Беше късна вечер или ранна утрин, зависи как възприемате часовете. За Дани това беше нормалното време за лягане – 4 часа и 51 минути. Времето, в което започва да се развиделява. Часът, в който слънцето се събужда и загатва на хоризонта, че скоро ще се появи в цялата си огнена прелест. Някъде там на линията, където небето и земята се сливат в едно цяло, се появяват първите отсенки на новия живот, първите игри на светлината върху мрачния свод, поели своя поход да осветят цялото небе. Точно по това време Дани обичаше да си ляга – когато петлите по селата обичаха да разбуждат, а светлината на слънчевите лъчи никога не успяваше да огрее света.

И някак си този кратък миг беше толкова магичен, толкова необятен, че той искаше да го задържи. Да остави времето замряло между мрака и светлината, недопускайки да се прелеят едно в друго. Оставяйки ги толкова близки, а същевременно никога да не се превърнат в едно цяло. Затова всяка вечер, или може би утрин, той затваряше очи, наблюдавайки това природно равновесие през стъклото на прозореца и мечтаеше то да продължи завинаги. Карайки мрака да таи надежда, че би могъл да се превърне в светлина, но недопускайки го нито веднъж.

Магнетизмът, с който този пейзаж теглеше Дани, може би се дължеше на това, че той беше опростена метафора на собствения му живот. Тъжен и самотен живот. Лишен от истинско семейство, лишен и от приятели, на които да се опре. Лишен от радост и подкрепа, Дани се скиташе из живота изгубен и потънал във вечния мрак. Стоейки само на крачка от светлината, но никога неможейки да я достигне.

Той беше добро момче, но с трудна съдба. Когато беше само на 4-5 годинки, баща му си тръгна и никога повече не се завърна. Отиде на небето след поредното голямо приключение, което искаше да осъществи, но уви, този път не успя да докара до край. Той беше пътешественик. Мореплавател. Като капитан на големия товарен кораб „Аврора”, кръстен на съпругата му – зората на неговия живот, той пое към Америка, но този път така и не успя да премине Атлантическия океан. Някъде по средата го застигна силна буря и той не сполучи да я преодолее, въпреки всичките години опит зад руля и голямото си майсторство. Остана погребан под тежките води на Атлантика заедно с кораба и целия си екипаж. Потегли на последното си вълнуващо приключение – Смъртта. Остави една любяща, тревожна жена, и едно дете, твърде малко, за да разбере, че татко вече го няма. Че никога повече няма да се върне.

Смъртта му съсипа и без това крехката психика на нещастната му жена – Аврора, която и без това трудно преживяваше дългите отсъствия на съпруга си и тревожните неизвестни нощи, в които се питаше дали той е добре. След това нещастие Аврора остави малкото си момче на произвола на съдбата. Потънала в безкрайната си скръб, тя напълно забрави за нуждите на невръстния Дани и само грижите, които съседската жена от време на време полагаше за него, му помогнаха да оцелее. Но единствено телом. В душата си той остана мъртъв. Потъна на дъното на океана заедно с баща си в онзи тъмен ден и така и не изплува на повърхността. Нито пък майка му.

Изминаха се петнадесет години оттогава, но нищо не се промени. Дните на Дани минаваха монотонно и еднообразно. Всеки ден го събуждаха слънчевите лъчи, които напираха неискани иззад клепачите му, приканвайки го да ги отвори, а той отлагаше възможно най-дълго момента, в който ще види омразното жизнерадостно слънце. Не спеше много – няколко часа на вечер му бяха предостатъчни. Набързо се приготвяше за работа и излизаше. Работеше като програмист в голяма и уважавана световна компания и беше важна клечка сред служителите там. Проблемите, глождещи душата му, не го бяха спрели в професионалното му развитие, а напротив – бяха му помогнали. Нямаше мисли, които да го отклонят от поставената цел. Винаги приключваше всяка задача в срок и по възможно най-добрия начин. Точно този професионализъм в него харесваха шефовете му. Много пъти му предлагаха да се издигне в кариерата си, но той така и не прие. Беше доволен от това, което имаше,  и повече не му трябваше.

Вечер се прибираше в тъмния си самотен дом. Вечеряше и отново се залавяше с програмиране. Поемаше възможно най-много задачи и работеше върху тях дори у дома. Търсеше нещо, което да го държи зает, защото нямаше друго, с което да се занимава. Нямаше други интереси, единствено програмирането му се беше сторило интригуващо. Всяка поставена му задача беше като пъзел, който само чакаше да бъде подреден. Нямаше приятели. Колегите му си оставаха просто колеги. Не допускаше никой близо до себе си. Беше вълк единак, такъв и щеше да си остане. За сериозна връзка не се и замисляше.

Но един ден не беше като всички други. Една събота започна някак различно. Дани отново се събуди в същото легло, в същия самотен апартамент, но имаше нещо различно. Отне му няколко секунди, докато осъзнае какво е то. Лъчите. Слънцето. Не то го беше събудило в този ден. Него просто го нямаше. Беше се скрило зад големи сиви облаци и нямаше изгледи да се покаже. Измамник! Подлец! Една проста задача имаше и дори нея не искаше да изпълни. Не искаше да изгрее. Не искаше да разпръсне светлината си и да прогони мрака, завладял града.

Дани остана загледан няколко секунди в спотайващото се зад тъмните облаци слънце, мислейки за необичайното си събуждане. Слънцето, което толкова дълго чакаше всяка вечер и което не дочакваше всяка сутрин. Слънцето, което така мразеше заради неизчезващия мрак в собствената си душа, мрак, който дори слънчевите лъчи не можеха да прогонят… Сега това слънце му липсваше невероятно много. Той го искаше, той го търсеше. Имаше нужда от него.

Тази нужда отприщи нещо в него. Прекара целия ден замислен – за миналото, за болката, за страха. За самотата си и за изолацията, на която се бе подложил през всичките тези петнадесет години. Остана в леглото и мисли за всички онези неща, които беше избягвал години наред. Толкова успешно беше успявал да ги отбягва, че почти си беше втълпил, че живее нормален и пълноценен живот. Почти  бе успял да повярва в измамата, която бе скалъпил сам за себе си. Почти.

В размисли Дани прекара целия ден, продължи и през нощта. Не се усети как заспа по някое време след полунощ.

Когато се събуди отново, погледът му се насочи право през прозореца и това, което видя там, не му позволи да отлепи очи. Облаците се бяха отдръпнали. Тръпнейки в очакване, Дани гледаше право към хоризонта, зад който всеки момент щяха да се покажат първите слънчеви лъчи. След секунди те щяха да преминат свещената линия, която събира земята и небето – живите и мъртвите. Само след секунда първите слънчеви очи щяха да се разпрострат по небосвода и да прогонят дълго задържалия се мрак.

Само след секунда… А той не отлепяше очи. За пръв път от много години.