Най-тъжната дума на света
„- Пак ли плачеш, мамо? – загрижено по детски попита босото момиче. Защо?
- Заради една дума, миличка. Тя е… Това е най-тъжната дума. - сподави тя.”
„17 Ноември. Четвърти ден без теб. Този ден прилича на вчерашния. Той на миналия, а миналият на предния. Но никой от тях не прилича на дните, когато ти беше с мен.”
Така се пишеше дневникът на една изгубена жена. Анна се чувстваше като черна пръст, от която със жестокост са отнети кълновете. Беше ù толкова празно и тъмно в душата. Една душа, като разцъфнала вишна, беше пометена от градушката. Косите ù бяха изтънели и потъмнели. Очите ù се ограждаха от тъмносиви кръгове, а зениците ù все плуваха. Ръцете на Анна стояха отпуснати на облегалките на стола в съзвучие с реещия се поглед. Изведнъж тази отнесеност бе сепната от детско гласче:
- Мамо, мамо, хайде да играем на криеница!
Малката Зарина влезе в стаята както слънцето изгрява на небето. Със светещи очи и червени бузи, хрупайки ябълка от градината.
- Пак си тъжна ...