Глава XXIV

Силвия оглеждаше приближаващото се стройно тяло на Лора. Черният клин очевидно беше една от скъпите находки на Станимир. Тя се усмихна леко. Синът ѝ имаше  изтънчен вкус и невероятен усет към модата, въпреки че самата тя  държеше на класиката. Силвия съжаляваше и до ден днешен отчиташе като грешка това, че той бе избрал фотографията пред моделиерството. Изправи се до колата, опря лакътя си на тавана, а грацилната китка леко пречупи, за да подпре брадичката си. Усмихна се с увереността на жена, която не се страхува от бръчките си. Квадратната форма на очилата ѝ би била абсурдна върху повечето лица, но за Силви беше нещо като запазена марка. Тъмните стъкла в цвят коняк се държаха на рамка от фино матирана пластмаса с цвят на малина. Устните ѝ носеха същия нюанс, но до избледняващо розово. Беше облечена в тъмно син блейзер, риза на отчетливо разграфено райе в бордо и бяло, и тъмно син панталон с класическа  права кройка и ръб. Красиви обувки с муцуна тип "мокасини" в бордо, с бели шевове и подметки с висок и стабилен ток допълваха безупречния ѝ силует. 

Лора се затича към нея.

- Бабо, страхотна си.

- Ела тук момичето ми, ела да те прегърна.

- Бабо, чудесно изглеждаш. Да не се е появил нов мъж? Кажи ми!

- О, не Лори, не ми се занимава вече с това. 

- Познавам те, хайде не ме измъчвай, разкажи ми кой е, познавам ли го?

- Ще говорим после за това. Искаш ли? Хайде да отидем да хапнем. Прималя ми вече с тези две зелени ябълки преди изгрев. 

От 30 години Силвия беше вегетарианка, а от миналото лято и веган. През повечето време се хранеше предимно с плодове, консумираше единствено вода, изкушаваше я обаче толкова любимото ѝ кафе. 

Рецептата на младостта ѝ - Силвия винаги отговаряше с усмивка - "Доверявам се единствено на пресните плодове и чистите си помисли, но не мога да зачеркна любовта..."

Лора се настани отдясно и защипа предпазния колан. Баба ѝ смъкна очилата, които беше повдигнала върху косата си.

- Така, и къде отиваме? Нещо ново "Грийн" в града?

- Да,ще ти хареса. 

Двете влязоха в просторен салон, осветен от покривни прозорци. Заведението изглеждаше току що открито, работеше едва от месец. Млади момичета и момчета с тъмно  зелени ризи и престилки, кръжаха наоколо, но не пропускаха да се усмихват. Към тях се приближи русо момиче с лъчезарно лице. 

- Ух, че приятно местенце, жалко че идвам през три месеца. - Силвия се оглеждаше наоколо. Заведението беше и изискано и семпло. "Еко" вълната в дизайна тук имаше интересно превъплъщение. Всичките мебели и облицовки бяха от пресовано дърво в светъл цвят. Барът беше облицован в черен мрамор, а за основа имаше стена от дебело стъкло, под което се виждаха безброй съчки, клечки, и разпръснати пънчета. Кухненската част в дъното беше най-голямата атракция - стъклената стена към салона бе изцяло покрита със стелещи се растения, подобно на лиани. Полилеите на всяка маса наподобяваха груби, дървени кратуни, които се спускаха от високия таван със същите увивни декоративни растения. Подът беше от много тъмно дърво. Въпреки, че вече бе минало времето за обяд, заведението приличаше на жужащ кошер. Всеки бе зает с работата си.  Почти половината маси все още бяха заети, а младите хора не спираха да бъбрят оживено. Както повечето заведения в центъра на града  и тук на обяд се събираха цели групи колеги от близките офиси. Русото  момиче съпроводи двете дами до една маса в дъното с изглед към прекрасна градина и с пъргав жест им подаде менютата.

- Извини ме за малко бабо, можете ли да ми кажете къде е тоалетната? Бабо поръчай и за мен нещо, не съм много гладна. -  Лора се изправи, взе чантичката си и последва сервитьорката.

- Имаме около два часа. - каза Силвия,след като небрежно погледна часовника си и остави внучката си да се настани обратно на стола. - Калина и Станимир ще ни чакат в МОЛа, говорих с него по обяд. 

Усмивката на Лора се засенчи. Беше дошъл моментът. 

- Бабо, все още ми е малко трудно да говоря за него. Не съм сигурна доколко добре го познавам. Дори последните дни имам чувството, че е доста различен, по-различен отколкото си представях. 

- Да, най-вероятно не е показал всичките си страни все още. Особено като се има предвид разнообразното му минало. 

Лора я следеше с недоумяващ поглед как отпива от чашата с вода.

- Какво имаш предвид? Да не би да си научила нещо за него?

