Помниш ли колко човека си видял днес? А помниш ли на колко от тях си се усмихнал? Вървиш, подминаваш, бързаш, винаги бързаш. И не забелязваш какво става покрай теб. Не виждаш, че всъщност ти си този, който губи. Губиш ценно време в преследване на високи цели, в постигане на все повече успехи, пари или слава, няма значение. Да, издигаш се, а какво оставяш след себе си?
Трябва да си пръв, трябва да си най-добър, нали? Може би ще успееш, ще се трудиш или ще мамиш по своя път и пак ще бързаш. А времето ще минава и няма да усетиш как ще останеш сам. Ще загубиш онези, които в началото са ти давали кураж. Онези, които са те подкрепяли и са ти стискали палци. Онези, които са те обичали. Да, ще ги загубиш, защото вече нямаш време за тях. А и те не са важни, просто хора, останали някъде назад в миналото. Като онова невинно момиче, което беше до теб в началото, което се радваше с теб за твоите успехи и страдаше с теб за твоите болки. Помниш ли я?
Не, тази мисъл не е важна. Трябва да се бърза. Вра ...