- Сега дърпай, госпожа. Дърпаш ли? По-силно дърпай! – главата на таксиметровия шофьор едва се вижда иззад капака на багажника, но пък за сметка на това свирепо се блещи в мен. Ясно значи - инспектира моята половина от операцията. Това, което се налага да дърпаме, е „новият” ми стол втора ръка, но аз, да си призная, започвам горко да съжалявам, че тъй лекомислено съм се оставила да ме убедят да го приютя. Столът, щедро дарен ми от ръководството (подменят обзавеждането в службата, не за друго), от половин час яростно се съпротивлява и по никакъв начин не желае да влезе в багажника на таксито.
Уведомявам чичката през стиснати зъби, че а).вече дърпам с всички сили и б).няма как да дърпам повече от това. Ушите ми кънтят, а токчетата ми са изорали пресни нови следи в плочките на тротоара.
- Дърпаш, ама не на лево! – продължава да дудне той. – По-налево дай! На лево, чу ле?
Послушно опитвам да извъртя глава наляво, за да огледам терена, но усещам ръцете си като разтегнати с нажежени клещи, тя ...