- Спокойно детето ми, всичко ще се изясни. - Силвия се изправи и подаде сакото си в ръцете на млад сервитьор с черна къса коса и добре  оформена брада. - Що за мода е това? - Измъмри тя докато сядаше. 

- В началото си мислех, че мога да му се доверя за всичко. Той е толкова отговорен и умен...

- Отговорен? - прекъсна я Силвия - Отговорен ли? Не бих казала. Има неща, които явно не обича да изважда на показ. 

- Наистина нищо не разбирам! Ще ми кажеш ли бабо за какво ми говориш? Какво знаеш за него? - Лора я гледаше с огромните си черни очи сякаш всеки момент щеше да се разплаче. 

Силвия пое чашата с джинджифилова лимонада и отпи със задоволство.

- Прекрасно е благодаря!

Лора не откъсваше очи от нея. 

- Виж момчето ми, Огнян може да е преуспял..., прехвален учен и бизнесмен, но това е образът, който той би искал да създаде за себе си, повярвай ми и това струва пари. Но истината е не винаги такава, каквато ни изглежда или ни се иска да бъде.

Лора я гледаше вече повече от отчаяно.

- И какво? Искаш да кажеш, че всичко това е лъжа?

- В по-голямата си част, поне това което тиражират медиите. Не искам да кажа, че няма истина,но не е тази, в която ни карат да вярваме. Това не би имало никакво значение всъщност, защото както знаеш светът е пълен с брутални заблуди, ако не ставаше въпрос за лоялност. Разбираш ли ме сега какво ти говоря?

- Не! Обвиняваш го в нелоялност! Искаш да кажеш, че е мошеник? Това ли е? 

- В рамките на нормалното Лора, което обаче не ме радва. Постъпките на този човек, далеч оттук, но това няма значение, та исках да кажа, че предателството, независимо кога и срещу кого се случва, е клеймо. Това е белег на индивида! Разбираш ли ме? Или си мръсен в душата си или не! Средно положение няма. Съгласна съм, че би искал да изглежда хрисим и велик в твоите очи,  и изобщо пред масите, но това няма нищо общо с реалния му образ.

- Говориш така убедено, сякаш си била там? - гласът на Лора подсказваше нарастващото в нея раздразнение.

Силвия я погледна малко строго, после изведнъж смекчи чертите си и протегна двете си ръце, за да обвие нейните.

- Слушай ме сега! Искам сама да си направиш изводите. Огнян Бойчев - блестящият студент, за връзките с колежките му даже няма и да споменавам. Завършва с отличие, защитава перфектно дипломната си работа, с тази разлика обаче, че изобщо не си е мръднал пръста, за да я подготви. Готовата на всякакви саможертви за него Ася, измъква на гърба си целия труд. - Силвия направи бързо движение с ръката си към Лора, за да замълчи. - Да, твоята класна Ася Трифонова, тя е била плътно до него тогава, на нея дължи изобщо дипломирането си, защото както може би не знаеш творците на гениални идеи са безнадеждно разпиляни.

- Това са пълни глупости! - Лора не успя да въздържи обзелият я гняв.

- Изслушай ме! Трябва да го знаеш! - Силвия отпусна ръцете ѝ и се облегна на стола си. Погледна разсеяно красивото творение от най-различни плодове в чинията си и продължи без да докосне храната. - Ася събира цялата информация, подготвя я, заедно правят тестове и изпитания, месеци наред тя работи усърдно повече по неговата тема, отколкото за нейната собствена. Вярва му, възхищава му се, какво ти, направо го боготвори. Всяка негова идея, колкото и блестяща да е би отлетяла в пространството, но късметът е с него. Тя е лудо влюбена, както между впрочем и половината випуск... Изоставя я два месеца след завършването. Бременна! 

Лора сложи ръце върху очите си и притисна рукналите сълзи. Ето каква била драмата ѝ. Ето защо Госпожа Трифонова никога не се бе омъжила. 

- А детето? - попита с треперещ глас Лора? 

- Нямало е шанс горкото!

- Какво?

- Ражда се в седмия месец, Огнян е вече в САЩ,  отдавна прекратил всякаква комуникация с Ася. Живяло е няколко дни, някаква малформация.

- А той знае ли? - гласът на Лора издаваше някаква мъничка надежда.

- Разбира се! Знае и още как! Дистанцирал се е умишлено още като е разбрал за бременността. 

- Не мога да повярвам! Ти да не би да си говорила с нея?  Лора гледаше с умоляващи очи баба си.

- Да! Направих го и не съжалявам! Но това далеч не е всичко...!

Лора се беше отпуснала на облегалката си и примигваше безпомощно със зачервените си очи. Нямаше сили да говори и да пита. Остави се в ръцете на Силвия. 

