, за да купи бяла рокля и останалите неща от списъка.

        Надежда успя да се прибере в жилището си около осем и половина вечерта. Оставаха още около два часа до началото на щастливия ѝ живот. Тя цялата трепереше от вълнение, сърцето ѝ биеше учестено, дланите ѝ бяха студени и потни.

       По предварително дадени указания, свари яйцето от домашна кокошка в част от изворната вода за точно дванадесет минути, облече бялата рокля, даже без да ѝ свали етикета, сплете венец от папратовите листа и зачака уречения час. Онова досадно гласче в подсъзнанието ѝ се опитваше да изкара целия този ритуал налудничаво смешен, но Надежда го сряза с аргумента, че то нищо не разбира от разваляне на магии и че хората си имат дипломи за тази работа. Точно в 22:22 часа тя набра номера на своята спасителка.

       - Сега объркай парафина със смазката за оръжия и намажи косата си със сместа. – продължи с инструкциите Маг Виолета.

         Надежда изпълняваше съвестно всичко. След като намаза косата си, постави на главата си венеца от папратови листа, защото, както каза вещата дама, това растение предпазвало от негативна енергия. После запали червената свещ, а от високоговорителя на телефона се разнесе гласа на Мага:

        - Сега сложѝ яйцето в менчето. Залей го с останалата изворна вода и потопи в нея и кичура от колежката ти. Готова ли си?

         - Секунда само. Мда, готова съм.

         - А сега искам да застанеш над менчето, да държиш свещта с двете си ръце пред гърдите си, да си затвориш очите и да се съсредоточиш изцяло върху това, което аз ще говоря.

        - Добре, готова съм.

        Маг Виолета започна да мънка нещо неразбираемо и на Надежда ѝ беше много трудно да се съсредоточи върху него, а и гласчето в главата ѝ вече направо крещеше: „Ти си луда за връзване, спри да се правиш на маймуна!“. Жената-феномен, обаче, извиси плътен глас и започна да напява вече някак по-отчетливо:

         - Омммм! Харисматикааа, карагатикаааа, сверомикаааа! Шихоремике Надежда стетикааа, ликостератикааааа…..

          Младата жена не можеше да различи никакви думи, помисли си, че сигурно са на някакъв специален език, който изучават в онзи техен Институт, само успя да чуе името си и се успокои, че молитвата или там, каквото и да беше това, се отнася за нея и нейното благополучие. Стоеше така със затворени очи, унасяше се от напевите на Мага и в един момент усети, че е започнала да се олюлява в такт с пеенето. „Ето – сигурно действа“ – помисли си Надя и усмивката разцъфтя на лицето ѝ, по което се стичаха мазни струйки парафин и смазка.

          След като приключи с магическото пеене, Маг Виолета заръча на Надежда да вземе яйцето от менчето и веднага ( в никакъв случай да не пренощува в дома ѝ - така каза) да го хвърли в река, като спази точно съответния ритуал.

         Надежда изхвърча от апартамента си – така, както си беше облечена с бялата рокля, на която се вееше етикета с цената, с омазаната с грес и смазка коса и с папратовия венец на главата. Хвана такси и поръча на шофьора да я закара до най-близкия мост над реката, която течеше през града. Здравият разум се червеше от срам, но се благодареше, че поне е късно вечерта и по улиците няма хора (е, трябваше да преглътне погледа на таксиметровия шофьор, който изразително казваше; „Още една луда! Защо все на мен се падат?“).

        Мостът се намираше почти в идеалния център на града и свързваше главната улица с пешеходната зона. Група закъснели минувачи, най-вероятно прибиращи се от някое от заведенията в центъра, се зададоха по него с бавни крачки. Надежда изчака групичката да премине (за което здравият разум горещо благодари), помоли шофьора да я изчака и отиде до средата на моста. Там спря, пое си въздух и след като напълно се концентрира, изхвърли яйцето с дясната си ръка през парапета - по течението на реката. След това направи три завъртания в посока на часовниковата стрелка, плю три пъти през дясното си рамо и, за по-сигурно, въпреки че не влизаше в инструкциите, се прекръсти. Сърцето ѝ биеше в такт с мелодията на „Одата на радостта“, но в доста по-забързан ритъм. Здравият разум се беше свил в едно тъмно ъгълче и плачеше от срам.

