Беше късна вечер или ранна утрин, зависи как възприемате часовете. За Дани това беше нормалното време за лягане – 4 часа и 51 минути. Времето, в което започва да се развиделява. Часът, в който слънцето се събужда и загатва на хоризонта, че скоро ще се появи в цялата си огнена прелест. Някъде там на линията, където небето и земята се сливат в едно цяло, се появяват първите отсенки на новия живот, първите игри на светлината върху мрачния свод, поели своя поход да осветят цялото небе. Точно по това време Дани обичаше да си ляга – когато петлите по селата обичаха да разбуждат, а светлината на слънчевите лъчи никога не успяваше да огрее света.
И някак си този кратък миг беше толкова магичен, толкова необятен, че той искаше да го задържи. Да остави времето замряло между мрака и светлината, недопускайки да се прелеят едно в друго. Оставяйки ги толкова близки, а същевременно никога да не се превърнат в едно цяло. Затова всяка вечер, или може би утрин, той затваряше очи, наблюдавайки това приро ...