Пясък. Безумно много пясък. Влиза в очите ми, в носа и в устата ми. Намирам се по средата на пясъчна буря. Не знам кога е започнала, нито от колко време стоя в нея. Само знам, че не съм сама. Има някой до мен, но не мога да си позволя да си отворя очите изцяло и да проверя кой е, защото рискувам да ги напълня с хиляди песъчинки. Ръцете ми покриват лицето, но това не помага особено. Въртя се и се пробвам да се спася от това мъчително преживяване, но знам, че е неизбежно.
– Спри да мърдаш. Успокой тялото си.
Знаех си, че не съм сама. Оставам притихнала и не отговарям на въпроса.
– Чуваш ли ме?
– Да, чувам те…но не те виждам.
– Няма значение. Слушай ме внимателно. Това е важно. Искам да се концентрираш.
– Имам пясък в устата. Как да се концентрирам?
– Успокой тялото си. Успокой ума си.
– Опитвам се! – Този път крещя, защото започвам да се изнервям.
– Знаеш ли кой е Хайзенберг?
Този въпрос определено ме изненада, но много добре разбирах, че не аз контролирам ситуацията и разговора и просто трябваше да „отиграя хвърлената топка“.
– Не. Кой е?
– Хайзенберг е физик, който допринася особено много за развитието на квантовата физика. Той изказва принципа на неопределеността. Знаеш ли какво е това?
– Нямам никаква представа, по дяволите.
– Представи си една микрочастица. Според принципа на неопределеността ние можем да знаем или местоположението, или импулсa, с който се движи тази частица, но не и двете едновременно. Поведението на тази частица е просто непридвидимо. Не можем да определим нито точната позиция, нито скоростта на един електрон и не можем да опишем движението му нито в миналто, нито в бъдещето. Това е неопределеността в природата. Именно поради тази неопределеност, този електрон има еднаква възможност да бъде на няколко места едновременно.
– Това ми звучи познато! Нямаше ли някакъв експеримент с котка, свързан именно с тази теория?
– Прекрасно! Виждам, че си се концентрирала най-накрая – споменът ти е напълно правилен. Става въпрос за котката на Шрьодингер. В квантовата физика наличието на една частица на две напълно различни места, по едно и също време е нещо напълно нормално! Шрьодингер замества микрочастицата с котка. Котката е поставена в една кутия, където има бутилка с отровен газ и радиоактивно ядро. Вероятността това ядро да се разпадане и да задейства предварително направен механизъм, който би могъл да счупи пълната с отровен газ бутилка, е петдесет на петдесет. Тоест, котката може или да умре, или да остане жива в тази кутия и тези две опции са еднакво възможни. Докато не отворим капака на кутията, където се намира котката, ние не можем да разберем дали механизмът се е задействал и следователно котката е едновременно жива и мъртва (неопределеност). Когато отворим капака обаче, само една от двете възможности бива реализирана – животното или е живо, или е мъртво. В този ред на мисли, наблюдателят осмисля целия този процес и изобщо самия принцип на неопределеността, защото избраният резултат зависи от наличието на наблюдател. Разбираш ли?
– Мисля, че да…но накъде биеш?
– Не разбираш ли? Тук може да се направи паралел! Не си ли се питала защо хората са създадени?
– Мисля, че няма как човек да не си създаде този въпрос по време на съществуването си.
– Точно така! Но не разбра ли до сега, че именно принципът на неопределеността подсказва отговора на този въпрос.
Мълчах.
– Създателят на всичко е имал една върховна идея, една абстракция. Но както всички идеи и тази е била само в областта на възможността. Светът ни е можел да бъде устроен и да продължи да съществува по безкрайно много начини и възможности, като всяка една от тях е напълно вероятна и еднакво реализуема колкото останалите. Именно всемогъществото на Създателя е причината за многообразието на всички вариации на основната му идея. Но както добре знаеш, една идея си остава само абстракция, докато не се приведе в действие. На Създателя ни му е било необходимо именно това…действие. Затова и създал хората. Ние играем ролята на „наблюдателя“ в експеримента на Шрьодингер, без когото котката в кутията би останала едновременно жива и мъртва – би останала само идея, която би могла да има само хипотетични последствия. Разбираш ли ме?
– Хората продължават сътворението на света…
– Именно! Ние наблюдаваме творението на нашия Създател и благодарение на това спираме да съществуваме в свят на вероятностите, а в свят на реално случващите се процеси. Процеси, които са причинно-следствени и логично навързани. Процеси, с реални резултати.
– Тоест, в един първоначално хаотично замислен свят, ние създаваме свои собствени нишки и успяваме да избягаме от неопределеността. Самото ни съществуване е своеобразно творене.
– Точно, но…мисля, че времето ни изтече…Запомни, че ти си прашинка смисъл в едно чудовищно голямо безсмислие и хаос, че самото ти съществуване само по себе си е вид осмисляне на този хаос. Какъв е смисълът ли? Ти си смисълът.
Бурята притихваше, пясъкът вече не ме обикаляше като живо същество, а бавно се посипваше по земята, там, където първоначално принадлежеше. Отворих очите си и бях сама насред пустошта. А сега? Трябва да направя някакъв избор, нали така?
© Елица Чобанова Все права защищены