        Надежда едва заспа от превъзбуда. Цяла нощ сънува филми на ужасите, в които  колежката ѝ Мариела бе главна героиня, подложена на адски мъчения. Когато най-сетне се събуди, седна в леглото и плака дълго време. Гласът на разума се беше съвзел от шока и твърдо и настоятелно бе изложил доводите си. Този път нямаше други гласове, които да го надвикват. Сега, осъзнала реалната ситуация, Надежда се чувстваше ужасно – срамуваше се от себе си, укоряваше се за проявената глупава наивност, проклинаше се за лекомислената си прибързаност, за вярата в сляпата надежда. Тази сутрин целият ѝ свят се беше срутил като нескопосано изградена кула от карти, а тя седеше в центъра ѝ и вече не виждаше смисъл да събира тестето. Искаше ѝ се просто да изчезне, да се отвори дупка в земята и да я погълне. Или поне някой да дойде с някакъв ултрамодерен уред и да изтрие паметта ѝ, за да не я разкъсват парче по парче разочарованието, унижението, съжалението и срамът – нейната нова глутница.

        Следващите два дни колежките в детската градина сериозно се притесниха за Надежда. Тя се движеше като зомби, с празен поглед и като че ли всяко действие ѝ костваше огромни усилия. Няколко деца я попитаха дали не се е разболяла. Мариела също се разтревожи и се опита да разведри някогашната си състудентка с ободряващо заяждане за методите на обучение на деца в предучилищна възраст, но Надежда този път не прие провокацията. Само тихо измърмори: „Да, права си”, изгледа я с поглед, изпълнен с отчаяна безнадеждност и отмина.

        Свърши работната седмица и в първия почивен ден, останала отново насаме с разяждащите я мисли, разкъсвана от новата си глутница, Надя още повече рухна. Изпитваше силна нужда да сподели с някого каква каша е забъркала (но не с близките си или с някоя приятелка – не, такъв срам нямаше да може да понесе). Не искаше помощ, а само да излее пред някого душата си, за да ѝ олекне поне мъничко. Осъзнаваше, че сама се е вкарала в капана на измамата и не можеше да вини никого другиго за това. Дори към Маг Виолета не изпитваше неприязън. Все пак тя сама я беше потърсила. Да, поддаде се на изкушението по бърз и лесен начин да реши своя проблем. Залъгваше се, че си помага сама. Сети се за думите на онази усмихната баба с жив поглед. И в съзнанието ѝ блесна идея. Набързо се облече, грабна бакъреното менче и изхвърча от апартамента.

      Възрастната жена почистваше лехите в градинката си от тревички и плевели. Надежда постоя до оградата и я погледа известно време с възхищение – пъргава, жизнена, ведра жена. Прииска ѝ се на нейната възраст и тя да изглежда така.

       - Добър ден! – поздрави Надежда – Идвам да Ви върна менчето.

     - Я! Момичето от града! Добре си дошла! – отговори бабата, а детинската ѝ усмивка грейна на овехтялото лице. – Влез, де, не стой на вратата! Ела да те почерпя, опекла съм кекс. Внукът ми обикновено идва през почивните дни, ако не го повикат на работа, та гледам винаги да имам нещичко -  да си го поглезя.

       Двете седнаха на пейката под стрехата на къщата. Надежда хапваше кекс, но едва преглъщаше -  в гърлото ѝ се беше свила изповедта за една срамна, глупава постъпка и напираше да излезе и да се разкрие пред света.

       - Ще ти донеса компот – от череши, да преглътнеш кекса, че май сух ми се е получил. – намигна възрастната жена.

       -  Не, не, много е хубав кексът. Аз… просто…

       - Знам, знам, дъще. И до там ще стигнем. На лицето ти беше изписано, когато дойде да поискаш яйцето и менчето. Виждала съм такъв поглед и преди. Сега друго пише в очите ти. Чакай да донеса аз компота, а пък ти се отпусни малко и после, ако искаш, ще поговорим.

          След двайсет минути Надежда бършеше мокрото си от сълзи лице, а баба София я галеше майчински по косата и ѝ говореше:

        - Така, така, изплачи го, момиче. Всичко вече сама си разбрала. Такива сме си хората – понякога се хващаме за най-лесния начин да си решим проблемите, с най-малко усилия и все чакаме помощ отвън. Те затова и се навъдиха толкова врачки, магове, и ясновидци – знаят какви сме, използват тази ни слабост, а ние им плащаме за нашия си дяволък. Хубави неща, без лично да си положил усилия, дъще, в тоя живот почти не се случват, тъй да знаеш. Както казваме, трябва сам да си го накъсметиш.

        Надежда хлипаше, кимаше в съгласие и се червеше от срам. Така си беше – уж сама да си помогне, ама поиска друг с магическа пръчка да ѝ оправи живота. И вместо по-хубаво, по-зле стана – сега и заем да плаща.