- За Трифонова няма какво повече да ти разказвам, знаеш добре как се е развил животът ѝ нататък - просто я е съсипал! Завършва второ висше и се отдава на работата си до изглупяване! - Силвия отпи от сламката и сбърчи носа си от стипцивия вкус на джинджифила. - В САЩ обаче младият физик се сблъсква с трудностите. Приет е в Харвард, това е и причината да замине, но захаросаният му разказ, лекцията с която впечатлява студенти и ученички като теб, за американската си мечта, ...е малко си я е поизмислил!

Лора беше безсилна да отреагира. 

- Откъде знаеш всичко това? думите едва се отрониха от устата ѝ. 

- Наложи се да се потрудя. И все пак за няколко дни само, погледни какви неща излязоха. Както и да е! Може би има и още тайни твоят любим! Убедена съм, че където и да се разровя, ще излязат мръсни ризи... - Силвия застина на мястото си с полуотворена уста. 

Пред нея точно зад гърба на Лора стоеше изправен Огнян с впечатляващ светло сив костюм. Гледаше почти свирепо достолепната осанка на красивата жена. Приближи се и се наведе да целуне Лора, която недоумяващо едва не подскочи от допира му.

- Здравей скъпа! Как беше днес на училище?- Лора отвърна на целувката му, но не можа да каже нито дума. Само го гледаше с навлажнени очи и дишаше дълбоко. 

Той се изправи, изражението му се вледени, доближи се до Силвия и се протегна да вземе ръката ѝ.

- Огнян Бойчев, приятно ми е! - красивите му устни докоснаха гладката кожа на ръката ѝ.

- Да, разбира се. Бойчев. Не съм се и съмнявала. Ще седнете ли при нас?

Огнян извърна глава към Лора.

- Бабо, реших да те изненадам. Нали искаше да те запозная с него. Написах му смс от тоалетните къде да ни намери...

- Чудесно, заповядайте Огнян, където ви е удобно.

- Сега разбирам, откъде идва цялата тази красота! - сядайки Огнян се помъчи да изглежда възможно най-убедителен. 

Силвия дори не се постара да си придаде поласкан вид. Гласът ѝ беше учудващо суров. 

- Благодаря!

Лора усети как гърлото ѝ пресъхва.

- Добре ли пътувахте? Лора ми беше споменала, че идвате днес от Варна.

- Да, разбира се! Благодаря. 

Сервитьорката неловко премяташе менюто в ръцете си.

- Заповядайте господине.

- Благодаря ви, същото като на дамите. - каза той без дори да погледне менюто нито пък вече  сложеното върху масата.

- А и, моля ви бутилка шампанско. Имам повод днес да почерпя. - Огнян успя да парира острите погледи от двете си страни. 

- Повод? - Силвия го гледаше  с недоверчив поглед.

- Да, най-накрая успях в преговорите за най-модерните и ефикасни батерии за електромобил. Дори без да съм пътувал. Предната нощ 23.00 ч. в десет проведохме конферентният разговор. Следващата седмица подписваме договора за закупуване на патента. 

- Чудесно се развива компанията и продуктът ви! Следя ви!

Очевидно беше, че тази реплика нямаше ни най-малко намерение да бъде хвалебствена.

- Да, скоро ще имаме реализиран модел. Много скоро надявам се. И това е само началото! Разкажете ми за вас Силвия! Лора беше много пестелива по отношение на вас! - ловко като въжеиграч Огнян обърна темата встрани от себе си.

- Да ви разкажа, аз? Какво има да ви разказвам, важна е ситуацията, вашата тук в момента!

- Безспорно, интересна дама сте! Щастливка си Лора да я имаш до себе си!

"Кучият му син, как само се гърчеше при мисълта за свистящи куршуми покрай ушите му" - Силвия го гледаше изпитателно. 

- За мен ли ви е интересно да научите, Огнян? Добре ще задоволя любопитството ви. Но се надявам и вие след това да отговорите на въпросите ми! 

- Разбира се. Всичко, което ви интересува. - Огнян буквално глътна последните букви.

- Ами на шестдесет и четири години съм...

- "Уау", никога не бих предположил. - прекъсна я Огнян.

Силвия го изгледа леко снизходително и продължи. 

- Разведена, семейството ми, вече ги познавате добре. Занимавам се с мода. Имам модна къща. Имам също така и арт-галерия във Варна, една от най-добрите бих казала. Останалото едва ли представлява интерес за вас!

- О напротив, моля, разкажете. 

- Ами имам и някои граждански инициативи предимно в арт средите. Спонсорирам обучението на млади таланти, подпомагам старта на кариерата им, изложби, колекции, концерти такива неща.

- Млади таланти казвате, това е чудесно. Браво! Жалко, че няма повече хора като вас г-жо Силвия Господинова.

- Арнаудова!

- Ах извинете, да, бащината ви фамилия. 

