Соня дълго време беше чакала да се обади на Марти. Реши, че в сряда най-после трябва да го направи, тя обичаше да говори с него дори и по телефона. В дните, когато му звънеше, обикновено се събуждаше по-рано и беше изключително развълнувана. Тя го обичаше. Не, не беше влюбена в него. Не го мислеше за принца на бял кон или за мъжа на нейния живот. Обичаше го с най-свята и топла обич - приятелската. Даваше всичко за него. Моментите, които прекарваше време с него, бяха едни от най-щастливите ù мигове. Той ù липсваше още на следващя ден, мислеше за него постоянно.

Соня изчака да мине известно време, за да не звъни прекалено рано. Тя вдигна телефона и набра неговия номер. Отсреща се чу сигнал свободно и после някой затвори. Соня се чувстваше ужасно и днешния ден беше празен. Така, без да е станало нищо съществено, тя се натъжи.

- Нищо - каза си тя, ще опитам в събота отново.

Времето до събота се проточваше бавно и мъчително. Минутите бяха часове, а дните години. Соня бързаше незнайно за къде. Бързаше да живее. В събота сунтринта тя онтово се обади на Марти и ситуацията се повтори.

- Какво по дяволите? - едва промълви тя и се разплака.

Следващите дни бяха изключително мъчителни за нея. Никога не се беше чувствала по-сама. В понеделник реши да направи поредния отчаян опит. Този път, когато звънна, от другата страна се чу глас. Тя не слушаше този глас, не се чуваше и сама какво говори. Беше щастлива.