        - Знам, че не си дошла помощ да търсиш. – продължи възрастната жена – Ти менчето нямаше нужда да връщаш, нали ти го подарих. Обаче Господ те върна при мене. Нали ти казах, че Той не ни изоставя. Моят внук, за който ти споменах – Христо се казва, работи в полицията. Той се е занимавал точно с такива случаи, разказвал ми е. Помогна на една жена от съседното село. Предлагам ти да те запозная с него, да му разкажеш всичко и кой знае – може пък и на теб да ти помогне. Да му се обадя ли да го питам дали ще идва насам днес?

        - Ами… не знам. Не мисля… Много се срамувам.

       - Хайде сега! Че на него такава му е работата. Помогни си сега сама, де – преодолей тоя срам и гордостта си и поне му дай възможност да опита.

      - Е, добре… - съгласи се през сълзи младата жена, осъзнала, че е по-добре да изтърпи срама пред непознат човек, отколкото всяка вечер да я ръфа глутницата.

       Слънцето тъкмо си вземаше довиждане със света до следващия изгрев, когато пред портата на къщата спря лек автомобил, от него слезе снажен млад мъж - малко над Христовата възраст - и закрачи през двора с енергични крачки.  

         - Бабчееее, къде си? Идаааа! – провикна се новодошлият.

         - Хайде, Христоооо! Мръкна се, бре бабеее! На пейката съм, идвай!

         Когато наближи пейката, мъжът видя баба си, която му се усмихваше с онази нейна детинска усмивка, а до нея седеше млада симпатична жена с доста посърнал вид, забола поглед в тревичките пред краката си. Христо се сепна и за малко да се спъне в една плочка на пътеката, но бързо прикри изненадата си. Изражението му, обаче, доби доста по-сериозен вид, а на челото му се появи бръчица, издаваща усилена мисловна дейност.

         Бабата запозна младите хора, обясни набързо ситуацията на внука си, а после остави Надежда сама да изложи всички подробности около измамата с развалянето на магията. Христо слушаше и кимаше, лицето му вдъхваше доверие, погледът му излъчваше решителност и Надя отново изпита онова топло чувство на надежда да се разлива в гърдите ѝ. След няколко уточнителни въпроса, полицаят увери младата жена, че ще направи всичко възможно да изобличи измамницата. Уговориха се в първия работен ден Надя да отиде в полицията да пусне жалба, за да започне официално работата по случая.

         Снажният симпатичен полицай Христо завладя трайно мислите на Надежда. Тя бе разбрала от баба София, че и той все още няма спътница в живота си. Почти не можа да спи следващите две вечери. А в понеделник като отиде на работа, най-напред потърси Мариела. Дръпна я настрана и я помоли да дойде с нея до полицейското управление – „за кураж“. Мариела за втори път се почувства объркана от поведението на своята колежка. Ако беше подготвена, сигурно щеше да откаже – ей така – по инерция, заради отколешната им вражда, но отново факторът на изненадата извика първосигналната ѝ реакция:

       - Добре, ще дойда с теб, не се тревожи. А ще ми кажеш ли какво се е случило? Мога ли да ти помогна с нещо? - искрената загриженост изненада самата Мариела.

       - Забърках се в нещо неприятно. Бях отчаяна, подходих твърде наивно и попаднах на безскрупулни хора. В слепия си стремеж да си реша… един личен проблем, си създадох нови немалки грижи. Моля те, не ме карай да се унижавам да ти разказвам подробно!

        - Добре, добре, няма да те разпитвам. Надявам се да ти помогнат!

        - Ами, аз също храня надежда. Полицаят изглежда доста кадърен.

        Христо прие в кабинета си двете жени, ръкува се сърцато с Надежда, а тя му представи Мариела като своя близка приятелка. Мариела се изчерви, нападаната за втри път този ден от изненадващи обстоятелства – полицаят се оказа доста привлекателен, а и говореше интелигентно, имаше добри обноски. Докато Надежда пишеше жалбата си, приведена над едно олющено бюро, Мариела, макар да се чувстваше неловко, се любуваше на красивото лице на инспектора, на плавните му движения, на приятния му глас. Христо улови няколко нейни погледа и стройните му мисли се запрепъваха в скромността му.  

         След няколко дни полицаят позвъни на мобилния на Надежда и ѝ каза, че има новини, но би предпочел да не ѝ ги съобщава по телефонa. Тъй като се намирал в близост до детската градина, можел да намине да поговорят. Надежда цялата грейна, сърцето ѝ запърха като щастливо колибри. Веднага изтича при Мариела и ѝ заръча, като дойде Христо, да го посрещне и да му прави компания, защото тя трябвало да свърши нещо преди това и можело да се забави.