Имаше нещо ехидно в погледа му, някаква жлъчна ирония се подпъхваше зад думите му. 

- Това е в общи линии относно мен. Сега искате ли вие да ни разкажете нещо? Много ми е любопитен периодът на израстването ви в "Тесла". Дочух, че било свързано със скандал. 

- Така ли? Интересно какъв скандал? Виждам, че сте се постарали доста над биографията ми. Благодаря.

- Дори повече отколкото предполагате? Може би вие ще ни кажете нещо, за което упорито се мълчи. Как така се става шеф на отдела за изследвания и разработки  на такава корпорация и то само след шест месеца работа? 

- Ах, да многократно съм го споделял, медиите са писали, но явно...

- Оставете това - прекъсна го грубо Силвия. - По-добре разкажете какво се случи с колегата ви Стивън Дерек, предшестващия директор на отдела!

- Бабо, не разбирам! Защо го разпитваш за това?  - Лора следеше лицата им без да мигне.

- Изчакай за момент, нека отговори! - Силвия следеше всяка гънка от привидно спокойното му лице.

- Колегата ми Стивън, мир на праха му вече покойник, на него дължа всичко. Той беше мой началник половин година. Мога да кажа, че почти денонощно бяхме с него. Аз нямах семейство, но той дори се разведе със съпругата си заради работата. В отделът бяхме осемнадесет души, но по някаква причина след инцидента в дома му, мен посочиха да оглавя отдела, аз дори не му бях заместник. 

- Да интересен инцидент. А защо пропуснахте да допълните, че сте бил обвиняем по случая? - Силвия гледаше с очите на хищник.

- Оправдан,това беше едно огромно недоразумение. Целият шум, който се вдигна тогава! 

- Напълно разбирам вече защо в напудрената си лекция за вашата "американска мечта" пропускате няколко ключови момента, обирът в дома на Стивън, изчезването му, деменцията!

- Това са много лични неща, свързани не пряко с мен. Нямам право да се намесвам нито да правя публично достояние тези моменти. И честно казано не очаквах, че искате да се срещнете с мен, за да говорим за такива неща!

- Прав сте, но въпреки това миналото има отношение към днешния ден. Опитвам се да покажа на внучката си истинският Огнян Бойчев, защото доколкото разбирам вие сте засвидетелствали сериозни намерения към нея.

- Да, абсолютно сериозни! 

- Ами да поговорим за това тогава. - Силвия беше още по-намусена отколкото в началото на разговора. Изглежда че инстинктите ѝ не бяха я подвели. Този мъж пазеше гърба си като диво животно. И никак, никак не беше светецът-джентълмен от будните сънища на Лора. 

Силвия въздъхна едва доловимо като измести очи от него. Вече не я интересуваха словесните му излияния. Очевидно беше школуван  да говори добре и омайващо, но нея някак си това не я впечатляваше. Реакциите му бяха много обиграни, владееше се изключително добре, мозъкът му беше пъргав и не можеше да се остави лесно да попадне в капан. Нещата бяха точно толкова сериозни, колкото и очакваше, дори още повече. Изобщо не можеше да му се има доверие. Но в този миг видя очите на Лора, която слушаше в захлас думите на Огнян и поглъщаше жадно всичко, което той изричаше. 

Силвия сбърчи вежди, думите му преминаваха покрай ушите ѝ без да ги отразява.

- Свършихте ли?

- Не, говорим си просто. Бързате ли? Ще тръгвам, ако ви притеснявам, не сте се виждали отдавна! Много ми беше приятно да се запознаем  г-жо Арнаудова. Ще се радвам да вечеряме заедно някой от тези дни с Лора и Анатолий е добре дошъл. 

Силвия следеше с каменно изражение на лицето как Лора и Огнян се отдалечаваха. 

Последният удар беше колкото неочакван толкова и болезнен. "Откъде по дяволите знаеше за Анатолий? При положение, че почти никой от близките ѝ не беше наясно с тайната ѝ връзка. Да нарече го по име, и я гледаше право в очите." Силвия се зарови  да търси цигари в чантата си. Целият този разговор ужасно много я напрегна. Не пушеше, от години беше ги спряла. Но по навик си купуваше и ги държеше в чантата си. Лора се облещи като я видя с цигарата в уста да търси запалка. 

- Пропушила си отново? 

- Не, просто имам нужда в момента от малко никотин.

- Това е несериозно бабо! И кой е този Анатолий?

- Да, права си. - Силвия извади цигарата от устата си и в смачка в една салфетка. - Анатолий е..., приятелят ми. Преди два дни скъсахме.

Силвия недоумяваше как Огнян се беше добрал до тази информация. Да, сега вече беше сигурна. Той знаеше, знаеше за Анатолий, и не само, знаеше, че са се разделили... видя го в тези последни проблясъци в очите му, малко преди да извърне глава, за да си тръгне.