Насаме с душата

    През живота си, ние се срещаме с много хора. Толкова много, че в един момент дори не си спомняме за тях. Влизат, оставят по нещо или си вземат, и излизат. И всички казват, че са с нас не заради външния вид, а защото харесват душата ни. Но никой не се съобразява с нея. Не спират, дори да знаят, че ще я наранят. За тях е важно да се чувстват добре. И са весели, спокойни и правят всичко възможно да са с хора с чиста душа. Осъзнават, че няма по-хубаво от това, когато поискат нещо, то да им се дава. И внимание, и уважение, признание или доверие. Но понякога се стъписват. И спират. Точно в този момент, в който ние поискаме нещо от тях. А то е толкова малко и достижимо. Просто минута, две, които да отделят и да ни обърнат внимание. Не искаме много. Само част от времето им, за да споделим това, което ни вълнува. Тогава, хората се обръщат на другата страна. Изведнъж им изниква някаква непредвидена работа. На един му се налага спешно да отиде до офиса. Друг пък е толкова изморен, че едва си държи очите отворени. Несъзнателно поглеждаме вътре в себе си. Там, където ни чака душата. И въпреки, че толкова често сме я изоставяли, за да слугуваме на проблемите на другите, тя ни посреща с радост и готовност да ни изслуша. Не се сърди за това, че я търсим само, когато сме тъжни и самотни. И в такъв момент на слабост, в съзнанието ни излизат най-силните думи, събирани с дни. Неща, които сме се страхували да споделим с другите хора. Чувства, които са се блъскали между стените на споделената любов и захвърлената от любим човек обич. Нямаме сили дори да говорим. Вземаме бял лист, чист, без драсканици от спомени. Подостряме молив. Той е с гумичка, защото се страхуваме да не би да сгрешим и ако го направим да го изтрием. Поемаме си въздух, издишаме. И моливът сам води ръката ни в писмото, което пишем към душата:

"Здравей!

Пак съм аз! За пореден път!

Измина толкова много време от последната ни среща. И точно то, времето, ни държи на разстояние. Но аз искрено вярвам, че разстоянието между нас е ключът на мъдростта. Вярвам, вярвай и ти!

Помниш ли моето първо писмо? Арена на словесен двубой. Недоизказани думи, водовъртежни чувства, рукнали сълзи....

Но само ти, душа, тъй разголена ме приюти.

Отново ли измамно пада в мен нощта? Отново ли угасва твоят пламък, душа? Чувствам се изтощена от този свят – затворен кръг. Уморих се от дългите лутания в него, затова в центъра му ще приседна и ще се заслушам в твойта тишина. А лютивия ѝ дим, знам, ще събуди съвестта. За добродетелите святи ще говориш и от обич ще ме молиш:

- Със скъперници на времето не спори! Не захвърляй любов и мечти! Огънчето в теб запали. Отвори очи и се вгледай в житейските знаци!

Следвам те, уча се душа, но е лудост да живееш сред чудаци!

Единственото, което ме утешава са писмата ми до теб. С тях пред мен оживява моето преди и сладко назрява най-чистото: Прости!

До следващата наша среща, мой ценен, светлинен компас!

С много нежност: твоето Аз".

    Белият лист с нашите думи стои на масата пред нас, но посланието е изпратено до най-съкровеното кътче на душата. Времето пощальон, заедно с писмото е взело всичко, което ни тревожи и натъжава. Разпилява и разхвърля накъде далеч от нас и носи в замяна спокойствие. Усещаме наслада от това, че без помощта на хората, ние сме споделили това, от което сме се страхували. Всичко, което ни е карало сърцата да бият тревожно и неспокойно. Душата за сетен път ни доказва, че е готова да ни помогне. Дори и да знае, че утре, когато се почувстваме по-добре, веднага ще ни потърсят хората, за да се радват на чистотата и добротата, които носим. Когато получи писмо от нас, тя усеща същото, което ние, щом го изпратим. Радва се. Щастлива е от това, че търсим опора от нея и че сме споделили неща, които ще си останат тайна завинаги. И ние, и тя знаем, че сме неразделни. Душата ни разбира винаги. И в тъга, и в радост, тя е до нас. А така желаната от човек хармония, може да се постигне само в един случай.

Когато той е насаме с душата си.

08.08.2020 г.

Автори:

Миглена Хаджипенчева©

Явор Перфанов©

:)