Линк към Първа част>>>
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=332243

- Така да бъде! Щом казваш, заради габровски икономии да не слушаме севлиевската музика. Така да бъде! - съгласи се тя и допълни – Защо пък да бягаме от хубавото за няколко лева в повече. Щом Мишо плаща... Нали Мишо!
- Тъй, тъй, тъй – потвърдих аз, отдъхвайки си от сконфузената ситуация.
Настанихме се. Хотелчето наистина си заслужаваше парите. Плащането казаха накрая заради рум сервиза и напитките в хладилниците по стаите. Хапнахме по една пилешка супа. Докато жените се освежаваха, влязох в нета и си припомних някой неща. Разбрах още, че древните комплекси от кръгове с подредени камъни се наричат кромлех. И че Стоунхендж е също такъв комплекс и е започнат като строеж преди три хиляди години. Нашия обаче бе по стар – щом е тракийски или поне аз така предположих за момента. Имаше много хипотези защо древните хора са ги строили и защо точно на тези места. Може би такива е имало построени много повече като бройка, но са били разрушени във времето. Стана ми някак драго, че и ние в България си имаме някакво такова рядко срещано съоръжение. И то съоръжение строено само от цивилизации развивали се по по–странен начин в древността. Въпрос на гордост бе и че до ден днешен е останало в доста добър и запазен вид.
А после пък ми стана някак си обидно. Ядосах, и на себе си в това число, затова щото ние самите не знаем толкова много неща за нашата си земя. А пък на видиш ли… тази изтерзана от съдбата жена, въпреки многото си житейски несгоди беше сведуща за доста работи. Ето като например за древните ни паметници, които ние младите дори не подозирахме, че съществуват. И то не другаде, ами на нашата, малката по територия България. И какво като не сме историци? Тя като не бе физичка защо знаеше толкова извън специалността си? Наблюдавах я в огледалото докато си говорехме. Забелязах колко внимателно ме слушаше за нещата, за които до този момент, или нямаше понятие, или не се бе сетила да мисли по тях. Честно по едно време ми стана чоглаво, че сме доста по-млади от нея, а тя не ни отстъпваше по отношение на желанието си да научи още нещо ново за света.
Разпитахме едно момче от хотела как да стигнем до целта и се отправихме на там. Пътувайки към Долни Главанак, за да не скучаем реших да подновя разговора около обясненията на кака Надка за нейните способности:
- И како Надке какво казваше ти, че може да е обяснението на това какъв е механизма да виждаш ти нещата в различните времена?
- Ей Мишок, ама голяма си драка, ша да знаеш. Не притеснявай жената може да е уморена!
- Остави го Ная. Нека си пита. Кажи какво конкретно те интересува? Ако мога ще ти отговоря.
- Ами мен по-скоро ме интересува самия физически механизъм на пренос на информацията. А не отвлечените сравнения. Нали каза, че сестра ти е физик. Тя би трябвало да има някакви по – тясно научно или по-скоро технически виждания по въпроса.
- Има да! Тя казва например, че едно от възможните обяснения да се вижда в различните времена или паралелните светове е най-вероятно физичното явление фотоелектричен ефект.
- Че как това явление пък ще е свързано с ясновидството? Това не беше ли… тогава когато… електроните поглъщат основните частички на светлината-фотоните. И как беше после? А да… в последствие на това електроните се възбуждат повишавайки енергията си… И още какво ставаше… А да! Евентуално можеха да преминат на по високо енергиен слой по който да обикалят около ядрото.

- Да! Точно така! А когато има съответните предпоставки електроните се освобождават от фотоните и съответно преминават в първоначалното си състояние. Или така както са се зародили.
- Добре и какво от това като електроните поемата и изпускат фотони? – недоумявах аз.
- Как какво от това? Това означава че цялата материя в която има наличност от електрони по един или друг начин може да приема, задържа, транспортира и отдава информация във Вселената.
- Брей че те тези електрони били много важни. Виж ти аз пък си мислех че са частици, с които можеш да обидиш някой като му кажеш, че е блуждаещ електрон. Мен като малка все с такъв ме сравняваха. А то виж какви били – през смях се намеси Ная.
- Това за информационните свойства на електрона при фотоелектричния ефект ми стана интересно.
- И на мен ми стана интересно. Така както си говорите за това явление си представям как всъщност атома диша и издишва светлината чрез него. Всъщност когато електроните погълнат фотони…Този момент си го представям като вдишване и как атома енергийно набъбва. И после как като се освобождава от фотоните все едно че ги издишва.
- Еее Ная – възкликна кака Надка - това е някакво много поетично сравнение на фотоелектричния ефект. Айнщайн ако може да те чуе със сигурност ще ти се зарадва за емоционалния привкус, който придаваш на неговото откритие и теория.

- И на какво разстояние според сестра ти един такъв изпълнен с инфо електрон може да я пренесе? А и колко време може да я задържи в себе си преди да се освободи от нея, ми е интересно пък на мен?
- Ами ако се вземе в предвид, че електрона е една от малките частици, която няма период на полуразпад или по-просто казано е вечна… Това означава, че може да носи инфото в себе си на практика вечно. А щом няма ограничение във времето това пък значи, че може да отнесе информацията си и на неограничено далечно разстояние. Е разбира се ако няма някакво условие, което да го разруши или превърне в друга частица. И така електрона може да си пътува из Вселената без проблем до второ пришествие. Или до нашата Земя и до ден днешен могат да достигат електрони изригнали още от времето и от мястото на Първичния взрив. Предполагам знаете от него се е зародила нашата Вселена. Та между другото тези електрони, които идват от там и от тогава са съответно нейни връстници.

- Ихааа… ама тя Вселената не беше ли малко старичка, а?
- Прав си Мишо не е млада. На около четиринадесет милиарда години е. Но въпреки това, ако електрони при самото и раждане са погълнали фотони с някаква информация те могат да ни я доставят и днес. Стига разбира се, Земята да попадне в техния поток на движение.
- Ахааа… казваш възбудените при фотоелектричния ефект електрони се явяват нещо като пощенски пликове. А погълнатите от тях фотони са листите, в които е записана информацията която те са осветили и запаметили.
- Виж не съм се сещала за точно такава аналогия, но да! Може и така да се каже. А има още една подробност. Фотона може и сам да си носи информацията без да му е необходим електрон за плик. Нещо като откритите пощенски картички – поясни кака Надка.
- Ама светлината има ли памет? И как може една светлина да е в състояние да запамети нещо? Че то запаметяването не е ли характерна само за живите организми – зачуди се нашата психоложка явно, следвайки точната логиката на постулатите от това което бе учила.
- Да бе само живите организми имат памет. Тъй то! А флашката и компютъра ти какви са ? Да не би да са животни, че за това да могат да помнят. Има много неща в природа, които имат свойството да запаметяват. Е на… сега наскоро нали някакъв там японски професор доказа, че и водата имала памет. Водните молекули се подреждали в групи по осем и запаметявали емоционалното естество на звуците и дори емоционалната настройка на човешката мисъл. И като се замисля како Надке сестра ти може и да е права. Какво пречи да има още неизучени свойства на фотона или на електрона като елементарни частици, които да им позволява да поемат и запаметяват информация от съвсем обикновен характер. Ако погледнем по по-елементарен начин на нещата и водата може да обгръща потопено в нея тяло, но и светлината има някакви такива възможности - да облива предметите с фотони. Водните молекули или силициевите кристали явно могат да поемата информация. Могат да я запаметяват. В последствие могат да излъчват или да я предават при определени условия. Ако е така защо елементите от, които самите те са изградени да са лишени от това свойство? Мисля си, че свойството на по – сложната структура е в състояние да запаметява именно вследствие на това, че елементарните й частиците, от които е изградена има същото такова свойство – сиреч да запаметяват.
- Ехеее Мишок много дълга мисъл. То чак въздух не можа да си поемеш докато я изричаше.
- Определено е така – подкрепи ме кака Надка без да се бави нито миг.
- Добре де! Ооооох – прозя се Ная – Извинете! Аз не разбрах много от това което си говорите. Но все пак някой ще ми обясни ли какво общо има всичките тези приказки с дарбата на кака Надка?
- Да ние май наистина задълбахме в една особена посока… - не успях да си завърша мисълта, защото нежния женски глас на навигационната система ме прекъсна.
- След триста метра следва завой на дясно. Продължете по път 808. При тази средна скорост ви остават десет минути до достигане на заявената от вас крайна точка – изчурулика гласчето.
- А има ли да се върви пеша? - попитах аз
- Да аз споделих преди време - около петнайсетина минутки, но трасето е маркирано има и добре направена пътека така, че няма опасност – успокои ме Надето.
