Най-тъжната дума на света

„- Пак ли плачеш, мамо? – загрижено по детски попита босото момиче. Защо?
- Заради една дума, миличка. Тя е… Това е най-тъжната дума. - сподави тя.”

„17 Ноември. Четвърти ден без теб. Този ден прилича на вчерашния. Той на миналия, а миналият на предния. Но никой от тях не прилича на дните, когато ти беше с мен.”
Така се пишеше дневникът на една изгубена жена. Анна се чувстваше като черна пръст, от която със жестокост са отнети кълновете. Беше ù толкова празно и тъмно в душата. Една душа, като разцъфнала вишна, беше пометена от градушката. Косите ù бяха изтънели и потъмнели. Очите ù се ограждаха от тъмносиви кръгове, а зениците ù все плуваха. Ръцете на Анна стояха отпуснати на облегалките на стола в съзвучие с реещия се поглед. Изведнъж тази отнесеност бе сепната от детско гласче:
- Мамо, мамо, хайде да играем на криеница!
Малката Зарина влезе в стаята както слънцето изгрява на небето. Със светещи очи и червени бузи, хрупайки ябълка от градината.
- Пак си тъжна, мамо. Не плачи!  - малката седна в скута на майка си. Татко още ли не се е обадил? Толкова ли е далече небето? Ще се обади като пристигне, нали? – питаха детските любопитни очи, непозволяващи на една  майка да ги разплаче.
- Да, мила. Разбира се, че ще се обади. – Анна прехапа устните си в усилие да не скъса бента, който спираше сълзите ù.
Тригодишната Зарина се сгуши още по-силно в майка си, опитвайки се да я накара да се усмихне.
Анна погали косата ù и отново прехапа устни. Прегърна я силно. Заключи я в ръцете си като останала част от него, която искаше да не отделя от себе си.

„18 Ноември. Пети ден без теб и без миг спокоен сън. Трябва да ми помогнеш да се опомня. Заради Зарина. Длъжна съм.”
...
„20 Ноември. Седми ден без теб. Все по-трудно ми е да пиша всяка дума, но предпочитам това, иначе ще трябва да вия като ранено животно. Много ми липсваш. Много ми липсва твоето… сбогом. Защо не ми го каза? Защо не ме изчака? За къде бързаше толкова?... – сълзите ù се понесоха през бузите, брадичката и се плъзнаха по листа. Размазаха многоточието ù. -  Толкова изгубена се усещам, толкова пуста. Не се чувствам понякога. Не ти видях очите, мили…  
Не спирам да плача. Ако Зари е права и ти си при ангелите, моля те, изпрати ми писмо. Само с една дума, мили. Не искам повече. Искам да знам, че съм те изпратила в твоя път… Ако ти не можеш, прати ми гълъб, мили. Със Зари ще се грижим за него… Искам само една дума…” - изхлипа тихо.

Раната на Анна от внезапната загуба  бе толкова голяма, че тя търсеше отдушници в представите на  малката Зарина. Това ù помагаше. Затваряйки дневника си, Зари влезе в стаята.

- Пак ли плачеш, мамо? – загрижено по детски попита босото момиче. Защо?
- Заради една дума, миличка. Тя е… Това е най-тъжната дума. - сподави тя.
- Коя е тази дума, мамо? – учуди се и се втренчи в майка си Зарина.
- Това е „сбогом”, миличка. Най-тъжната дума на света. – изрече тя с треперещи устни изпод сълзливия водопад.

Малката гушна плачещата, сякаш бе плюшен мечок. В този миг тя ù дари огромна утеха. Изглеждаха така, сякаш си бяха разменили местата - Анна бе малко момиченце, а детето бе родител. В същото време с най-сладката и детинска наивност, малката погледна майка си в очите и ù каза:
- Обещавам никога да не чуваш тази тъжна дума, мамо.
- О, милата ми… Само да я бях чула…