Пясък. Безумно много пясък. Влиза в очите ми, в носа и в устата ми. Намирам се по средата на пясъчна буря. Не знам кога е започнала, нито от колко време стоя в нея. Само знам, че не съм сама. Има някой до мен, но не мога да си позволя да си отворя очите изцяло и да проверя кой е, защото рискувам да ги напълня с хиляди песъчинки. Ръцете ми покриват лицето, но това не помага особено. Въртя се и се пробвам да се спася от това мъчително преживяване, но знам, че е неизбежно.
– Спри да мърдаш. Успокой тялото си.
Знаех си, че не съм сама. Оставам притихнала и не отговарям на въпроса.
– Чуваш ли ме?
– Да, чувам те…но не те виждам.
– Няма значение. Слушай ме внимателно. Това е важно. Искам да се концентрираш.
– Имам пясък в устата. Как да се концентрирам?
– Успокой тялото си. Успокой ума си.
– Опитвам се! – Този път крещя, защото започвам да се изнервям.
– Знаеш ли кой е Хайзенберг?
Този въпрос определено ме изненада, но много добре разбирах, че не аз контролирам ситуацията и разговора и просто ...