Когато управляващият е непрестанно надзираван от обществената воля и знае, че при престъпването ѝ общественото несъгласие ще използва всички средства, 

за да отстоява себе си, било то и гражданско неподчинение - тогава електоратът може да действа като кормило на властта. Тогава може би ще видим един не толкова егоцентричен, по-благоразумен и по-въздържан в поведението и постъпките си министър-председател. Ако властимащият знае, че обществото е духовно закърняло и неспособно да упражнява политически контрол, че няма волята да се бори за своя “vox populi” –  той ще се облагодетелства, ще злоупотребява, ще пренебрегва закони. Борба трябва да се води не с корупционните стремеления на властниците, нито с вече удовлетворените им такива, защото те са симптомите, а със самата възможност, породена от масовата социална и политическа апатия, на поминъка “държавен чиновник” да дарява не просто власт, а всевластие, защото това е болестта. Специално геополитическо лекарство обаче няма. Никоя дадена (антикорупционна) институция не може да притежава непосредствената сила на единодушното мнозинство. Историята показва само една интернационална панацея и тя е не просто шумното, а оглушително будното гражданско общество.