12.02.2021 г., 8:44

Натрапчивост

829 1 1
1 мин за четене

Времето може би наистина имаше силата да лекува. Но, но не и онези, които не можеха да преглътнат гъстите локви гнусотия, които се натрупваха в него и непрестанно се изливаха над главите им.

Спомените ми се виждаха именно тези тинести локви, в които бях жестоко нагазил.

Живеех в миналото, а планирах бъдещето. Струваше ми се, че вървя твърде напред, затова все се връщах назад.

Обичам влаковете, без тях не бих могъл да  избягам. Тоест да се залъжа, че го правех. Заблуждаваха ме, че времето спира. Осъзнавах, че то продължаваше да си върви едва когато стигнех. И релсите имаха край.

Идеята, че трябваше да вървя напред ме удряше в лицето, а аз отново я отблъсквах, за да си проправя път и да избягам от нея.

Намирах известен чар в застоя, въпреки че той бе причината за невротичните изблици, на които силно  робувах. Бягах от развитието, което правеше тази моя тенденция парадоксална.

Струваше ми се прекалено уморително да потъвам винаги в тинята, както и да обвинявам времето, че  ме беше насилствено накарало да се заливам с нея.

Непонятната величина, с която всички парадираха, че разбират, беше прекалено дълбоко дъно за мен.

И все пак ме беше страх да не остарея преждевременно, опитвайки се да я разбера.

Почти забравих нищетата, която ми носеше натрапчивостта, попила в мозъка ми.

Продължих да живея в някоя самотна точка от линията на времето.

Бях там заедно с невротичните състояния и параноясалото си съзнание.

----------------------------------

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Vaу Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Времето си остава непонятна величина , а изненадите , които крие в себе си са не по-малко непонятни. Относно застоят, преминала съм през почти всичките състояния на монотонност , които човек познава. Тежки състояния, в чиито ръце съм вкопчена и ме бодат непрекъснато , за да ми кажат-няма изход. Понякога се изгубвам , докато чета или пиша. Хората сме като прашинки.

Избор на редактора

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...