- Охо… да не пристигаме вече? - обади се виновницата за тази екскурзия и прекъсна завързалите се дебати в колата – аз май малко бях задрямала по едно време от вашите сладки приказки! Ма то много дълбоки полемики за моите плитки познания по физика и астрономия, я! Този разговор не беше за мен. Ама нали сте ми другарчета... Викам си чакай да ви оставя да си поприказвате. Ма той Мишо е за бой. Голяма драка ей - не спира да пита и да умува.
- Мишо аз предлагам да спрем до тук щом толкова сме досадили на Ная. Дай да сменим темата – усмихна се кака Надка – тези дни ще имаме време ще си довършим темата някой друг път.
- Е имах още няколко въпроса, но приемам варианта, да си починем малко и да внимаваме да не пропуснем отбивката. Че както се разлетяхме с тези субсветлинни скорости на електроните току виж сме прелетели разклонението и сме отпрашили за Турция.
Стигнахме до едно място, на което навигационната система ни алармира, че вече се отдалечаваме. Тогава видях и табелата с означение за комплекса. Там спряхме имаше удобно място за паркиране. Бях си въвел точката в навигацията на телефона за всеки случай, но се оказа излишно. Нашият гид си знаеше пътя и без навигация. Аз вървях напред по добре оформената еко пътека. Жените бяха зад мен. Имаше и център за разясняване на посетители. Служителя поздрави Надка като добра позната. Явно не я виждаха тук за първи път. Половин час преди пладне се озовахме точно там за където бяхме тръгнали. Закътано местенце с преобладаваща нискостеблена растителност. И на нещо като на каменна поляна в кръг бяха подредени необработени камъни изправени ей така само с няколко малки камъчета подпрени от страни. Може би съм имал някакви по - високи очаквания. За това и всичко ми се стори много обикновено.

Ако не си наблюдателен и нямаш предварителна информация можеш да си помислиш, че са просто разхвърлени от природата натрошени канари. Нищо работа. На ум си викам сигурно има някакво поле, което се усеща чисто физически – като по филмите. Ами нищо такова. Хълмове, гора, храсталак и каманак. Е някой камъни малко по-интересно разположени в кръг, но толкова. Влизах излизах в кръга нищо. Изкарах телефона, за да видя GPS координатите. Системата лови спокойно 6 спътника - покритието на клетката на обслужващия ме оператор и то беше нормално. Никакви тайнства, мистики… Никакви фей, тролове и тям подобни фантасмагории. И нали не й бях свикнал още на Надето. Пак си изпуснах мислите. Казвам си не… ами направо едва ли не викам на ум: „Много сладко бабче, ма що на домъкна на толкова километри, не можах да разбера. Ама поне видях българския Стоунхендж.” Помислих си това и взех да се зевзеча, като се правех, че с мъка си промъквам ръката и крака през мислената линия, която образуваха изправените камъни по външния периметър на кръга. Когато жените наближиха започнах да влизам и да излизам бързо от кръга и се провикнах:
- Не пари, не свети, не мокри, и не боли като преминавам от тук. И най вече няма ни вкус, ни мирис. Не знам за друго, но ще е бомба да палнем един хубав огън. Я да видя – направих си ръцете дланите и пръстите като екранче, погледнах през него и продължих - Яяя, виждам бъдещето – Яяяя Ная я виждам гърбава, сбръчкана с два бастуна и с изкривени крака. Ихааа... ама и ако един огън мога да пална сега какво барбекю мога да ви спретна в центъра на това каменно чудо момичета – Запристъпвах аз напред, назад в някаква измислена танцова стъпка, влизайки и излизайки около камъните подредени в кръг.

Случайно погледнах към кака Надка. Беше направила доста кисела физиономия и тихичко без укор или високомерие ми рече:
- Мишо тук не говори така! И внимавай къде и как стъпваш! Има някой много излъскани и хлъзгави камъни – ще патиш!
- Ааа… аз внимавам, внимавам и нищо лошо не съм казал. Що да не направим барбекю, то това да не е храм!? Поляна е все пак. Е с малко повече каманааа… ааа… ациии… – не можах да си довърша думата и сякаш стъпих на нещо лигаво
И като започнах някакъв незнаен танц комбинация между хип-хоп, кан-кан и брейк. Поне половин минута мятах крака и ръце във всички посоки, за да запазя равновесие. Едвам се задържах да не падна.После пет минути си събирах ключовете за колата, за в къщи, телефона… чантичката. Всичко се беше разлетяло наоколо от вихреното ми ръкомахане, из току що наболата трева. Ная се превиваше от смях, а Надка клатеше усмихнато глава, махаше заканително показалец и сочеше нагоре към небето. И после кака Надка както вече стана традиция ме закова на стената на учуденото ми размишление с думите:
- Аз може и да съм сладко бабче, но ако тука не се държиш подобаващо има други сили, които ще ти вгорчат настроението и то достатъчно. Мишо това не е проста каменна поляна, а е древен храм на траките. Съществувал е и е бил деен поне шестстотин години. Даваш ли си сметка колко енергия и информация е протекла през него. Така че наистина внимавай как се държиш. А колкото за километрите, които си изминал… почакай малко да навлезем в зоната на равноденствието. А после ще си говорим и защо съм те довела тук.
Не посмях вече нищо да си мисля по така, защото тази жена наистина имаше не малки способности да прихваща цели мисли без проблем. Точно си казах, че съм събрал всичко и смартфона ми звънна от някъде. Не беше в джоба ми. Нямаше го и в чантичката. Когато се огледах... а той стърчи забит на половина в една прясна къртичина. Звъни и просветква сърдито може би възмутен от небрежното отношение към неговата електронно-комуникативна същност. Беше излетял на около четири-пет метра от нас. Как не се беше дръннал на някой камък – направо си бе жив късмет.
- Мишо тичай да го вдигнеш, че къртика или ще получи стреснушка или ще вземе да се обади по телефона ти и да ти обърка някоя среща – през сълзи от смях се заподиграва Ная на моите телефонни неволи.
- Ха, ха, ха! Много смешно! – кисело отвърнах аз и отидох да си прибера фона от къртичината.
Добре че беше и в кожен калъф. Погледнах го часовникът му показваше дванадесет без две три минути – малко преди астрономическото пладне. И малко преди набелязаното от нас равноденствие, като астрономическо събитие. Потърках дисплея да изчистя праха всичко беше на ред – батерията пълна. Обхватът бе идеален. Всички чертички светеха. Приех разговора, беше моя приятел Боян. Интересуваше се как е минало пътуването и има ли нещо необичайно за споделяне. Може би по обяд нямаше работа. Знаеше, че аз съм само шофьор в мероприятието и искаш е да си дърдорим. С Боян говорехме безплатно и аз взех да разказвам на дълго и широко най - впечатляващите неща. Разговора се проточи, защото след полемиката за електроните потоци имах какво да му казвам. Ная започна да прави нервни жестове да затворя, но аз се увлякох в разказа си. Обърнах се с гръб и продължих. Първо чух нейното нервно изръмжаване и после думичките на кака Надка.
- Остави го Ная, той няма да може да говори много дълго.
Слънцето навлезе в зенита си. Кака Надка С жестове ни помоли да останем извън кръга. Както си говорех й помахах, че съм я разбрал. Изплезих се на Ная, продължих да говоря и проследих жената с поглед. Кака Надка Влезе сама в кръга и застана в центъра му. Прибра ръце до тялото си и вдигна глава нагоре към небето. После много бавничко започна да се върти на дясно по часовниковата стрелка. На няколко пъти спираше за около минута. Завъртя се на 360 градуса. След това отвори очи и повика Ная. Аз продължавах да си говоря, но в този момент усетих, че оттатък на линията няма никой. Повиках Боян, но – тц. Линията се беше разпаднала. Покритието го нямаше никакво. Нито една чертичка не светеше. Побутнах Ная да не гледа мен, ами да види, че жената я вика. Не ми беше сега до Боян. Отказах се да го набирам пак или да мисля по въпроса за разпадналата се връзка. Аз останах вън от кръга.
Ная влезе при кака Надка носейки в ръка дървения капак от бъчва. Онзи дето се чудех за какво ни е. Двете седнаха на него опряха гръб о гръб и с крака бавно започнаха да се въртят пак на дясно по посоката на часовника. Въртяха се бавно около петнайсетина минутки. После Ная стана и дойде при мен. Каза, че нищо не чувства и нищо не е усетила. Освен това, как гърба на кака Надка, който бил много топъл дори парещ около зоната на гръбнака й, за разлика от нейните плещи, които били ледено студени. Личеше й обаче че е развълнувана. И както ми обясняваше взе да пристъпя нервно от крак на крак, събирайки си коленете.
