Разбира се – нашият, помисли си Джони и се надигна. Не му се напускаше топлото легло, нито му се слизаше от пищните бедра на Изабела, обаче… И в най-щастливия град трябва човек да се сдобива отнейде с пари, за да живее по стандартите му.

Безпарично щастие има само в сънищата. Като този, който накара Джони да се метне на жената и, доволен от сутрешната гимнастика, да повтори като мантра истината – живее в най-щастливия град на света…

А реалността дава възможности, но и изисква да ги използваш. Като Изабела. Тя му беше жена вече трети ден. Пищна, рижава, незадаваща въпроси и разпалваща пожари в душата и тялото му. Появи се тъкмо, когато Джони вече започваше да скучае. Предната му жена – Карина, изчезна преди седмица. Къде, защо – подобни глупави въпроси не се котираха в града. Миналата година един от съседите остана сам. И, вместо като нормален човек да си намери или поне изчака някаква жена, тръгна да търси неприбралата се. Съответно – изчезна и той. Нормално! Градът си има правила, а нарушителите на правилата винаги се наказват…

Джони изгълта топлата течност от кафеника. Е, не беше точно кафе, но имаше аромат, загряваше, пробуждаше. И не беше скъпа. Въпреки специалната добавка, която продаваха легално в близкия магазин. Имаше и почти легални прахчета, но бяха скъпи, а точно сега Джони не беше в състояние да харчи пари за такива удоволствия. Изплащаше задължението към собственика на сградата, което ставаше веднъж годишно. Обаче, тая година имаха втори собственик – предният внезапно почина от оловно отравяне – седем куршума са силна доза, а новият изобщо не знаеше, че наемите вече са платени.

Спусна се внимателно по стълбите. Основно правило – искаш ли да си щастлив, че си оцелял, внимавай! Никакви зяпания по красиви облаци или жени, да не говорим за витрини или коли. Внимавай! И ще си щастлив, че и този път си минал пътя до крайната точка, а не жиивота си…

Пред входа някакъв младеж претърсваше възрастна жена и спокойно прибираше намереното в чантата й в джобовете си. Нито жената погледна Джони умолително, нито той метна поглед към двамата. Младежът явно беше изнервен – ножът в дясната му ръка трепереше, лявата, прехвърляща плячката, съвсем се трекеше. Временно явление, знаеше Джони – ще занесе намереното в магазина, ще получи любимия си прах и… Ръцете ще се успокоят. Пак ще е щастлив младеж в най-щастливия град. И жената ще се успокои и ощастливи – все пак е оцеляла, нали?

В подлеза едър мъж млатеше методично малко момиченце. Наоколо се въргаляха ножица и маска. Ясно! Детето решило да излезе на работа, извършило огромна грешка – избрало неподходяща плячка и сега плащаше. Като по всяка вероятност усвояваше важния урок за живота – не отваряй уста повече, отколкото можеш да преглътнеш…

Мислеше да си вземе кифличка, но отдалеч забеляза охраната пред пекарната. Мъж и жена, стискащи бухалки, вратата отворена… Ясно – пореден обир. Даже не поздрави, минавайки край тях – макар да познаваше мъжа. Все пак, братя бяха. Но лични отношения по време на служебна заетост не се толерираха в най-щастливия град…

Сградата, където работеше, беше тъмна. Явно отново трудещи се хора са изрязали жиците. Случваше се поне веднъж в месеца и не предизвикваше нито учудване у работещите, нито възмущение в клиентите. Търпеливо изчакваха новото окабеляване. Е, освен тези, които забравяха къде живеят и неконтролирано отдаваха Богу дух. Важното е, че все пак имаше клиника…

Денят на Джони мина нормално. Санитарите винаги биваха натоварени – един след друг докарваха пациенти, поне половината от тях трябваше след прегледа да бъдат свалени в мазето. Хубавото беше, че не ги задължаваха да почистват на болните – който не умееше да се грижи за себе си, значи вече се беше сам отписал. Малкото лекари само оценяваха пораженията върху организмите, сестрите водеха документацията, болните… Които имаха късмет – биваха настанявани. По-скоро им посочваха освободено или очакващо да се освободи легло. Понякога даваха нещо на санитарите, та по-бързо да изнесат вече излишните обитатели, но това ставаше рядко. Пациентите не бяха от богатите, пък и немалко лъжеобслужващ персонал минаваше на тараш из заведението. Неприятна конкуренция за законните санитари, обаче – част от реалността. Трябваше да си наистина щастливец, за да попаднеш на болен с нещо в джобовете, че и отиващ си, та и в състояние да остави ценностите си на друг…

Привечер Джони пое по обратния път. И сега му провървя. Автобусът на два пъти беше спиран, хора с автомати и пистолети нахлуваха вътре, ошмулваха пътниците. Него подминаха и двата пъти. Нарочно носеше специалното облекло, което отхвърляше от пръв поглед всяка възможност да приемеш това в него за що-годе заможен човек.

Забавиха се на предпоследната спирка, защото на някакъв от грабителите не се хареса пълничък човек и просто го разстреля. Тялото метнаха навън – кой ти има време привечер да вика полиция, да я чака до полунощ, да пише показания, че и – ако няма късмет – да го разпитват като евентуален глупак, извършил престъпление и изчакващ ченгетата…

В къщи се прибра без други произшествия. Хапна малко от приготвената от Изабела вечеря. Не се и опита да определи какво е – сега беше много уморен, нямаше настроение да решава кулинарните й ребуси. Само се усмихна, когато изхвърли някаква опашчица – значи, все пак имаше месо…

Така свърши щастливият ден в най-щастливият град на света. Е, не чак свърши. Оставаше нощта и евентуалното събуждане утре.

Защото това беше истинското щастие – да се събудиш. И да очакваш и следващият ден някак си да мине покрай теб.

Другаде е сиво, скучно, повтарящо се еднообразно.

А в най-щастливия град на света – напрежение, очакване, екшън, радост от оцеляването…

Иначе – защо ти е животът…