Времето може би наистина имаше силата да лекува. Но, но не и онези, които не можеха да преглътнат гъстите локви гнусотия, които се натрупваха в него и непрестанно се изливаха над главите им.

Спомените ми се виждаха именно тези тинести локви, в които бях жестоко нагазил.

Живеех в миналото, а планирах бъдещето. Струваше ми се, че вървя твърде напред, затова все се връщах назад.

Обичам влаковете, без тях не бих могъл да  избягам. Тоест да се залъжа, че го правех. Заблуждаваха ме, че времето спира. Осъзнавах, че то продължаваше да си върви едва когато стигнех. И релсите имаха край.

Идеята, че трябваше да вървя напред ме удряше в лицето, а аз отново я отблъсквах, за да си проправя път и да избягам от нея.

Намирах известен чар в застоя, въпреки че той бе причината за невротичните изблици, на които силно  робувах. Бягах от развитието, което правеше тази моя тенденция парадоксална.

Струваше ми се прекалено уморително да потъвам винаги в тинята, както и да обвинявам времето, че  ме беше насилствено накарало да се заливам с нея.

Непонятната величина, с която всички парадираха, че разбират, беше прекалено дълбоко дъно за мен.

И все пак ме беше страх да не остарея преждевременно, опитвайки се да я разбера.

Почти забравих нищетата, която ми носеше натрапчивостта, попила в мозъка ми.

Продължих да живея в някоя самотна точка от линията на времето.

Бях там заедно с невротичните състояния и параноясалото си съзнание.

----------------------------------