- Сега дърпай, госпожа. Дърпаш ли? По-силно дърпай! – главата на таксиметровия шофьор едва се вижда иззад капака на багажника, но пък за сметка на това свирепо се блещи в мен. Ясно значи - инспектира моята половина от операцията. Това, което се налага да дърпаме, е „новият” ми стол втора ръка, но аз, да си призная, започвам горко да съжалявам, че тъй лекомислено съм се оставила да ме убедят да го приютя. Столът, щедро дарен ми от ръководството (подменят обзавеждането в службата, не за друго), от половин час яростно се съпротивлява и по никакъв начин не желае да влезе в багажника на таксито.

Уведомявам чичката през стиснати зъби, че а).вече дърпам с всички сили и б).няма как да дърпам повече от това. Ушите ми кънтят, а токчетата ми са изорали пресни нови следи в плочките на тротоара.

- Дърпаш, ама не на лево! – продължава да дудне той. – По-налево дай! На лево, чу ле?

Послушно опитвам да извъртя глава наляво, за да огледам терена, но усещам ръцете си като разтегнати с нажежени клещи, тялото ми е под наклон за да удържам натиска, а ако се придърпам още малко по-наляво, ще се наложи да проникна в колата с осмоза.

- Не може по-наляво! – изсъсквам аз, а ръцете ми се удължават с още няколко сантиметра.

- Как тъй ще не може, бе госпожа! – изревава той и без никакво предупреждение пуска стола, за да цъфне миг по-късно от моята страна. Е, това вече е напълно откачено. Инсталацията „човек-стол-багажник-човек” се разпада за секунди, а докато падам назад в забавен каданс, чувам как някой наблизо пищи като прищипната овца. Мътните го взели, що не отиде да си пищи някъде другаде, определено е доста неприятно!

Аауу, срам, излиза че аз съм била!

Стоварвам се на четирибуквието си с изтръпнали ръце и пресъхнала гърло (слава на вси светии, свършил ми е въздуха за пищене!) само за да установя, че стола, за миг усетил свободата, пердаши здраво право към натовареното шосе. Ура! Успявам да го заловя за едното бясно въртящо се колелце на чист късмет - макар че, може и триметровия скок от полуседеж (юхуу, нямах представа, че умея такива номера!) да е помогнал. Чичкото наблюдава шоуто отстрани - все пак не става въпрос за негова собственост - и, когато най-сетне се завръщам запъхтяна и с плячка под мишница, има поне благоразумието да ме посрещне с бурни овации. Все още бълвам огън и жупел, но публичните аплаузи донякъде са компенсирали пълното му бездействие до момента. Ама не за дълго. Следващите му думи моментално ме връщат на кота нула.

- Ти май не знайш как да дърпаш! – гласът му е натежал от съмнение, а подозрително извитата вежда изисква пълни самопризнания. – Я, покажи! – командва ме той.

Ха! Да му имам нахалството, как пък няма да седна да правя показно пред цялата улица. Няма! И … Въобразявам ли си или Веждата се е извила с още два сантима нагоре? Няма да показвам, край на спора, по никой начин! … Да, ама си изглежда бая страшна така вирната… Може пък само малко да покажа, ей-така скришом. Никой няма да види. Въздъхвам примирено и изигравам кратка пантомима с дърпане на въображаем стол.

- Знаех си! – изцвилва внезапно чичото. – Грешно го прайш! Ей, тъй съ прай! -  и енергично издърпва фантомния стол подчертано вдясно.

Успявам да се въздържа да не го фрасна като изпълнявам серия от дълги вдишвания и издишвания. Супер специални китайски антистресови упражнения. Видях ги в една книга за самопомощ, номерът е да се отстрани дразнителя и да се диша много дълбоко и много бавно. Впрочем, дали защото дразнителят продължава да се цъкли насреща ми (а и май е останал с впечатлението, че ми хлопа дъската) или аз не дишам правилно, но на мен тия упражнения изобщо не ми действат. Само ми засилват желанието да му забия един в мутрата.

- Това е „надясно”! – изхриптявам аз. Още една дума и ще се стигне до физическа саморазправа.

Обаче чичето изглежда съвсем искрено засегнато:

- Десно, де, нали туй ти казвам и аз! Ама мое лево!