Тази година сме се събирали четири-пет пъти, но така и не успяхме да разрешим особено важните въпроси. Днес за пореден път излагаме проблемите си, с надеждата да не ударим отново на камък. Вече три часа се точи безкрайното и безполезно говорене. Ако си нормален човек, едва ли би разбрал всичките тези бръщолевици. Обаче ние сме длъжни не само да ги разберем, а и да им отговорим... И така след една изключително изморителна реч дойде и моят ред. Прочетох досадата в очите на колегите и реших - този път ще я карам по-простичко. Защо пък да не взема да им разкажа за Юлка... Спомняте ли си я? Юлчето от X"а" клас. Че как няма да я помните - толкова лъчезарност и чар отдавна не бяхме виждали. Добро беше момичето - мечта за майките, блян за учителите, а се радваше и на популярност сред момчетата. Ами очите и... синьо-зелени, големи, изразителни. Излъчваха топлота, разбиране и онова толкова рядко срещано мечтателство. Е, да, сега трудно ще я познаете - някое килограмче тук и там, пък и годинките ...