Тази година сме се събирали четири-пет пъти, но така и не успяхме да разрешим особено важните въпроси. Днес за пореден път излагаме проблемите си, с надеждата да не ударим отново на камък. Вече три часа се точи безкрайното и безполезно говорене. Ако си нормален човек, едва ли би разбрал всичките тези бръщолевици. Обаче ние сме длъжни не само да ги разберем, а и да им отговорим... И така след една изключително изморителна реч дойде и моят ред. Прочетох досадата в очите на колегите и реших - този път ще я карам по-простичко. Защо пък да не взема да им разкажа за Юлка... Спомняте ли си я? Юлчето от X"а" клас. Че как няма да я помните - толкова лъчезарност и чар отдавна не бяхме виждали. Добро беше момичето - мечта за майките, блян за учителите, а се радваше и на популярност сред момчетата. Ами очите и... синьо-зелени, големи, изразителни. Излъчваха топлота, разбиране и онова толкова рядко срещано мечтателство. Е, да, сега трудно ще я познаете - някое килограмче тук и там, пък и годинките са се отпечатали върху лицето и. Нищо общо с нашто Юлче. Сега вече е Юлана Николова, съпруга на преуспяващия бизнесмен П.Николов (или поне така пишеше на лъскавата табелка, която стои на огромното му бюро). Та за Юлана... Онзи ден, точно отиваше да вземе децата от уроците по езда, когато се блъсна в една жена. Щеше да я подмине, ако не бяха къдравите и коси. Няколко мига се гледаха в очите и... - Юлче, ти ли си това? - продума развълнуваната непозната. - Наде, миличка, откога не съм те виждала! И като започна едно целуване, едни сълзи. Малко като е латино-американските сериали. Та, решиха жените да отидат на кафенце. Юлчето предложи "Престиж" - хем е по-така, хем е наблизо. - Ааа, Юлче, тука е малко помпозничко. - Е, нищо, тъкмо да ни е спокойно. Казвай сега, какво стана с теб? След бала за завършването нито съм те чула, нито съм те видяла. - То така става - като те подхване живота и те обръща, не можеш приятелите си да чуеш. Какво да ти кажа - вчера празнувахме годишнина от сватбата с Нико... Да, да, не ме гледай учудено - за него се омъжих, ученическата ми любов. И право да ти кажа, много сме щастливи - имаме две деца, Гергана и Радостин, да са ни живи и здрави. Аз успях да отворя собствен фризьорски салон - много добре върви. Сега дори правя школа за стилисти. Общо взето, каквото исках, постигнах, само вечната младост нещо ми убягна. Ти какво правиш? Гледам, появяваш се по вестниците... - Тя, войната с жълтата преса трудно се печели. Еми, омъжих се, както вече си чула. Имам две деца - Павлина и Стоил. Учат в елитно училище, сериозни хора ще излязат от тях. Може да се каже, че живея щастливо - нищо не ми липсва. И свят видях, и семейство имам. - А с къщата на село какво стана? - Коя къща? - позачуди се Юлка. - Ааа, говориш сигурно за онази лудост, която ме беше обзела - да искам да живея в село. Пфу, провинция... Добре, че беше мъжът ми да ме светне, че истината е в светския живот - тукашните партита за нищо не ги сменям. - Аха, добре... Юлана, аз ще ставам, че тука не се чувствам удобно, пък и имам записан час в салона. - Не, почакай, ей сега ще звънна на бавачката да вземе децата от урока и ще дойда с теб. - Няма нужда, и сама мога да стигна до там. По пътя ще си мисля за една моя приятелка, с мечтателски блясък в очите, която искаше децата и да се гонят по ливадите... Надя си тръгна. А Юлчето остана сама със страховете си. Обади се на икономката да се погрижи за децата и, звънна и на съпруга си да го предупреди, че ще ходи на фризьор и ще закъснее за партито и се прибра вкъщи. Мислеше да си направи разкрасителни курсове за повдигане на настроението. Още щом видя колата пред къщата си, реши, че ще покара малко без цел. Озова се в малко селце, близо до София. Така и не можа да си спомни как се намери в малката, симпатична кръчма в центъра на селото. Поръча си чаша вино, седна на една маса в ъгъла на помещението и неволно се заслуша в разговора на единствените други клиенти. - Тя, мойта внучка, много обича да идва тука, у село. Като стане дума нещо да ми помага, да видиш как и светват очите. Ама на, щерка ми почти не я пуска да дойде. Нямало да стане селянче детето и. Даже и мене иска да ме мести у града. Юлана си спомни за едно друго момиче, което искаше свободата на провинцията, мечтаеше за китна градинка пред малка, но сладка къщичка. А същото момиче предаде мечтите си... угаси пламъка си. С насълзени очи Юлана стана и си поръча още една чаша вино. И аз бях там - продължих аз пред вече силно заинтересованите си колеги. - сипах и виното и се замислих защо се събираме днес. Слушаме речи, които тайничко смятаме за безсмислени. Истината е, че ние, мечтите, не решаваме нищо. Ние просто сипваме виното в чашите на хората. От тях зависи дали ще се опият или само ще се развеселят, дали ще ни забравят, или ще намерят своя щастлив път в живота... Последваха бурни аплодисменти. Следващата реч беше отново скучна и безсмислена.