- Ная, ако ти се ходи до тоалетната, тя е на всякъде, където намериш по-скришно място. Така се отразява на някой хора въртележката тук – подвикна й нашия гид от кръга и добави – Мишо ти идваш ли? Нали искаше да знаеш до кога ще караш таралясника с криле. И как се гледа в бъдещето и миналото.
- Аааа… щом ще се разхождаме из времената идвам, идвам! – възкликнах аз, плеснах Ная по дупето и й казах – Стига си марширувала. Виж послушай жената и иди да пишкаш някъде! Пикла с пикла такава! - и се запътих към центъра на кръга.
Седнах зад жената Опрях гръб в нейния. Процедурата се повтори. Надка ме помоли да си затварям очите докато се въртим и да ги отварям само докато сме спрели. Нищо особено само дето, като ги отварях много трудно фокусирах. И да не кажа силна дума, но не можех да се ориентирам точно коя част от пейзажа виждам в момента на отварянето им. Не знам дали от въртенето или от чистия въздух се бях поотнесъл, но към края на мероприятието отворих очи… И какво да видя - Ная обляна в лунна светлина ми се усмихва насреща. Така ми се усмихва та чак зъбите й бляскаха в някакви студени сребристи оттенъци. Беше си разкопчала по несвойствен начин якето, а отдолу се виждаше една блуза с много странен цвят. И на нея пишеше “Just do it”. Не съм сигурен, но си мисля, че Ная няма такава блуза – цветът беше много цигански. Ама си казах, че може да съм придрямал нещо, нали все пак карах от три - четири сутринта. Щото не си спомням да съм я виждал тази блуза. Пък и по пладне лунна светлина… Хайде сега?! И Ная с тази цигания - абсурд. Нещо ми се е присторило. Нищо не казах. Свършихме въртенето. 

Надка се изправи. Аз също. Взех капака от бъчва. Чух я да казва : „Нали нямате нищо против да поседя до края на зенита” и тогава усетих колко ми е напрегнат пикочния мехур. Извиних се на дамите. Междувременно погледнах към Ная. Беше си нормално облечена в някаква синя ризка с яка. Закопчана бе до средата. Нямаше никакви цигански цветни блузки и надписи от пред. Хвърлих капака в краката й и се оттеглих за облекчителна процедура в поза мъжко разкрачено спокойствие не далеч до едни храсти. После се опитах да се обадя на Боян, но пак нямах покритие. Взех да се разхождам на ляво, на дясно с надеждата да се закача някъде за клетката, но уви. Странно как ли ми звънна той преди малко?! То вярно, че самите зони на покритие имат известно колебание като интензитет. Особено когато си застанал някъде по периферията на клетките от време на време има проблем, ама чак пък толкова. Взех да вдигам смартфона си над главата. После взеха да го премествам ту на ляво - ту на дясно и тогава чух:
- Мишо няма да успееш да се обадиш. Ще можеш, но чак като стигнем на асфалта. Може би тогава ще имаш някакъв шанс – прозвуча зад гърба ми гласа на кака Надка.
- А ти откъде знаеш? – попитах аз, но вече не се чудех на нищо - просто ми беше любопитно.
- Е хайде сега! Аз да не би да идвам тук за първи път от както в България се използват мобилни телефони. На старите мобифони на англичаните направо им изгаряха батериите. Тя и твоята трябва да се е поразредила, но новите апарати са по държеливи. Ама бъди сигурен, след две-три влизания с мен в кромлеха батерията ще му е на нула.
- Добре ще видим – заядох се аз – моя апарат е железен в това отношение батерията му държи две седмици.
- Предлагам да не спорим излишно. Сега като се върнем не го зареждай и след полунощ ще си говорим – усмихна се жената. За сега приключихме тука – завърши тя и си взема капака под мишница.
- Мишо стига си спорил! Хайде организирай се и да ходим да обядваме някъде! Искам да мога да отида на цивилизована тоалетна. Вече трети път припкам по храстите като препила вода кошута – сряза ме Ная.
- Брей, като кошута?! И от де на де се сравни с това благородно животно? Нещо по-вироглаво не можа ли да измислиш, ами точно пък кошута? – възразих аз.
Реакцията беше очаквана. Към мен полетяха буци от пресните къртичини и в мига, в който хукнах, Ная ме подгони по пътеката водеща към асфалта. Там се спряхме да изчакаме кака Надка.
Прибрахме се в Харманли в хотела. Починахме си. Обядвахме. Аз си поспах порядъчно и малко преди астрономическия залез пак бяхме там. Всичко се повтори . Нищо по-особено. С Ная пак уважихме храстите с амонячните си облекчения и се шегувахме с кака Надка, че е като жив самоходен деоретик. И така си беше. До който се допреше тя в кромлеха и той тутакси ставаше много „пикантен” и тичаше да прави „лимонадени” спа-процедури на близките шубраци.
Не зная внушение или не, но много бързо започнах да свиквам и харесвам това място. Стигнехме ли там веднага се появяваше някакъв странен трепет в стомаха. Така ми се получаваше когато съм се връщал на местата, на които съм си играл като малък.
Захладня. Все пак беше март и когато слънцето се скриеше дори си беше направо студено. Дойде моя ред да влизам с кака Надка в кръга. Седнах. Интересно! До гърба на Надка не чувствах да ми е студено. Дори ми се стори, че извън кръга е малко по–хладно от колкото вътре. Но сигурно така ми се е сторило.
Залезът наистина ме очарова. Хубаво си е в тази планина и туй то! Слънцето изведнъж уморено клюмна на една страна и после доста бързо започва да се гмурка под надипления хоризонт на Родопа. Цветът на пейзажа постепенно се смени. Тъмното се просмука от изток, все едно уморен художник си плакнеше четките от черната боя в изстиващото над нас небе. Наслаждавах се на красотата около мен и изведнъж ме напуши на смях. В действителност се въртях с кака Надка на дървен капака от бъчва, а имах странното усещане, че пътувам в междузвезден космолет. Тези ми мисли отново ме върнаха към диалога ни от преди малко, как всъщност работи мозъка на ясновидците. И какъв е механизма на така наречената от учените телеестезия? Тръгнахме си вече малко поуморени. Подкарах колата към Харманли, но мислите не ми даваха мира и отново зачовърках нашата спътничка с въпросите си:
- Како Надке умувах си днес докато си почивахме. Всъщност ако информацията се пази по някакъв начин във фотоните, а електроните, които са ги погълнали ги пренасят на огромните разстояния в космоса, то как мозъка ти различава кое инфо идва от миналото и кое от бъдещето?
- Мишок пак ли започваш?
- Защо де Ная. Интересно ми е. Пък и тя добре обяснява. Защо да не науча нещо по въпроса?
- Ееее Мишо благодаря за комплимента.
- Е не, не! Не е само комплимент! Истината си казвам.
- Добре, добре! Ама изкусен ласкател си ти. И аз ти признавам това ти качество. Ще се опитам да довърша. До къде бяхме стигнали, само да ми припомниш!
- Ами до там как електроните и фотоните, които достигат до земята ни носят информация кодирана в техните променени енергийни характеристики. И това ставало най-вероятно след наличието на фотоелектричен ефект.
- Аха да сетих се. Ами първо ще кажа, че някой учени наричат елементарните частици, носещи ни кодирана в себе си информация - кореспондентни частици. Сега така наизуст се сещам само, че и гравитона е също такава частица. Но да си се върнем на електроните. Та тези феноменални частици имат една характеристика - наречена спин. Това в пряк превод от английски означава въртене. Но в действителност самия електрон не точно се върти. Той просто притежава енергийната характеристика на тяло, което би се въртяло. За това се приема, че се върти около оста си. И така в природата има два вида електрони с прав и обратен спин. Е пак за да е по-лесно за разбиране представете си, как единия тип електрони притежават енергийна характеристика все едно, че се въртят по посока на часовниковата стрелка, а другите обратно на нея. И другата много важна особеност е, че ако не са сами в орбитата, на която обикалят около ядрата на атомите, то електроните винаги са най-много по два в един електронен слой. И още нещо! Задължително щом са по два - то те винаги са с противоположни спинове. Или по друг начин казано, имат такива енергийни характеристики, че все едно се въртят в обратни посоки един спрямо друг, около собствените си оси.

- Да това чак и аз си го спомням – намеси се Ная.
- Добре това е елементарно - разноименните поляритети се привличат и образуват двойки от противоположности. Само че какво общо има това с ясновидството?
- Има и то много. Според сестра ми от всяко едно събитие във Вселената - физично, химично или термоядрено изтича информация под формата на елементарни кореспондентни частици. Разбира се кореспондентните частиците те са десетки видове. Много от тях не са изучени и въпреки, че знаем и сме наясно за тяхното фактическо съществуване те не са изолирани. Има и такива, за които само теоретично се предполага че съществуват. За това ние съответно условно вземаме електроните за пример, като най-добре познатата ни частица. Обяснението за това как един надарен човек може да погледне в събитията напред и назад във времето е доста елементарно. Според нея всички електрони, имащи прав поляритет попадат във времеви потоци идващи от Бъдещето и ги отвеждат към Миналото на Вселенските събития. А тези с обратен поляритет се присъединяват към потоци идващи от Миналото и отиват към Бъдещето й.