       Половин час по-късно Надежда завари Мариела и Христо да пият кафе на пейка в двора на детската градина. Полицаят се бе обърнал към колежката ѝ, говореше нещо, от време на време приглаждаше косата си и потриваше длан в панталона си, а Мариела го гледаше захласнато и се усмихваше широко. Надя постоя отстрани няколко минути, погледа ги, накрая отиде при тях.

         - Вие двамата вече се поопознахте, изглежда?

       Мариела се сконфузи и сведе поглед. Христо скочи от пейката и веднага нахлузи професионалната си маска. Поздрави любезно и съобщи на Надежда, че утре в полицейското управление ще дойде чак от другия край на страната Маг Виолета, за да ѝ върне лично парите. Притиснали я били полицаите и тя се съгласила да възстанови на жалбоподателката сумата, заплатена за разваляне на магия, само и само да не я влачат по съдилища.

       - Предаването на парите трябва да стане при нас - в полицията, в присъствието на адвоката на Виолета Пешева. Затова ще те чакам утре в десет часа в управлението. – завърши Христо.

       - Много ти благодаря, Христо! – усмихна се Надя. – А ще имаш ли нещо против след това да те почерпя един обяд? В знак на благодарност.

       - Е, Надежда, няма нужда, това ми е работата.

       - Моля те, настоявам! За мен е много важно и ще се почувствам много по-добре, ако всичко завърши точно така.

       - Е, щом ще се чувстваш по-добре, ще отидем на обяд. – съгласи се Христо и се сбогува с двете жени.

      Надежда установи, че Маг Виолета наживо изглежда дори още по-простовата и груба. Гласът ѝ беше все така студен, а погледът – безизразен. Връщането на парите мина бързо и делово, без излишни думи, обяснения и извинения, което навеждаше на мисълта, че Магът и адвокатката ѝ са минавали през тази процедура не веднъж. Надя установи, че в момента наистина не изпитва лоши чувства към тази жена, а дори до някъде ѝ е благодарна, че успя да я забърка в този шантав филм, който се очертаваше с щастлив финал. Стиснала парите си в ръце, тя се обърна към своя спасител:

        - Отново ти поднасям най-искрена благодарност, Христо! Не заслужавах тази помощ, защото сама си бях виновна. Но, Господ си знае работата. Хайде да тръгваме, запазила съм маса в хубав ресторант – имам повод, а вече и средства, да почерпя!

       Когато пристигнаха в ресторанта, Надежда поведе Христо към една маса в дъното. Полицаят не успя успешно да прикрие радостта си, когато видя там да ги чака Мариела. Тя, изглежда, също не подозираше за тази среща, защото видимо се смути, но в очите ѝ издайнически блесна щастлива искра. Надя поръча обяд за тримата, през цялото време бъбреше весело на всякакви теми, почти не докосваше храната си, а преди десерта се извини, че трябва спешно да тръгва и остави сътрапезниците си да довършат обяда си в недоумение.

        През следващите седмици Надежда се прибираше в спретнатия си дом все така сама, но на душата ѝ беше далеч по-леко. Глутниците не бяха я навестявали отдавна. В гърдите ѝ се бе настанило едно ново чувство, което я сгряваше в самотните вечери. Не, не беше надежда. Нещо друго беше.

       Двете с Мариела се сближиха. Всеки ден пиеха заедно кафе в обедната почивка, шушукаха си и се смееха, далече от ушите на останалия персонал. Надежда изслушваше пламенните изповеди на колежката си как е влюбена като ученичка, колко е щастлива с Христо и колко добре се разбират с него. И в тези мигове новото чувство се надигаше в гърдите на Надежда и я сгряваше.

        В една топла лятна вечер, Надежда се прибра в апартамента си, по навик се огледа за глутницата черни мисли, с облекчение установи, че все още не се е завърнала и започна да си приготвя вечеря. Докато режеше продуктите, на входната врата се позвъни. Избърса набързо ръцете си и отиде да отвори.

      Пред вратата стоеше мъж с букет цветя в ръце и лице, по което се боричкаха за надмощие различни емоции – вълнение, надежда, страх, притеснение. Надежда застина с ръка на дръжката на вратата и известно време двамата се гледаха безмълвно, замаяни от срещата след толкова години.

        - Здравей, Надя! – най-сетне поздрави мъжът. – Здравей отново след повече от 15 години! Така и не спрях да мисля за теб…