Сутрин.

С нищо по-различна от останалите. Слънцето влизаше през щорите на тънки ивици, като сръбски кашкавал върху италианска пица. Аз стоя до мивката, подпряна на дланите си и чакам микровълновата да изпищи, че водата за кафето ми е готова. Каква картинка само... вързана коса, изсушено от почистващия препарат лице и безкрайно липсващо настроение. О, да! Това съм аз от време на време, когато имам време да съм изморена. Както и да е, аз хубаво сложих нес и захар, но млякото беше свършило. Е то като тръгне на зле - зле си е. Лошите неща вървят комплектно, като братята роми (най-добрият пример за "Сговорна дружина планина повдига"). Мисля си "Това за деня ли ми е дажбата или си отработвам лошата карма за цяла година?". Не! Дори не е било започнало. На вратата се звънеше упорито. На фона на единствените 20 минути, които имах за да остана със себе си изглеждаше непоносимо. Отворих и ето, моят принц на черен скейтборд ме очакваше в размъкнатите си доспехи, дъвчейки дъвка, за да скрие миризмата на цигари. Явно си е мислел, че това съм аз, неговата любима, дето се напикава от щастие когато го види, ама не. Не бях аз, този път не бях Алис. Какво? Човек няма право да излезе в отпуск от себе си ли? Понякога да си безкрайно лъчезарен хаби повече енергия от прекопаване на 20 декара земеделска площ. Та... а да! Говорех за него. Както винаги хилещ се на нещо безсмислено и очакващ нещо незаслужено. Ще ми се да имаше някой, който да ме подсети какво точно правя с това леке. Ама те, акъл, закъснява повече и от заплатите. Казах му "Не му е времето, иди си", а той ме гледаше оскърбено, сякаш ме е хванал с друг. Как да му кажеш, че понякога режимът е просто НЕ Алис.