- Хммм… казваш времевите потоци са като двупосочен път между стария и новия град като в Пловдив например.
- Има някаква далечна аналогия но има и големи разлики в действителност. Нашата планета Земя е на възраст от около четири и половина милиарда години. Или погледнато елементарно е горе долу три пъти по млада от Вселената като цяло. Съответно като време тя стои на пътя на електроните потоци и от двете посоки на времето. И точно поради това си междинно положение към нас от Бъдещето идват кореспондентни частици с прав поляритет. Те ни облъчват с тяхната си информация от събитията от тяхното бъдеще време. Та тези частици минават през нашето Настояще и продължават към нашето Минало. От Миналото към Бъдещето пък има съответния обратен поток от противоположно поляризирани частици в това число и електрони, които правят същото. Те обаче минават през нашето Настоящо време и оставяйки част от информацията си тук, се отправят към нашето Бъдеще. Или казано на по-обикновен език всеки от възбудените електрони, който е поел някакъв фотон с информация се отправя в точно определена посока. А това дали ще пътува към Миналото или Бъдещето зависи от спина или въртенето, което има като енергийна характеристика.
- А какво става със събитията от Настоящето. От него не се ли изпращат някакви сигнали на някъде? – запитах заинтригуван на момента.
- Изпращат разбира се. Една и съща информация от случващото се в Настоящето тръгва едновременно и в дете посоки на времето – към Миналото и към Бъдещето. Като посоката в която тръгва всеки електрон или другата там неизвестна кореспондентна частица зависи както казах от нейния спин или енергийна характеристика. И така трите потока от Миналото Бъдещето и Настоящето се преплитат. Те образуват общи потоци във Вселената, макар и разделени в свои си отделни слоеве и посоки. Получава се нещо като световоден кабел по който тече информация и в двете посоки между много абонати без да си пречат един на друг. Хайде или като конферентна връзка между трима ако прибавим и Настоящето.

- Аз не разбрах как така общ поток пък с различни посоки. Това със световодния кабел пък съвсем не ми е ясно. Аз си го представям потока нещо като река. А реката като тече има много пртоци и потоци, но те текат винаги само в една посока. Мишо ти разбра ли го? Я поясни като за психоложка, ако обичаш!
- Разбрах го, да! Точно за това обяснение реката е неподходящ пример. По скоро нещата са по близки до това как действа световодния кабел. Там потоците информация са разделени по честота или фаза на светлинния поток. И така по него тече информация и в двете посоки без те да си пречат. Като например когато говориш с майка си по телефона. Тогава нали и двете се опитвате да се надприказвате и гласовата информация тече едновременно и в двете посоки, а кабела е само един. Замисляла ли се как става?
- Никога! Като говоря с майка ми нямам време да се замислям много, много. Камо ли пък над такива сложни въпроси как тече разговора по жицата. Дай нещо, но обяснено на български, а не разделения по честота и фаза. Нещо още по–простичко ако може.
- Добре де! Ето ти един път с две платна. Пътя е един. Няма прегради и мантинели по средата. Има само една разделителна линия. Но колите се движат в две противоположни посоки. Фазовото или честотно разделяне на потоците може да се сравни с това кой шофьор на къде си е наумил да кара. Всички те се движат по един път но всеки си следва неговата посока без да се влияе от тези, които пътуват в противоположната. Иначе пътя и трафика между Стара Загора и Бургас е един но посоките са две и потоците са два. Ако приемем че Стара Загора е в миналото а Бургас е в Бъдещето между тях имаме общ трафик-поток но с различни потоци в различните посоки и то по един и същ път. Същото горе долу се получава и в световодния кабел или телефонната жица когато говориш с майка си. Същото това което обяснява кака Надка се получава и с корепондентните частици - всяка зависимост от спина си следва своята си посока на движение макар и да са в един и същи поток.
- Аха така горе долу ми е по-ясно. Майка ми е миналото което се опитва да набива обръчите на бъдещето си. Пък аз като нейно бъдеще понеже много мразя някой, който е по-ненаясно за света от мен да ми дава акъл и отговарям подобаващо от бъдещето с обратни реплики.
- Еее Ная това беше много сладко – Майка ти е миналото а ти си бъдещето й. И двете времена си говорите по телефона за да установите какво всъщност става в настоящето.
- Е Вафличке защо питаш тогава какво става в настоящето? На Ная-бъдещето и набиват обръчите защото е вироглава – захихиках на свой ред.
- Млъкни непослушнико и си гледай скапания таралясник – облещи ми се Ная – та какво говореше како Надке…

- Та ако се върна на мисълта си от преди малко… По този начин се образува и един стабилен постоянен поток от информация на събитията от различните времена. Може да си представите например как в потока от събития всеки момент е запечатан в отделен кадър. И всичко това много прилича на филмова лента. А колкото до отделните слоеве те много приличат на цветовете на дъгата. Всеки от тях е отделен като цвят, но всъщност са част от едно и също физично явление, наречено дъга. Та този сложно композиран информационен поток от частици е постоянен във времето. За всеки човек, който може да се настрои на неговата вълна има възможност да наднича в кадрите и по този начин да вижда в Миналото и в Бъдещето. И аз съм така. Настроя ли се на вълната на определен човек или събитие и попадна ли в поток от кореспондентни частици от Миналото му мога да кажа какво му се е случило. И обратното поглеждайки в сектора на обратния поток виждам какво ще се случи. Горе долу това се получава.
- Ееее това за мен е едно елементарно… е може би не дотам точно, но пък достатъчно достъпно за разбиране обяснение. Поне за мен на този етап – реших в един момент да не прекалявам за сега с въпросите си аз.
- Да бе елементарно. Елементарно за теб. Ами како Надке… кафето, картите, гледането на ръцете, кристалните сфери те за какво са? – прояви рационален интерес Ная.
- Е само кристалните сфери са нещо като антени. Чашите с фигурите от кафяната утайка, картите, боба и другите атрибути са просто една точка.
- Точка ли? Че каква точка може да е една чаша от кафе?
- Ами в нея гадателя има възможност да се концентрира без да смущава този, на който му гадаят. Нали си представяте как ще реагира един посредствен човек ако се загледате напред в нищото и започнете да му разказвате за миналото или бъдещето. А така е по – лесно, защото е и атрактивно. Показваш нещо там на дъното на чашата уж това е базата на видението ти. В много от случаите, ако нямаш нещо чисто материално пред себе си е много трудно за обикновения човек да ти повярва. И за това са всичките тези помощни алабализми. То и за това има много шарлатани, които ползват само атрибута – чаша, карти или други магически инструменти. А в действителност тези псевдогадатели – и нищо не виждат. Но пък с охота вземат парите на наивните страдащи хора.
- Ихааа ама то така звучи много лесно. Поглеждаш лентата насам и виждаш миналото. Обръщаш мислите си натам в другата посока и разбираш какво те очаква в бъдеще. Страхотно! – плесна с ръце Ная.
- Е сигурно само звучи лесно – почесах се аз зад ухото – Много интересно е това което казваш. Но трябва да помисля по въпроса преди да си обясня някой неща. Еее и вече пристигаме. Како Надке нали мога пак да попитам ако още нещо искам да си изясня?
- Е разбира се Мишо. Аз винаги с охота обяснявам на хората. Стига да искат да разберат нещо за тези неща.
- Ееее страшна говорилня сте си вие двамцата. Ама знаете ли само дето ви слушах и колко огладнях.
- Хи хи хи Ти само от слушането огладня пък и ако беше помислила върху нещата сигурно щеше да гризеш вече облегалката на седалката.
- Ти гледай да не ти загриза първо ушите така както съм огладняла.
Отдъхнахме си малко по стаите и вечерта влязохме пак в ресторантчето на хотела. Докато бяхме на ордьовъра Надка ни изнесе една кратка лекция за мегалититите или по точно кромлехите. Обясни какво е било евентуалното им предназначение, както в световен мащаб така и за Траките, като цивилизацията населяваща нашите земи, няколко хиляди години преди новото летоброене. Каза ни и за наличие на научни хипотези, как някой от техните могили са строени още преди египетските пирамиди.
Дааа това последното ми се стори необичайно. Аз допреди нейния разказ пък все си мислех, за пирамидите като за най-старите камънаци струпвани на едно място, па било то и струпване в много точен ред. След това тя ни разказа за каменните гробници на траките наречени Долмени. Спомена и за някакви забитите каменни колони служещи за култови мероприятия наречени Менхири и поясни, че Кромлеха представлява понякога всъщност подредени в кръг или овал от Менхири. И така докато ни разказваше за траките изведнъж ни попитата: „А знаете ли какво е предположението и защо така са им казвали - Траки.” Аз си замълчах. Беден съм като Гаврош в познанията си по тези теми. Ная обаче се опита да отсрами нашата двойка, споделяйки някаква близка до въпроса информация.
- За древна Гърция съм чувала че са й казвали Елада защото населението там са го наричали елини. А са ги именували елини, защото имали... а май и до днес си го имат... един особен сричков паразит в говора си. Гърците много често повтарят една дума Еля – Еля, Еля-Еля. Предположенията са че за това са им викали Елини и съответно страната е Елада. Е вярно това са както казах предположения. Но за траките да си призная не знам почти нищо.
- Добро попадение Ная – похвали я за познанията й нашия археолог под циганско прикритие и добави – Това което каза аз не съм го чувала или чела, но ако има нещо вярно в него и с траките ситуацията е може би подобна. Когато са говорили те издавали с клокане на езика си страни звуци като междуметия. Все едно показваш на малко дете как прави кончето. На децата този звук го правим един път с вокал между „у” и „о” и после с вокал между „а” и „я”. И така съчетани в последователност звуците приличат на клокане на конски копита по калдъръм. Само че траките по често употребявали клокането с вокал между „а” и „я” накрая. Така това междуметие като лингвистично фонетична особеност станало също като при елините основен нарицателен белег за всички племена говорещи по този начин. Хората от другите народи, които живеели по онова време ги разпознавали точно по това. И когато искали да кажат нещо за траките те клоквали с език и с гласна „а” или „я” и са добавяли едно Ки може би за множественост. И се получавало нещо подобно на звученето Траки. Опитайте!
Двамата с Ная се разклокахме особено аз и то доста звучно. През няколко маси имаше някакви хора в ресторанта чак взеха да ни гледат с насмешка. Но наистина точно беше казано. Тогава Ная клокна още един два пъти срещу лицето ми опитвайки се да ми каже името и да клока след всяка сричка Изведнъж като се сети за нещо си и като прихна да се смее... Та близо пет минути се смя и не можа да се успокои. Смеха и бе толкова заразителен, че и ние също прихнахме. Питам я защо се смее, но тя се заливаше до прехлас и не можеше да ми отговори. От няколко маси клиенти се разсмяха и те на глас. Двамата сервитьори май не издържаха на всеобщото кикотене и взеха и те да се хилят. Даже й донесоха вода. След жеста с водата хората може би се попритесниха малко. В ресторанта настана някаква моментна тишина. В създалия се тих смут на Ная звънкото гласче проехтя силно и самотно. Нещо като монолог на аванс сцена пред притихнала в очакване публика. А тя през смях зареди едни накъсани на парцали думички в някакъв жалък опит да се опита по - ясно да ми отговори защо е този неин смеховодопад.
- Да бе, да! - хи хи хи хи заливаше се тя в смеха си - Сещам се нещо по въпроса. Като бях в болницата за левкемията… в моята стая имаше едно детенце – момченце беше. Голям смях да ви кажа с това дете - хи, хи, хи, хи - беше се влюбило в един филм казваше се Боговете сигурно са полудели. Поне аз докато бях там през ден гледаше по една серия.Те май са общо три – хи, хи, хи, хи – голямо хилене падаше с това дете! А смеха му беше много чаровен и пленителен... Та във филма се разказваше за една бутилка Кока Кола изхвърлена от самолет. И за перипетиите, които тя създаде на един бушмен и многобройната му челяд - хи хи хи хи хи - та како Надке сега си ги представям как са говорили траките. Предполагам, че са били нещо като бушмените в този филм. Там тези смешни, дребни, черни човечета клокаха и чаткаха с езици. А детенцето се опитваше да ги имитира и точно тогава и двамата се превиваме от смях - хи хи хи хи хи - Не зная просто, ако не беше този филм как това дете - Миролюб му беше името… как щеше да издържи тежките процедури на вливания пункции и тн. Направо не знам! Дааа, Боговете сигурно са полудели - каза Ная клокайки с език и пак се разсмя на глас.

После намали децибелите, но продължаваше да си хихика сподавено. Всички в ресторанта сякаш слушаха нея и разказа й. В момента в който обаче тя замлъкна в кухнята зад шубера нещо издрънча. После в притихналата зала се чу една здрава българска попържня. Ная млъкна съвсем, сякаш се стресна от моносмехоизлиянието си, а хората в ресторанта се разсмяха на свой ред на неудачника в кухнята. После още нещо издрънча втори път но си личеше че звънтенето е от съд който е пълен. Вътре в служебното помещение също взеха да се смеят на някого, закачайки го, че се е оклепал до уши. В следващия миг зад служебните врати настана гробна тишина. Те се отвориха и… от там излезе възедър мъж на средна възраст. Целият бе напръскан с фрикасе по престилката. Имаше и парченца руска салата по бонето. Без колебание се запъти направо към нашата маса с ръце от зад и с много сериозен вид. Ресторанта утихна отново. Викам си: „Въх пак нещо сгафихме”. Подготвих се за скандал или даже може би за бой. Мъжът явно готвач спря до нас. Погледна Ная право в очите и попита:
- Извинете Вие да не сте... Ная?
- Да казвам се Ная! Защо? – престана да се смее тя.
- Ная дето лежа в София с Миролюб и майка му в една стая в онкодиспансера?
- Да същата. А Вие от къде познавате Миролюб и майка му?
- Аз съм му чичо. Той ми е племенник а майка му ми е сестра. Виждах Ви два пъти на свижданията, но сега сте много променена. Надникнах през шубера, но не можах да Ви позная от веднъж с тази бяла коса и тези бели вежди и мигли. Всички казваха тогава, как вашия случай е безнадежден, а сега виждам и се радвам, че са сгрешили. Чух разказ Ви от кухнята. Честно да Ви кажа нямаше да се сетя, че сте Вие. Познах Ви само по специфичния смях, а след като споменахте и името на Миролюб вече нямах никакви съмнения. Чак си изтървах посудата. То си ми и личи – посочи мъжа към пресните петна по иначе снежнобялата си престилка.
- Приятно ми е! - каза Ная стана и си подаде ръката - А какво стана с момчето предстоеше му трансплантация на костен мозък? – попита Ная.
След този въпрос човекът постави една бутилка хубаво вино на масата. След това хвана ръката й с неговите двете огромни лапи. Приведе се в дълбок поклон и я целуна три пъти от горната страна на китката все едно бе ръка на светица. Ная стоеше като гипсирана. Имах чувството, че целия ресторант потъна в изтръпнала тишина на очакване. После мъжагата се изправи вдигна глава и каза:
- Всичко мина благополучно! Сега е в ремисия. Лекарите вече дават големи надежди, че ще са оправи и възстанови в рамките на допустимото. Не беше така в началото, когато Ви е нямало в неговата стая. До Вашето настаняване той е отказвал всичко като процедура и медикаменти - дори понякога храна, въпреки непрестанните молби на майка му. Тя горката по цял ден плачеше в тоалетните и в коридора пред стаята. Не можехме да я успокоим. Никой не знае какво сте говорили на Миролюб, докато сте били насаме с него в стаята и как сте му повлияли. Всички казват обаче, че без Вашия висок дух и вяра в живота, която непрекъснато сте му вдъхвали и без пословичния Ви из цялата болница заразителен смях резултатите със сигурност са щели да бъдат други. И всички Ви се възхищаваха, че сте били в графата отписани от докторите, а не сте се предавали и даже сте крепили тези около Вас. Търсихме Ви много пъти след изписването Ви. Но никой нищо не знаеше или не казваше за Вас, дори родителите Ви. Ние си помислихме най - лошото. Нямате представа колко се радвам, че Ви виждам и имам възможност лично да Ви благодаря. Чух разказа Ви, но аз лично съм с впечатление, че Миролюб в огромна част на Вас, а не на филма дължи живота си! Благодаря Ви много! Аз също знаех че този филм му е любим защото двамата после пак ходихме да го гледаме. Той искаше и Вие да дойдете с нас. Когато обаче не Ви открихме никъде, точно това си и казах тогава. Щом Боговете нямат милост към такива хора като Вас, с такъв дух и лековит смях ....Да - Боговете със сигурно са полудели. Но сега виждам, че не са. И виждам, че донякъде сте тяхна избраница. Считайте, че до края на престоя ви в този хотел сметките ви са уредени изцяло и то с пълен сервиз! Чувствайте се като у дома си! Това е за Вас млада госпожо или госпожице не зная как точно да се обърна към Вас. За Вас и вашата компания която явно Ви прави да изглеждате така щастлива – каза мъжагата посочвайки бутилката скъпо вино, която бе поставил на масата.
После се обърна в профил за да се оттегли в кухнята. Гласа на Ная го спря:
- Ще моля да му предадете специални поздрави и да го уверите, че съм добре – помоли тя.
- Непременно още тази вечер, ще предам – отговори мъжа и побърза да се прибере на работното си място.
Като си вдигнах погледа, а то обстановката бе като на филм. Целия персонал на ресторанта бе накацал по шубера. Клиентите бяха спрели да се хранят. Усмихваха ни се любезно и всички гледаха или към нас, или към вратата в която се скри готвача. Ная се беше просълзила. Погледнах към Надка. Усмихваше се някак си доволна. Когато погледите ни се срещнаха тя ми направи тройното примигване и кимването с глава, същото като онова, когато я погледнах сутринта на входа на Харманли при коментарите за цената на хотелите. Станa ми ясно. Тази жена не прави нищо току-така, случайно. После всичко се върна в нормалното си русло, но атмосферата на ресторанта сякаш не бе същата като на влизане в него. Витаеше нещо свежо и приповдигнато във въздуха - нещо като след новогодишна заря.
След около половин час на масата ни бе сервиран специалитета на главния готвач, който разбира се не бяхме поръчвали. Нещо с някакви дивечови месца. И още с незнайни за моя пилотски вкус засукани, сухарени канапета отдолу и ананси фламбета отгоре. Стана голямо шоу с пламъци и хубава музика. Когато свършиха илюминациите по сервирането, светлините в залата бяха заглушени. На двете огромни плазми висящи по стените се появи момченце на видима възраст около трети клас. Ная каза, че това е Миролюб. След това образа постепенно се стопи и на екраните излезе надпис „Боговете сигурно са полудели.” Клиентите в ресторанта реагираха много спонтанно. Някой изръкопляска други се засмяха на глас.
- Е сега вече няма нужда да ви казвам защо въпреки опита си за самоубийство Ная е получила втори шанс за живот. Мисля този здрав балканджия го каза по много красив начин – проговори за пръв път кака Надка от както готвача бе при нас и вдигна чаша с думите – Да пием за хората с непоклатима вяра в смисъла на земния живот! Да пием още и за невероятно силната им воля да използват всеки шанс да се върнат към живота си, дори когато нещо се опитва да го изтръгне от телата им насила! Наздраве за тях!

Вдигахме чаши и ние с Ная. Гледахме филма с голямо удоволствие. Въпреки че продукцията беше възстаричка от някой от масите се чуваше групов смях от сърце на всяка от комичните сцени. Естествено Ная изпълняваше соловите партии в този спонтанен смехови хор.. Буташе ме от време на време нервно с ръка и невъздържано подвикваше : „Глей сега, глей сега, глей го този къдравия сладур каква шльокавица ще изчатърка.” Коментираше тя, имайки в предвид пълните с клокащи междуметия артикулации на дребния, но вечно усмихнат бушмен.

Вечерята приключи и след кратка почивка отново се отправихме към кромлеха. Това бе третото ни посещение. Малко преди слънцето да навлезе във фаза на надир Ная и кака Надка вече бяха в центъра на каменния кръг. После дойде и моя ред. Започнахме да се въртим както и предните пъти. Всичко беше както до сега - с едно малко изключение. На едно от отварянето ми на очите при спряло положение видях Ная обляна в лунна светлина. Беше на същото място, така както това ми се привидя по обяд. Имаше една малка разлика. Не святкаха зъбите й, а нещо около нивото на очите й. Точно си мислих, как да се престраша и да попитам кака Надка, защо така имам едно и също видение два пъти… И то видението се провикна:
- Мишо хайде стига се скумросва, ами се усмихни – беше Ная.
И то на живо. От плът и кръв. Ама на вид си беше точно като на видението ми от обяд. Чак ми стана страшно и се чудех сега обяд ли е или вечерта. Всичко бе същото сякаш гледах на риплей тези две минутки. Направих принудителна усмивка. Светкавицата блесна отново и след това нещата си дойдоха на мястото. Само дето нещо съм направил може би с тяло защото Надка ме попита...
- Мишо какво има? Нещо те притеснява ли?
- Не съвсем... но сякаш май ми се стори… ама не, не, не – взех да увъртам аз – Ти защо си помисли, че съм притеснен? - попитах на свой ред аз.
- Ами ако ми попритискаш още малко по този начин пръстите на ръцете към дървения капак, после ще трябва да ми даваш първа помощ. Пусне ме де! Колко силно искаш да ти кажа ох, за да ми повярваш?
- Ооо… Извинявай како Надке! – казах аз и тогава се усетих, че съм й натиснал здраво ръцете към капака за бъчвата и после продължих с обясненията – Знаеш ли како Надке… Стори ми се, че този момент с Ная го видях едно в едно когато се въртяхме за първи път тука по обяд. Само дето тогава й бляскаха зъбите, а сега беше светкавицата на фотоапарата. Дори дрехите й бяха същите, с които е сега. Точно на обяд се чудих от къде и е тази блузка, с надпис от пайети “Just do it”. Не я знаех тази блузка, но съм сигурен, че на обяд във видението си я видях с нея. Защото много ми хареса как й стои. А пък самата дрешка е много циганска.
- Видението ли? – зачуди се Надка
- Видение беше защото после като погледнах на живо към Ная тя беше в някаква ризка която и друг път съм виждал. Ама честно това циганското парцалче не го знаех до сега…
- Ееее недей така деее.... аз й я купих за подарък сега преди вечеря от една циганка, която ги продаваше пред хотела. Нали съм циганско хранениче. Видя ли циганин амбулатен търговец, много често купувам от него по нещо – хи, хи, хи, захили се тя – Ти нали не се сърдиш за това?
- За това няма проблем. Ама чакай, чакай! Как така аз я видях с тази одежда на обяд, а пък ти си й я подарила преди вечеря? Нещо ни ми пасват времената май! Да не искаш да кажеш, че около теб и аз почвам да ставам медиум някакъв. Ихааа… и затова да съм видял нещо напред във времето, така ли? А? Или може би нещо прищраквам, а? Само това ми липсва… на този ред от проблеми дето са ми на главата – замърморих аз донякъде сконфузено след като разбрах, че пък блузката е подарък точно от Надка.
- Ееее... Мишо ми те хората са си го казали, с какъвто се събереш такъв ставаш – каза тя и пак се закиска.
- Ахааа… така ли? Искаш да кажеш, че сега след трите въртележки заедно, ако те сложа на моето пилотско място в таралясника и ти ще можеш да го подкараш, така ли?
- Защо пък не? Ако ми покажеш как да му дърпам юздите на твоя таралясник ... нищо чудно и това да стане. На времето знаеш ли колко добра бях в ездата на кон без седло и в управлението на каруцата на тати, в маалата. На всички кушии по Тодоров ден все на предни три места бях – и пак се захили.
- Да де... ама то кушиите и карането на самолет е едно, а да не са ти на ред събитията и времената в глава ти… си е съвсем друго – завайках се не на шега.
- Ама чакай сега… ти нали искаше да разбереш как на практика се вижда в бъдещето и в миналото. Ето така се получава. Ти сега какво искаш? Да си разхождаш мозъка и мислите насам-натам по гребена на времената и всичко в главата да ти е наред? Няма как да стане това! Не мислиш ли?
- Знам ли? Аз пък си мислех, че е по – лесно… и, и, и… после главата не ти е така разбъркана. Още по малко пък и да се чудиш как жените си сменят толкова бързо блузките и то без да ги събличат. Май ми идва множко…
- На мен пък нищо ми няма. Аз съм си добре – за пореден път ми се изплези Ная.
- Еее Мишо не се разстройвай за това – реши да ме успокоява кака Надка - Все пак, една непозната блузка купена утре, но видяна в днешния ден… е най-малкото, което можеш да срещнеш по пътя на изкривените времеви преходи. Пък и има къде, къде по-сериозни работи, с които можеш да се сблъскаш. И то не толкова безобидни като емоцията от една подарена циганска дрешка… Ето като например… - недовърши нашия гид и се загледа на пред в тъмницата.
- Като на пример…? - погледнах дяволито към нея.
- Мишо престани. Може жената да не иска да ти споделя някой нейни си неща…
- Добре де… Щом искаш ето ти пример… Стоиш в града на някое кръстовище. Другите хора виждат спирка и светофар с преминаващата пред него тълпа. Ти също. Затваряш си очите. Гледаш през клепачите - черно. Отваряш ги… Обикновените хора гледат в теб и виждат само теб - тук и сега. Ти обаче имаш дарба на медиум и се взираш в една млада двойка от тълпата. Не знаеш защо, но тя те привлича с нещо. И ти я гледаш втренчено. Впрочем знаеш. Настроил си се на тяхната вълна. И това става ей така, без да си го искал. Затваряш пак очи… И като ги отвориш виждаш двойката, но не и това, което и както го виждат другите хора. Ти виждаш как двойката, която си гледал преди миг, върви през същото кръстовище на същото място по пешеходната пътека на светофара. Но вече не е толкова млада. И да! Хората не са облечени с палта, както би било редно да е за сезона в момента. Тълпата я виждаш като размазани силуети, а двамата са по джапанки и сандали. И наистина не са толкова млади?! И не са сами?! Мъжът носи на рамене момченце, а жената бута количка с бебе и вързана за нея малко кученце. И разбираш как в момента ти си погледнал в бъдещето на пресичащите пред теб младежи. Пак затваряш очи. Пак - черно! Отваряш ги и виждаш същото кръстовище и как младежът е възрастен мъж. Сам е! Имам в предвид, без девойката е. И е доста стар. Светофара е много странен! Не си виждал в живота си такъв! Въпросния мъж води малко детенце за ръка. В мозъка ти прескача досетлива искра, че това е много напред във времето. А това дете е най-вероятно внучето му. Радваш се и на двамата. Тогава виждаш как хлапето се отскубва от ръката му и се втурва през кръстовището. Старецът е силно изненадан! Напряга мишци. Изпъва жили и си личи, че го боли. Може би са ставите! Страданието грозно се изписва на изкривеното му лицето... но той го преодолява и хуква подир детето. Отчаяно маха с ръце на колите да спрат. И такива коли не си виждал до сега. Детето бяга по пешеходната пътека и сочи на среща, стоящото мирно обемно холограмно човеченце в червено. Мъжът успява! Настига малчугана! Поглежда срещу посоката на движението на платното, в което са двамата в момента. Виждаш как лицето му се сгърчва в гримаса на ужас. Светкавично вдига детето на ръце. Една кола заковава гуми точно пред краката на стария човек. Бронята и е на мястото, където преди миг е било детето. Отдъхваш си заедно с разтреперания старец. Задната кола обаче не успява да спре и блъска вече спрялата. Старецът пуска детето върху двигателя, а сам той попада на половина под колата. На предния й капак виждаш как детето плаче, а до лявото му краче в ламарината има малка вдлъбнатина. От нея на долу към асфалта пропълзява струйка кръв и капе върху бледото лице на стареца! Вече знаеш какво ще се случи! Иска ти се да спреш двамата млади, които си видял да пресичат на две крачки пред теб и да им разкажеш. Искаш да ги предупредиш да внимават с това кръстовище. Особено в сезона, за който е видението ти. Искаш да помогнеш, но нали си представяш каква ще е реакцията. Ето така е с тези погледи насам-натам във времето. Така, че Мишо можеш и до някъде да си доволен, ако виждаш само в сегашно време. Ти видя ли само една нищо и никаква фланелка какви емоции предизвика у теб. Ами ако видиш нещо по така, а? И ако го виждаш на ден по два три пъти,а?
- Аааа...моля, моля! Благодаря! След този твой разказ, вече май не искам! По-добре да виждам само до там, до където днешния ми поглед вижда! Само до ъгъла, до светофара и то днес, и сега! – казах аз, а от джоба ми се чу плачещия сигнала на изключващия ми се телефон. Ная го позна и се обърна закачливо към мен с думите:
- Мишо какво стана с твоя телефон? Я моля ти се кажи, имаш ли мрежово покритите? – подкачи ме тя, погледна към Надка и й намигна.
- Добре де како Надке - печелиш. Батерията е на нула и фона се изключи. Този звук преди малко беше лебедовата й песен поне за това зареждане. Я кажи какво ще рече това сега с липсата на връзка и изтощените батерии на телефоните.
- Според сестра ми това ще рече, че аз и моя мозък се явяваме някакъв фактор създаващ допълнително поле от неустановен към момента характер. Това поле разрежда по индукционен път батериите на телефоните. И това става най-вече в такива специфични точки на Земята, в каквато е бил направен и този култов тракийски кромлех. Може би пак поради наличието на точно това поле проходимостта на информацията от другите времена е по–добра. За това и по–обикновените човешки мозъци могат също да прихващат и декодират тези сигнали, но до определена степен. Може би това да е предизвикало и дежавюто ти днес на обяд.
- Казваш твоя мозък и кромлеха правят тези индукционни аномалии. Ами ако дойдем сами?
- Не е сигурно какво ще е, ако си сам в кръга. Сиреч, ако дойдете без мен тука може и да не виждаш такива неща. Всичко зависи от това с каква сила и какво точно излъчва мозъка ти. Затова и някой хора имат възможност да се свързват с други времена други хора не. Получава се нещо подобно, ако си например с обикновен мобилен телефон сред океана. Или ако си например с телефон инмарсат. Ти ги разбираш тези неща? Има разлика, нали? Всичко това излъчване обаче пречи на обикновените радиосигнали, които ползват днешните клетъчни телефони.
- Искаш да кажеш, че нашите мозъци - моя и на Ная са обикновени земни телефончета, а ти си с мозък на Вселенски инмарсат телефон? Така ли?
- Да нещо такова искам да кажа. Но не съм само аз с такъв мозък. И не съм уникална. Има и други като мен. Та както казах това поле, което се създава тука разрежда батериите на телефоните. За това става така. Може би и затова когато аз вляза в центъра на кромлеха връзката ти с телефона се прекъсва след малко. Импулсите от моя мозък и полето на тракийското свещено място може би се наслагват като интензитет и правят радиосянка която пречи на връзката на телефона. Е ти нали отдавна искаше да разбереш има ли нещо вярно в телеестезията наречена по народному варчуване, гледане или гадаене. И нали искаше да имаш някакви по-земни и по-достъпни доказателства. Е сега видя с очите си, нали? Ако имаш късмет може и още нещо да видиш, ама тук в тази работа е малко като на лова и риболова. Може да случиш от веднъж, а може и цял ден да висиш и нищо да не се появи. То и за това ще идваме тук пет пъти я. Защото нищо, че съм както ти каза с мозък на вселенски Инмарсат и аз съм подвластна на определена периодика в проходимостта на информацията.
- Е има още какво да се желае като яснота на доказателствата, но донякъде приемам нещата като възможни – не се давах лесно аз, на което Надка се усмихна и добави:
- Е имаме време. Може пък да имаш късмет. Може да поемеш достатъчно информация тук и с времето сам да си докажеш някой неща, без да ме молиш да ти описвам и обяснявам това, което виждам. Друго си е сам да се срещнеш с бъдещето или миналото си очи в очи.
- А може ли някой ясновидец от тук говорещите си около мен, да надникне в моята глава и да види колко ми се спи. Или вие сте се понесли далеч, далеч в други времена и битиета? – попита Ная и продължи малко нервничко – Хайде да си ходим! Моля ти се Мишо! Нали утре пак ще ставаме рано за изгрева?
Така и направихме Прибрахме се в хотела поспахме няколко часа. Рано сутринта отново бяхме на позиция. За пореден път бяхме около овала – светилище на древните траки. Когато слънцето показваше над хълмовете огненото си теме Ная и Надка отново бяха в каменния кръг. Първите му лъчи осветиха двете женски фигури седнали и свити една до друга с опрени гърбове. От телата им се проточиха дълги сенки и се превърнаха в нещо като мистично тракийско лого. Беше невероятно. На зазоряване две жени в различна възраст, но с аналогични проблеми в майчинството опрели плещи в плещи търсеха вярната посока в лабиринта от невъзможности за спасението на две новозаченати души. Замислих се. Колко много откровена красота, шантавост и загадъчност имаше в това което ставаше пред мен... В този момент си дадох сметка, каква свръх сила е майчиния инстинкт. Няма да се учудя ако той е част от мощта на първичния взрив дал тласък за началото на цялата наша Вселена. Ми да нали Вселена си е от женски род!
В синьо - синкавата ранина, две души вярващи до болка в силата на живота се опитваха да надникнат в безграничния простор на Вселената и то с помощта на архаична каменна система -кромлех от времето може би на ранно желязната епоха…
Махнах с ръка да прогоня насъбралите се на талази философски мисли около главата ми и влязох при Надка. Беше си мой ред, но този път нищо не се случи. Всичко си бе като на излет сутринта. Вписах случката с циганската блузка и дежавюто с нея в графата преумора и готово. После ходихме до Маджарово закусихме там. Пихме кафе. Аз дремнах в колата. Жените се поразходиха и в 10.30 пак бяхме в зоната на кромлеха. Това щеше да бъде последния ни Зенит и после трябваше да си тръгнем. Поседяхме в кръга тримата ей така без да правим въртеливата процедура и си говорихме разни неща. По едно време аз питам:
- Нали мога да поразмишлявам на глас.
- Че защо не!? Опитай ! – подкани ме Надка.
- Точно така опитай. Аз знам, че понякога на ум ти е трудно. С тези редките зъби... ти ако не дърдориш, не можеш и да мислиш. Опитай да е на глас може пък и да ти се получи и мисленето – закиска се Ная.
- Такааа. Аз малко помислих по теорията на сестра ти за информационните потоци от електрони и другите там как им бяха имената…? Както и да е… и другите там пощальонски частици преминаващи през времената. Та питанката ми е задължително ли е с нас ще се случат същите или много от подобните неща и събитията, на тези за които получаваме информация например от бъдещето?
- Ами не знам! Ти ще кажеш. Защо сме сега заедно тук в момента? Нали защото ти интуитивно искаш да надникнеш в бъдещето за да си наясно какво трябва да направиш в настоящето, че нещата да се случат така както аз ги виждам в бъдещето.
- Ееее аз не съм тук подгонен от интуитивни пориви. Това е нещото което честно да си призная малко ми липсва поне в тази посока. Тук съм защото, защото…
- Тук си защото аз съм тука и защото аз имам такива интуитивни пориви. И си тук защото не можеш да си обясниш как нещо което няма научно или елементарно логично обяснение в определени ситуации работи. Поне на мен така си ми казвал. Сега какво взе да умуваш пак. Нали обеща да проявяваш малко повече въображение в пилотските си анализи! – прекъсна ме Ная и тона й показваше не малко раздразнение.
- Добре де нали само преди секунди казах, че ще си разсъждавам на глас… Защо се сърдиш? Искам да си изясня някой работи. Добре де, не се сърди! – опитах се да успокоя психоложката и се обърнах към нашия гид – Хубаво значи ето сега ние получаваме инфо от бъдещето и ще положим някакви усилия щото нещата да се случат така както ние го искаме. Но все пак това са целенасочени действия от едни разумни същества да се случи това което те желаят. Нали така?
- Така е! – кимна кака Надка.
- Добре! А кое кара другите неща, който не са разумни същества или дори неживи предмети да се включват в събитията по някакъв определен начин. И то така щото тези събития да са същите като онези които ти виждаш за тях в бъдещето. И ако правилно съм те разбрал тези подобни планети и хора там са вече в някакво наше бъдеще… нали? Ако ти видиш, че да речем колата ми ще се счупи – това значи нещо прави така щото това да се случи. И ето това ми е много интересно. И не ми дава мира от както сме тръгнали насам. Когато няма разум, който да прави анализ на получената информация и да полага някакви усилия нещата да се случват – както примера с моята кола, кой копае улея за случващото се. Та кое е това което кара причинно-следствения ход на събитията да се движи в нещо като коловоз от събития. Хайде за хората казваме това му е съдбата. Или „Така му било писано.” Хубаво! Но за неживите предмети как стоят нещата? И те ли имат съдба? Ама те неживите предмети нали не полагат никакви усилия за своето бъдеще,нали? Защото по моето разбиране те по никакъв начина не са активни в миналото и в настоящето си? Значи това което се случва с тях би трябвало също да следва някакъв предначертан път. Нещо подобно на нашата съдба. Кой чертае този път - и как? Или по-накратко казано, ако съществува някаква всеобща предопределеност какъв може да е нейния физичен механизъм. Това по-скоро ми е въпроса?
- Мишленце, Мишленце и на ум и на глас все така объркано си мислиш! Аз нищо не разбрах от въпроса ти, както и от това какво точно не ти е ясно. Не знам како Надке ти разбра ли какво пита той?
- Да разбрах че е объркан, но мисля ми е ясно какво го притеснява. Пита кое и по какъв начин определя пътя, по който неодушевените предмети следват своята бездушна съдба. Има някакво физично обяснение за предопределеността макар и твърде хипотетично. Според кака, когато един много силен и голям поток от фини елементарни частици от миналото с определен спин се срещне в космоса с подобен силен поток, но от бъдещето с противоположен нему спин, между тях протича реакция. Тази реакция обаче не е химическа физическа или термоядрена. Това е много особена реакция, която протича в определени участъци на Вселената. И тогава там започват да се образуват космически тела като се започне от звезди – слънца и после се стигне до планети и луни. Сиреч някъде в конфликтната зона на сблъсък на най-малко два такива потока, защото може да са и повече, избухва нова звезда. Процеса в ядрото на такава звездата прилича на съвкупност от термоядрени реакции. На мен обаче ми се струва, че прилича и на нещо като извор в планината. В този извор едната водна жила идва от миналото, а другата от бъдещето. А сега си представете как всеки един от химичните елементи на земята е съставен и от електрони. И как тези електрони са групирани по двойки в които единия идва и носи информация от миналото, а другия който е до него носи информация от бъдещето. Мисля че силовото поле което възниква между тях в общата орбита по която обикалят, във всички случаи определя доста точно поведението на самия химичен елемент в настоящето. Вие как мислите?
- Не съм се замислял по този начин, може би защото съм нямал тази информация. Не зная дали всичко това което говориш е вярно но звучи доста логично.
- Да много точно казано Мишо - звучи логично. И така се получава, че след като в основната структура на атома са влезли достатъчно информационни частици от миналото и достатъчно от бъдещето то и неговото „поведение” е предначертано. Почти всяка електронна двойка в почти всеки атом поне на Земята на практика е съставена от електрони носещи информация от миналото и от бъдещето. И след като веднъж вече се е образувала двойка от потоци от двете противоположни времена то задължително се заражда и нов поток. И това е потока на настоящето за тази система.
- Аха искаш да кажеш, че след като нашата слънчева система се е образувала от частици носещи определена информация предначертаваща събитията им, то тази информация за предопределеност се предава и на всички неживи и живи системи след зоната на сблъсък й?
- Нещо такова да! Основните елементи изграждащи материалния свят около нас пък и самите в нас притежават строго определени свойства при строго определени ситуации, наричат се дискретни стойности. Щом е така то според кака означава, че това влияе на тяхната предопределеност като поведения и продължителността им на съществуване. Май вече споменах или не. Не си спомням, но всяка елементарна частица си има точно определен период на полуразпад. Или по така казано всяка частица изключая електрона и още някоя друга си имат точно време на съществуване. Така е и с всеки химичен елемент изграден от такива частици. Е, щом е така нормално всичко това да влияе и на нашата предопределеност и като действия и като събития, нали?
- Така си е! Не отричам! Не е изключено да съществува някаква форма на предначертаност прикрита под закономерността на химичните и физичните свойства на веществата. Следвайки този порядък на мисли, е съвсем логично и нашето поведение до някъде да е предопределено за дадена ситуация. И то си е логично де, след като и ние сме изградени от такива частици с предначертани съществувания. Звучи ми така сякаш ние сме изтъкани от букви и статии на прочетени вчерашни и непрочетени утрешни вестници. И колкото и да се мъчим не можем току така да излезем от руслото на това което е написано в тях или във нас самите. Е така като те слушам може и да има доза истина. Но чак пък за всички събития ми е трудно да повярвам че са толкова точно и детайлно предопределени.
- Ето видя ли сам започна да достигаш до някой изводи.
- Добре де, а защо тогава след като сестра ти казва, че всичко е предначертано написано и предопределено се говори изобщо за някакъв свободен избор и за случайности? И защо ние сега тук се напъваме да правим нещо след като така и така, това което ще стане, то ще си стане? И защо след като всичко е ясно и е написано предварително едва ли не, е толкова трудно човек да достигне до тази книга с личната информация за своето си бъдеще. Ако това упражнение беше по – лесничко за изпълнение нямаше ли да е по добре? Не за друго ами с оглед на това всеки да си направи плановете и , равносметките – не спирах да питам.
- От въпроса ти разбирам, че искаш да ти отговоря какъв е физичният механизъм на вариативността. Или по простичко казано на случайността.
- Може и така както казваш ти да бъде формулиран въпроса ми. Да наистина това ме интересува или поне това възникна като въпрос докато те слушах.
- Ами ми Мишо тя казва, че не всичко е предначертано в абсолютна точност, защото по принцип няма абсолютни неща във Вселената. Винаги и на всякъде има изключения. И точно тези изключения са в основата на свободния избор и вариативността. А като физика това се получава, затова, защото не всички електрони и кореспондентните частици идват от тези времеви потоци Бъдеще и Минало, за които говорих преди малко. Има и свободни електрони, които са се образували много по-скоро. И както те така и другите подобни млади и новообразувани частици преносители се явяват чисти от към каквато и да е вид информация. Предполага се че точно такива по рода си „празни частици” са влизали в състава на материята на Слънцето ни и на планетата ни. Пак според нея този процес на навлизане на такива частици е бил постоянен за тези четирите мил